Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Забравен шепот

« публикувано на 31-10-2011 @ 2:00 am »


scream-о-графия: www.1x.com
подчинявайки се на: HEAT OST - Kronos Quartet - Predator Diorama

Таванът беше сух. Съзнанието й също. Мълчаливата игра, която споделяше със своя похитител, игра на глад, умора и явно пренебрежение, беше към своя край. Или поне разстилащата се навън мъгла си мислеше така…

Таванът беше сух, но по пода лазеха мокри хлебарки. Някои от тях бяха повече набъбнали, отколкото твърди, непреодолими. Други от тях пъплеха наоколо, обагрени в плътно бял цвят. Липсващата светлина, натрупала се с времето, ги бе превърнала в този израз на мъртвешка природна неустойка. Греховете се случваха, за да бъдат изкупувани от други. Кои бяха те, обаче? Неравностойното положение на социума, разума и елементарната логика мълвеше само едно - доверието.

А през тази прохладна есенна вечер, в която таванът беше сух, то бе предадено…

Вратата се отвори, а силуетът, застанал в рамката й, бе по-тъмен от самия мрак. Хищният му поглед се стрелна в тъмнината. Тя му отвърна с устни, прехапани, влажни. Напоени с кръвта й. Сянката направи няколко крачки към нея. Звукът бе демонът-екзекутор в тази малка, недружелюбна на пръв и последен поглед форма на физическо присъствие. Мистериозен бе звукът. И бе студен, деликатно-пресядащ след всяка измъчена глътка въздух.

Пресипнала. С хрипове, сълзи и трепереща кожа. Бяла. Но не от страх.

— Имаш вкус на острие — прошепна той. — Вкусът, който ме променя, знаеш ли? Знаеш… че само, когато си наоколо, мога да изгарям по този начин. Грехът, който сънувам. В който играеш си ти… със мен! Грехът, мила моя, е по-студен и от теб! Но не толкова проникновено мил, а в същото време и рязък, впиващ се бавно, като неподдържано мръсен кинжал. Имаш вкус на острие.

Очите й продължаваха да се напрягат, в опит да разпознаят лицето му. Не се получаваше. А той продължи:

— А устните ти, тези малки, сладки устни. Палитра на лекотата, фин баланс от чувства омразни и болка любовна. Ти знаеш ли, че те обичам? Знаеш… че само, когато не си наоколо, изкарваш звяра в мен. Възбуждаш го, а той не спи; в очакване. Но не може да се сравнява с теб, твоята прямост и безмилостно величие. Величаеш ти над мен… Сияеш в пъстрата лекота на битието.

Тя усети хладния дъх на ножа, който флиртуваше с плътта й. Простена мислено, не посмя да издаде нито звук. Затвори очи. За миг дори, помисли си, как някъде по бузките й замечтани, радостни, търкалят се няколко сълзи. Изтляваха, бързо, в мига след него. Усети натиска.

— И мила моя, помни, че малко трябваше да ти повярвам. За да те имам. Както никога. Но наивността във мене, несломима бе. Пропукваше съзнанието ми, играеше игрички с волята проклета, а в края на пътуването… реших. Да те освободя. Това и ще направя. Върви. Далеч от мен. Бъди. Не спирай!

Острието на ножа почти разкъса кожата й. След това се чу свистене. Почувства ръцете си свободни. Вълнението изпревари мисълта й. Емоционалната инерция засили писък към гласните й струни. Устните се разтвориха, викът покори мрака. Тъмнината се разсея. Ново свистене проблясна срещу нея. Тя вдигна ръка, в опит да се предпази. Чу се глух стон. Той падна пред нея.

Тя побягна към онова, което тялото й познаваше като спомен за отворена врата. Препъна се. Опиянен(а) от падането, адреналинът отпусна китките й. Те се блъснаха в дръжката на вратата. Последната се отвори. Престъпно малка струя светлина проникна в помещението. Тя пълзеше. А до нея няколко бели хлебарки споделяха участта й на беглец. Любопитството, досега притъпявано от удобно настанилия се в душата й ужас, подаде нослето си навън. Макар да бе студено, а то предпазливо зачервено, успя да повърне погледа й.

На земята лежеше труп. Със забит в сърцето нож. Може би кинжал. Лицето си имаше име.

— Татко — бе последната й дума; от забравен в миналото шепот.

« подобни cynical speech, mindcrushing art,

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. the heart of the fire @ October 31, 2011

Не ми харесва историята, тя не е за харесване…
Но си я написал ужасно добре!

2. Violka-Antevasin @ October 31, 2011

Често настръхвам, когато чета разказите… страхотно усещане :))

3. Val @ October 31, 2011

Хитро! Типично джало с gore eлементи :)
Всъщност: Шпион, выйди вон!

4. gergana @ October 31, 2011

много… ама наистина много добро :)
така де, не всеки ден раждаш шедьоври… (не е и нужно)(иначе няма да са такива), но пък всеки миг някъде някой достига своя (пореден) връх и продължава нататък…
да руши предразсъдъците си и от тях да изгражда този възглед към света, който ще го доближи максимално до реалността и ще направи животът му пълноценен, а душата му - едно прекрасно място да изкараш остатъка от живота си ;)
защото реалността е (най-мощната) константа - само трябва да прогледнеш, за да се откажеш, че (точно) Ти ще я промениш, когато тя те моделира и извайва по най-почтения за теб начин :)
бягството от нея може да бъде един по-мащабен поглед върху й
отказът да бъде приета е… духовно самоубийство, безизходица, вечно лутане - нещо като да искаш да създадеш нов свят, но да си тотално неспособен за толкова велико дело, защото не си оценил празнотата на това, което си (съставляваш) и не си прогледнал нищетата на съществуванието си… а отвъд телесната черупка често остава едно… нищо
само исках да кажа:
радвайте се на отражението в огледалото… докато все още го има. то е съвършено!

5. legrandelf @ October 31, 2011

Val, тоя филм нямам търпение да излезе. А пък трейлърът на руски език е дважди по-мощен! Супер шпионско!!! :))

6. Val @ October 31, 2011

Дааа :) Щом е с Гари Олдман :) Почти прилича на на The Liquidator :)

« Адриан Лазаровски и “Завладей българите!” Изживяването “DiVino Taste” »