Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Тези порочни октомврийски дъждове

« публикувано на 29-10-2011 @ 10:31 pm »


miss-о-графия: Tumblr
слушайки: Basil Poledouris - Funeral Pyre

Филмът свърши. Но и двамата бяха сухи. Предимно меки. Изгледаха “Този остров Земя” и се въргаляха в леглото. Телата им се дърпаха, но мислите им ги свързваха. Каква беше възможността това да е естествен подбор?

— Човек.

Тя беше права. Въпреки, че гледаше през прозореца, право навън. Където мъглата се разстилаше навред. Миришеше на дъжд, но очакваните капки, в този късен период на октомври, така и не се появяваха. Имаше някаква тъга в неговия взор, но той си оставаше все така мълчалив. До момента, в който не реши да промълви:

— Обичам ли те?

Това беше абсурдно. С подобни въпроси винаги успяваше да я извади от кожата й. Елегантна, уверена, непретенциозна, греховна и мъничко досадна. Но въпреки това… обичаща го. И сега това?!

— Неприятно е с всички тези видео касети! - отвърна тя, игнорирайки евтината закачка, целяща да я провокира на безумното за нея чувствително ниво - лекомислието.
— Кои?
— Тези, които си пазиш.
— Имам много касетки. Кои по-точно?
— Тези с нас, дяволе!
— Аха.
— Аха я.
— Какво?
— Искам да ги унищожиш.
— Пф!
— Какво?
— Няма да стане.
— Защото?
— ‘Щото са единственото, което ми остави!
— А онзи херпес?
— Не ти отива!
— Кое?
— Да си тъпо вулгарна.
— Ох…
— Мда. “Херпес” - пълни глупости говориш. Касетките остават! - саркастично сбърчи вежди.
— Не може да ме имаш по този начин!
— Затова те искам и те имам по този - кимва към голото й тяло.

Остроумието й замлъкна. Тя също.

Двайсетина минути по-късно, гладът му го прати към кухнята. Тя беше заспала, а хладилникът пазеше останките на недовършената им вечеря. Бяха студени, но на него не му пукаше. Той беше студен, но дори и да спеше… на нея й пукаше.

Изпи на екс две чаши вода. Гърлото му се вцепени. Болката го принуди да затвори очи. Когато отново ги отвори, засече погледа й. Палаво притеснен, нагарчащо приканващ го. Мълчанието се запази, но топлината помежду им се увеличи.

Привличането също. Познаваха се толкова добре. На физическо ниво. Уви, мислите им често се разминаваха. Трябваха им около пет минутки, за да си скъсат нервите. А след това - спаринг среща. Единствено, на което можеха да се надяват бе този мач да се превърне в чисто телесно съприкосновение. Отвъд менталното надскачане? А сексуалното отношение щеше да бъде единственият адвокат, служещ и на двамата.

— Изтрий ги!
— Иначе?
— Иначе никога повече няма да ме видиш.
— Пф.
— Не!
— Пф, бе!
— Повярвай ми…
— Няма да ги изтрия. Това е скъп спомен.
— Това са чекиджийски номера!
— Но са чекиджийските номера, които имам благодарение на теб… не ги убивай!
— Жалък си.
— Не повече от това, в което ме превърна…

Обвинението отекна в прегръдката на приглушената светлина, която изстудяваше помещението, в което се намираха. Обвинението срещна бариерата на б(л)удната й съвест. Разби се без страх. А погледът й прогони неговата неистова арогантност.

Той остана гол. Изправен. Еректирал. Тя плачеше с гръб към него. А мислите и на двамата споделяха (не)възможната участ на естествения подбор:

— Човек!

« подобни cynical speech, those vicious rains, , , ,

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. деян тотев @ October 29, 2011

Изпиляваме се взаимно докато единия не изпили напъно другият, а този който е победил остава тънък и крехък за гладния и сив свят.

2. Violka-Antevasin @ October 31, 2011

“Рибата клоун” е облигатен симбионт на “морската анемония”, защото не може да оцелее без нейната защита. Същевременно анемонията извлича полза от тази симбиоза, но може да оцелее без рибата клоун, затова тя е факултативен симбионт на рибата. Връзката между тях е мутуализъм.”

« Тези безсънни октомврийски нощи Адриан Лазаровски и “Завладей българите!” »