Bravo ..Marti…
“повърня на стълбите на изхода от подлеза.”
nai-neochakvano me zadavi sys zakuskata mi :-D..
Nikoga ne sym se vozila po liniqta 72, no predizvika inters v men :-)

Значи трябва да я пробваш някой път :)
Ще ти хареса, нещо като roller-coaster е, но без цялото викане. Е, понякога има и изцепки, някоя лелка да се разбучи. Но предимно спокойно… засега! :)

Много го обичам тоз бус, може би само автобус девятка ми е по-любим. Можеш да си почетеш и послушаш музичка докато се возиш, никой не те блъска и псува (или поне не толкова осезателно колкото по останалите линии :)) За щастие градски транспорт ми се налага да ползвам много рядко.

Абе другаде освен в рейс 83, където да видите сите циганско село няма :Д Като тръгне през хладилника и мине през моя квартал…заминава към мексико преди и след земетресението, та после в куба и къде ли не от черни по черни хора се качват..и като че ли има конкурс за това кой най-много ще мирише и кой най-много няма да се къпе…супер яко преживяване.

Прав си Whos-bad… Отвън 83 изглежда едно прилежно автобусче, а вътре… роми с ножове (това беше последната новина в “Нощен труд” с участието на возило от тая линия).

Направо, не знам дали минава през Мексико или Куба, ама си е дейнджър вътре! Вечер - не знам изобщо!

За мен едно време (това преди 3-4 години) най-якия шофьор на автобус беше един в 111! Пътувам аз от първата спирка в Младост до НБУ - между 30 мин и час обикновено! От спирките по околовръстното се казват всякакви мръсно облечени хора, вътре намирисва…абе градски транспорт! Обаче имаше един пич дето яко дънеше вътре рок! Пича един дългокос, кара диво (до колкото околовръстното позволява!) и дъно рок! Някак по-готино се пътуваше така!

Те тия три единици вещаят някакъв имунитет. А то какво било? Шофьорът кален непукист. Хахаха, рок, а?
Куул!
Навремето, докато ползвах 94 много се кефих на един определен шофьор. Винаги спретнат, с ризка, даже понякога вратовръзка (рядко де), ама винаги с един много гъзарски слънчеви очила. Спретнат, повтарям!
И кара си рейса, изобщо не се газира, нито на пътници, нито на пешеходци, още по-малко на глупавите шофьори около него.
Беше куул! Караше зелен (от времето на първите Глобул автобуси) 94. Пич!

Отдавна не съм се возил на 72 (’00-’02), но като гледам нищо не се е променило от “въртеливо-усукващия” начин на предвижване на автобуса. И тогава почти не съм виждал някой псуващ шофер. Просто водачите бяха уникални непукисти. :-)

Това си е абсолютно вярно - карат като щампиони! Да им честитим дружно празниците.
И малко пояснение за Куба - не всички там са от тъмната боя, срещат се и много хора от скандинавски тип, дори една моя приятелка, кубинка, неистово страдаше, че не може да придобие загар, колкото и да се пече - най-много да изгори жестоко; че като капак на нещастието й, приятелите я поднасяха с хъс и упоение. Второ - ако в Куба те лъхне неприятна телесна миризма, със 101% можеш да си сигурен, че източникът е от не-кубинец. При оскъдицата откъм хигиенни средства (имам пред вид: сапун, шампоан, гел, дезодоранти и тоалетни води и парфюми, прах за пране, да не говорим въобще за ароматизатори и омекотители, ) кубинците са едни чистоплътни и приятно ухаещи хора по всяко време. Вземат душ дори до 4 пъти в денонощието. Може дрешките им понякога и да са позахабени, но трептят по тях от чистота, доста често и колосани. Независимо от цвета на кожата на притежателя. Някой да ти дъхти на лук, чесън или пот? И да е кубинец? Абсурд! А ако случайно се случи от някой да идват неприятни талази, инак деликатните в отношенията си хора, директно и безцеремонно му отперват въпроса: “Ти какъв дезодорант ползваш - Снежанка и седемте джуджета ли - що? - ми щот някое от джуджетата май е предало богу дух под мишницата ти”!
Би ми било любопитно да видя състезание - нещо като “бус формула” между Господин 72 и кубински шофьор на автобус (сега им викат “камила” - ама това е вече друга история), който се движи из централна и стара Хавана - препускат с немислима скорост по свръх тесни улици от колониалната епоха или от началото на миналия век, а през отворения прозорец (нали се сещате, заради климата) ръсят многоетажни… комплименти, цели поеми, към красавиците по тротоарите, които пък се държат на положение, същински кралици. Абе, да им имам чачачато ;))

Да поясня - на автобуситеим викат “камила”, не на щофьорите ;)

Тая гледна точка ми е много симпатична :)))))

Ти откъде знаеш толкова много за Куба, в частност столицата - Хавана? Минало там? Влюбена си в кубинец, това онова? :))

Яка историйка, хареса ми. И да, представих си какви ли песнички импровизират през отворените прозорци на “камилите” към леко облечените гърли по тротоарите.

Използвах услугите на градски транспорт, докато живях в София. 83 и малко 72, почти 4 години. Голям купон е. Минаваше през латиноамериканските квартали, просто за колорит. Но не забравяйте, че има и бели латиноси роми и (gurevzi?) български бели цигани. Транспорта както пееше Тодор Колев си е голям хаос, може да се види по-малко от всичко. Пътувал съм, за да наблюдавам хората и да се опитвам наблюдавайки ги да разбера живота. Интересен експеримент е, опитайте. Ааа на мен ми харесва, би ми било приятно да живея в Куба.

Знам много за Куба и не само за столицата, а за цялата страна; свързана е с работата ми и тук и в Куба, живяла съм и съм работила и там. Е, има и любов и брак, че и син, да ми е жив и здрав. Познавам страната отвътре, със сърцето си, не като туристка. Познавам историята й, културата, литературата, музиката (не само латино и салса - това е малка част) и изкуството й, красотата й, достойнствата и недостатъците, блясъка и гордата й бедност, човечността и ведрия и щедър характер на хората там.
И ето един кубински комплимент: “ако готвиш така, както кършиш снага, ще изям и загорялото”… В Куба не е проява на лош вкус мъж - дори и непознат - да направи комплимент; лош вкус е по-скоро обратното - да не го направи! Може да се напише цяла книга само комплиментите (никога обидни или нецензурни) и за отговорите ;) Пример: Захарчеее! и отговорът не закъснява - Да, но не ти се полага! И обект на комплиментите не са само младите момичета! Любезностите се сипят щедро над всяко женско създание, а и представителките на нежния пол доста късно се разделят с кокетността си.
И да не говорим за любезните отношения между хората въобще.

Мдаааааа, имам един любим филм: “Салса” - френски е. За един пианист, който зарязва амбициите на родителите си, щото иска да прави латино (кубано) музика. Зарибява се с едни кубинци в Париж, много яка историйка. Правеше се на кубинец, само и само да се внедри в обстановката. Наричаше себе си Монго, хахаха. Накрая отива и в Куба, заедно с гърлата, в която се влюби ;)

Много секси филм!

Мдаа. Филмът е много добър. А гърлата, както казваш, го последва и го изненада яко, като му се яви насред концерта на площада - май е снимано в централна Хавана, някъде около Капитолия (една подробност - почти пълно копие е на американския, ноооо… с няколко метра по-висок). И актрисата, която изпълнява въпросната роля, се казва Кристиане Гут, много е добра; преди години имаше един венесуелски сериал, “Незабравимата”, тя играеше главната роля, много е талантлива, а и сериалът беше много добре заснет, без излишни дължини, много динамичен, с отлична режисура и прекрасна работа на оператора.

Преди, когато беше отдадена на частен превозвач линия 72, автобисуте им редовно издъхваха - я врата, я амортисьор…

Добра статия, евалта баце. Лично съм запознат с маршрута на тази линия. От няколко години (абе бая си станаха), идва и до Красна поляна и върти там, не е като едно време на Хигиената. Мога да допълн1я леко филма:

След трудностите които минава през Редута идват още много такива при въртенето му на х-л Плиска сред паркираните къде ли не коли. Ето и списък със задръстванията които той минава през натоварен ден (от Красна поляна към х-л Плиска):

1. На новия булевард - Димитър Нестеров
2. След Александровска Болница
3. Преди НДК
4. Преди Графа
5. Преди Орлов мост
6. Малко след като завие в дясно (не винаги)
7. И не винаги след като се спусне от Академик преди светофара на 93-то СОУ, с ул. Гео Милев.

Абе забавно, но няма начин. Частна линия с добре (горе долу) подържани коли. Леко пълен (леко ама яко) от спирка Красна поляна.

Брей, AntiVirus, като че тая линия е твоя :)))) Толкова си информиран.

Съгласен съм, че филма може да продължи с описания на задръстванията. И да, врътката на хотел Плиска е голяма работа.

Имам удоволствието само в 3 от тия задръствания да попадам. Не ми е гот, ама :))

Благодаря за думите, баце, хихик!

72 hmmmm, leko pulen hmmmm, nikoi ne te psuva i bluska hmmmmm….vie qwno ste edni ot malkoto kusmetlii , koito sa hva6tali 72 v takowa sustoqnie. az jiveq w reduta i moga da wi kaja , 4e wsqko edno putuwane s nego si e edno istinsko prikliu4enie. kato se po4ne sutrin ot 8h 4akaneto pone 20-30 min , posle bluskaneto kato surdini wutre, do orlow most/2 spirki/ se putuwa pone 30 min, tam se nabluskwat obi4ainite ludi/towa ne e prosto izraz, te naistina sa ludi/ ot tam do grafa i ndk pak adsko zadrustwane. Reduta-NDK pe6a- 40 min, sus 72 - 1.30h.

Така е драги читатели защото непомните старите автобуси и шофьори по линия 72 , това беше , линията на “НАКАЗАНИТЕ ” шофьори , всичките сьс наказания ги пращаха на линия 72 ,, играех карти близо до бившата последна спирка вьв градинката при крьчмата ” КУЦОТО КУЧЕ ” КОИТО ПАДНЕ ,,,, трьгва пьрви от Редута кьм Подуене ,,, кьдето го очаква тьлпата от Кремикомци ,,,, а другите “ПОБЕДИТЕЛИТЕ ” изчакваха “загубулите ” да оберьт народа по спирките ,,,да не говоря за екстремните пьтувания по линията ,,,, нооо ,,, всичко е минала ,,,отсавна неползвам градски транспорт ,

azi, понякога висна и прав вътре, но поне е чистичко като се облегна някъде :)) Не е като в 88, навремето като ползвах. Ужас!

Редута, това не го знаех. Всъщност много от миналото на СКГТ не го знам, няма и как. Но пък ме кефят такива истории. Хубавото е, че явно има прогрес. Миналото е променено и засега 72 е ОК!

Това е разказ за автобус 72 (част I)

Един задълбочен поглед върху тази интересна цифра те навежда на мисълта за нещо сбъркано и нередно (или по скоро нередовно). Като гей до лесбийка. Само на пръв поглед всичко е наред. Няма го това достолепие както при други числа като 69 например или 88. Сякаш седмицата всячески се опитва да изглежда като двойка, но и липсва един основен израстък в долната й половина, а двойката прави жалки опити да мутира в седмица, за да се сношава с други двойки, но й пречи същия този израстък. Порочно число! Ако дявола се откаже от неговото, защото за момент е останал без работа и скучае, то изборът му е без съмнение предрешен.
По всичко личи, че всяко нещо носещо такъв номер, неминуемо ще попие от неговата същност. Обратното също е вярно. Да не забравяме, че 88 е най-мразеното число от половин София, само защото небезизвестна автобусна линия носи този номер. Незнайно защо този бълващ отровни газове, достатъчни за локална екологична катастрофа Икарус, е наречен “Халеевата комета”, при условие че между двете природни явления няма абсолютно никаква прилика. По-скоро най-важната разлика е че ако живееш достатъчно дълго, все пак можеш да наблюдаваш второто. В този ред на мисли не може да не се спомене и една друга географска забележителност в града - спирката на тролей №5. Може би някой от възрастните дъртофелници, които осмърдяват тази линия помнят, че тя някога се е казвала “Окръжна болница”. Името отдавна е старателно заличено от изпаднал в амок пътник, който с неизтриваем черен маркер я е преименувал на носещото мистицизъм име “Волски нерви”. Буквите са изписани с готически шрифт - явно човекът не е бързал за никъде. Отдолу, доста по набързо (явно в последен предсмъртен гърч, преди бялата смърт да го застигне) някой с червен химикал е добавил крилатата фраза: “За таз година тролеят мина. Догодина я мина, я не мина”.
Но това са други теми!
За да се потопим във фекалиите на нашата история трябва да стигнем по някакъв начин (най-добре пеша) до хотел “Плиска”. Това е нашата “кота нула”. Околността е леко екзотична от червените фенери на навъдилите се като гнойни циреи китайски ресторанти, които напомнят както за несмилаема храна, така и за евтини проститутки. От там тръгват учебните коли с бъдещи шофьори-камикадзе, които в момента са на ниво “Сумнамбул” (как ли се пише тази дума? Никога не съм я писал (както и “гювече” или “аспержа”) Абе, аз съм адски неграмотен! NEVER MIND!). Скоро ще преминат на по-горна фаза - “Опасно невменяем”. Но и това е друга тема, пък и още много имат да учат съдейки по блондинката, която спирайки на кръстовището се оглежда и нагоре!
Така или иначе без основната фигура в разказа няма никакъв шанс да се продължи. Нормалното му закъснение е 20 минути но днес надминава себе си с 33. Докато се появи може само да се разглежда мръсната околност, да се четат омазалите цялата спирка (полуразрушена от пияни като биволи минувачи) обяви като “Унищожете хлебарките” с добавка “и циганите”, да се внимава да не се настъпи някое кучешко лайно, минирали тротоара и да се молиш Господ да накаже виновните за твоето бъдещо уволнение. В крайна сметка междуселският автобус между “Горно Намайново” и “Затънтеново” е по-редовен.
- ЕТО ГО ! - чува се сподавен вик, на невярващ гражданин - ИДВА !
Всички като на тенис мач обръщат едновременно глави в заветната посока за да посрещнат Месията. О, чудо! Не един а трима Месии! Оформя се нещо средно между селски събор и циганска сватба, породено от спонтанното хорско въодушевление. Баба трие сълзите си от радост и умиление, а дядо в екстаз коленичи и с все сила удря глава в плочите на тротоара. ЕТО ГО - автобусът с номер 72 - новото фатално число!
Не може да не се опише видът на това чудо на немската инженерна мисъл. Тази автобусна линия се явява едно естествено продължение на “София ленд”, Тъй като големината на този парк е съизмерима с тази на изтривалка за крака, не е имало място да се построи влакче на ужасите. Затова е и открита и тази автобусна линия. Формата на рейса е вдъхновена най-вероятно от късния кубизъм - паралелепипед с квадратни стъкла и две правоъгълни жълти ивици по протежението му (в крак с Новото Време). Единствените заоблени неща са четирите гуми и гордо стоящата емблема на “Мерцедес” (освен ако някой вече не я е изкъртил). Невероятното разположение на вратите на буса прави половината от обема му абсолютно неизползваем, освен ако не пътуваш до крайната точка на неговия маршрут или си порода мазохист, който обожава да пропуска спирката си. Вътрешността се превръща в своего рода Черна дупка: грубо те поглъща в своите тъмни бездни и няма шанс за излизане! Седалките са създадени за недохранени китайци (ама от най дребните). Пътеката между тях е осмото чудо на света - двама концлагеристи-ветерани от Освиенцим не биха могли да се разминат на нея без стабилна многомесечна диета преди това. За да се компенсира негативната оценка, инженерите старателно са отстранили всички удобни за хващане места, вероятно да не се дозагрозява интериора.
За сметка на това, обаче, двигателят, макар и рециклиран от турско номадско племе, може с ускорението си да съперничи на всеки дракстер. Натоварване от 6G е нещо обичайно за пътниците. А какво да се каже за спирачките. Времето за спиране от 100 до 0 км не е вписано в нито една техническа спецификация, защото би разстроило мисленето на всеки нормален физик и разклатило устоите на всички теории на Айнщайн. В крайна сметка времето не може да е с отрицателен знак! Много интересна екстра са и въздушните възглавници с помощта на които рейса се накланя странично до внушителните 20°. Във всяка цивилизована държава тази функция се използва за да се помага на инвалиди с колички да се качват и слизат. Тук обаче българският гений я използва за изсипване на пътниците като баласт по спирките. Трябва да се пести време все пак! Но това не е всичко. В комплект с това получавате и тотална липса на отварящи се прозорци. Така рейсът хем е подвижна оранжерия, хем нагледно средство за начина на действие на парниковия ефект върху психиката на средностатистическия човек, хем херметично затворен сандък. Всяка миризма, проникнала в него остава там за вечни времена.
Две думи и за шофьорите! Описанието ” Як селянин”, просто се заковава в съзнанието на всеки който ги е виждал. Трудно е да се каже защо са станали шофьори. Едно вероятно обяснение е че са били скъсани на листовките по време на кормилните курсове за каруцари, превозващи отпадъци в тяхното село, а след неуспешна (вероятно приключила с нечия смърт) кариера на рали състезател, единственият изход е бил именно тази работа (разбира се има толкова некадърни селяни, дето и това не могат - те стават таксиметрови шофьори, но и това е друга тема). С настроение на разлютен пчелен кошер и шофьорски умения на които и покойният Сена би завидял, те изтискват до край възможностите на клетите немски машини. Не случайно воланът не се споменава в заоблените елементи в описанието на рейса - той има форма, еднаква с тази на аналния отвор на шофьора. В края на краищата човек може да кара по този начин единствено с гъза си.
Интересен е и въпросът, защо тези попълнения на градския транспорт се движат по тройки! Има два вероятни отговора: или играят “Руска трупа” (за съжаление няма нищо общо с руската рулетка), или правят Шведска тройка. При вторият случай естествено възниква и друг въпрос: кой е бил в ролята на жената - най-намръщеният или този с тъпата усмивка, маниашки замръзнала на лицето му?
За повечето хора щурмували рейса в момента, обаче, тези неща са далеч от съзнанието им. Тълпата се блъска като овце пред кошара. Проехтява предсмъртен вик, но е заглушен от кръвта, стигнала до гласните струни на пострадалия и преминава в неприятно гъргорене. Настава суматоха! Всеки се мъчи да се докопа до заветната седалка. Положението е извън контрол! Един от перфораторите, коварно поставен на нивото на врата, освен няколко билета, дупчени вероятно от бившите селски идиоти преселили се в града, перфорира и сънната артерия на нещастен младеж. Това не се забелязва от никой - дрехите на останалите попиват шурналата като фонтан кръв. Нали “Ариел” пере всичко! Безжизненият труп се срива на една от все още незаета седалка и застива в неестествена поза. Между двама уж трудно подвижни пенсионери се заформя бастунен дуел заради една от седалките. Сцената приключва преди да бъде удостоена с нечие внимание, защото са премазани до смърт от бидон пълен с минерална вода, влачен от дребна бабка, засилила се като боулинг топка за да седне на оспорваното от двамата старци място.
Въпреки мелето се оказва че автобусът е полупразен поради няколко основни причини:
1. Все пак това е първата спирка!
2. Умните отдавна не пътуват по този безумен начин!
3. Много от редовните пътници са или вече инвалиди, или са загубили живота си в различни нелицеприятни инциденти, включващи откъснати крайници, задушаване и спонтанни масови самоубийства.
Мъж на видима възраст 50 години последен, с достойнство се качва в рейса и гордо поглежда към останалата паплач, свила се на седалките. Лоша работа! Явно е новак в пътуването по тази линия. Инстинктът му за съхранение не проработи! Не случайно останалите стискат очи, зъби и облегалката на предната седалка.
Автобусът затваря врати. Пилене на гуми и облак прах говорят за нечовешко натоварване на което са подложени пътниците. Правият господин с достойнството вече не е толкова радостен. Вероятно защото със страшна сила лети към напречно поставено на вратата желязо. Сблъсъкът е титаничен! Отеква звук на удар между дърво и метал. Човечецът остава да лежи бездиханен на пода. Спирачки! Времето сякаш се връща назад. Бидона с минералната вода се оказва неподвластен на времето и с насъбраната кинетична енергия като сингулярност размазва млада ученичка, имала глупостта да стане преди рейсът да е спрял (какво ли ги учат тези деца в училище). В рейса назрява подозрението, че бидона е толкова тежък, защото е пълен деутерий, а бабата всъщност е таен агент на Алкайда и безочен контрабандист на плутоний. В това няма нищо странно - все пак линията е 72!
Ето я и втората спирка - веднага след бул. “Шипченски проход”! Тук никой не слиза. За сметка на това огромна тълпа башибозуци се втурва към заветното возило. Жена, която с помощта на лакти и няколко откъснати със зъби уши се е класирала най-отпред, първа прониква в рейса, Нахлуващата тълпа почти я премазва, но в крайна сметка само 3 счупени ребра остават като свидетелство за инцидента. Трясък на врати. Ускорение.
Пътят до следващата спирка наподобява смесица от лунен пейзаж и земен армагедон. Всеки който не се е вклинил по някакъв начин в структурата на автобуса е обречен да прекъсне преждевременно земното си съществуване. Рейсът попада в дупка, съизмерима само с “Гранд каньон”, но подло замаскирана от “Пътно строителство” като плитка локвичка. Младеж изхвърча през капандурата на автобуса, като разбива хем нея, хем кухата си глава. Това на практика не ни касае! Младежът така и не бе идентифициран пък и никой не го потърси свят.

Сега автобусът вече е спрял на следващата спирка без сериозни произшествия. Лошата новина е че отново никой не ебава да слиза, а желаещи за качване с лопата да ги ринеш (и биеш). Обстановката става все по-интимна и задушевна (както и задушаваща). Тръгването вече е по-спокойно: едно че рейса е пълен до горе, второ че предстои най-стръмният участък от маршрута. Машината се задъхва по баира с наклон почти равен на 90°. Това е “Редута”. На пътниците отзад им става все по-тъжно. И тежко. Някои го удрят на молба и искат да слязат, но правилата са железни - няма спирка, няма слизане. Скоростта клони към нула. Умна майка (заключението е направено от единствения факт, че не се е качила в рейса) бутаща по нанагорнището количка с тризнаци безпроблемно набира преднина пред 72. Бащата на децата, разбира се, е избягал зад граница още при пристигането радостната новина от родилния дом, и затова не се мярка на хоризонта. Завистта на пътниците от нерадостното им положение започва бавно, но безвъзвратно да преминава в справедлива злоба.
- Тая има мегдан за още деца! - коментира дядо-мераклия на видима възраст колкото мумията на Тутанкамон, гледайки яростно отдалечаващия се задник.
- Да й е……. …та! - прозвучава глас.
- Защо майката, я гледай кво парче е тя
- И нейната майка да е….! - същия глас
Разговора грубо е прекратен от внезапното ускорение, което изкарва въздуха на всички. Баира е преодолян. Следва спиране. Набитите спирачки правят това, което всяка здрава мисъл би отхвърлила като невъзможно - освобождава се място за още хора.

В цялата тази дандания хората са пропуснали да забележат една много интересна персона - лелка на средна възраст - и много скоро всички дълбоко ще съжаляват за това. Телосложението на лелята може да се опише само с една дума - неописуемо. Но така или иначе тясната пътека между седалките вече е запушена от масивен колкото дестилационна инсталация задник, който тотално задръства естественото човекоциркулиране във вътрешното пространство на рейса. Но това не е важно. Следващите две спирки не са забележими с нищо и хората нито слизат нито се качват. Явно за да се пилят нервите на пътниците тук шофьорите карат бавно. Като на парад. Минувачите по улиците с любопитство зяпат странните гримаси, които се получават когато човешка глава е притисната от обща маса 300 кила към стъклото на вратата.
Учител по география всяка сутрин прави подробни снимки на събитието. Тайната му надежда е да накара тъпоумните олигофрени, наричани в литературата “ученици” да разберат че географската карта е двумерна проекция на тримерния глобус. Не веднъж в пристъп на яростно безсилие бе разбивал глобуса в мръсната мутра на онзи невменяем педераст от 7Б клас, но вече дължеше толкова много пари на даскалото за разрушаване на училищна собственост, че не можеше да напусне работа в следващите 20 години - времето за което с мизерната си заплата щеше да погаси задълженията си. Това определено беше прецедент: той толкова много искаше да се разкара от работата си, а директорката толкова много искаше да го уволни, но всички бяха с вързани ръце. Ето защо той работеше в училище и като дърводелец, чистач на кенефи, продавач в лавката през междучасията.
Тези простотии не са свързани пряко с нишката на разказа, но при това влачене на рейса все някак времето трябва да минава. В момента събитията се развиват в центъра на кв. “Редута”.
Това е един доста тих квартал. Причината за това е, че до него може да се стигне само с едно превозно средство от градския транспорт - 72. Това е и неговото проклятие. Единствената забележителност е скарата която по всеобщо мнение е най-добрата в цяла София. Пилетата са крехки като мозък (и не случайно). Ще стигнем и до нея. Тя е на следващата спирка, но шофьора, както се вижда не си дава много зор. Защо е така все още никой няма отговор. В рейса обаче се появява нов елемент! Младежът, който разби с кухата си тиква капандурата се е превърнал в нещо като легенда. Не за друго, а защото несъзнателно е осигурил жизненоважно количество въздух за пътниците. Това не помага особено много за премахване на миризмата, Ухания от екзотични чорапи, скапани домати от дисагите на жената с двете големи торби, рядко мити подмишници и непрани гащи се смесва в такава амалгама, че почва да люти на очите. Освен това има и една друга миризма, толкова остра и гнусна, че никой не смее да диша дълбоко, а дори и човешкия нос, адаптиращ се към какво ли не, не може да привикне с нея, но никой (освен може би тези, които поради лошият си късмет се намират непосредствено до нейния източник) не може да определи от къде идва тя.
Спирката на читалището в Редута е за квартала това, което е площада за всяко уважавано село - магазина, ресторанта, сергията за вестници - всичко се е скупчило на едно място. То действа като магнит за всички квартални кретени, наркомани, алкохолици, полицаи, скитници, клошари, педали, бездомници, таксиметрови шофьори, ученици и други ненормални хора, които отдавна са част от обикновеното ежедневие. Не е чудно че това е една от най-натоварените спирки по овеселителната линия, и когато рейса се появява иззад завоя и с костенурчена скорост и наближава до поредната какафония, тълпата събрала се в околността е меко казано внушителна. Няколко метра преди спирката автобусът спира (явно за да даде на хората вътре фалшива надежда че идва края на мъките им) след което с рязко натискане на газта разбива едновременно и мечтите на хората, и няколко глави, чиито притежатели са изнемощели от усилие да се задържат на едно място. На лицето на шофьора изгрява маниакална усмивка след като до ушите му стига симфония от писъци и охкане и предсмъртни стенания.
Най-после истинската спирка. Желаещите да се повозят плътно ограждат возилото. Вратите се отварят. Смрадта като мощна еякулация изригва навън. Млада жена, явно не в час с капаните на предстоящото й пътуване се е оставила тълпата да я избута най-близо до вратите. Фактът че така и не разбра защо останалите трескаво купуваха, освен билети, и щипки за простиране, скоро ще се окаже фатален за нея (Тъпачка! Я колко време наблюдаваше малката групичка сгушена в кюшето, която с животинско настървение дишаше ампули с амоняк, с цел да умъртви безвъзвратно всеки обонятелен рецептор в носовете си. Трябваше да се досети че има нещо нередно). Ударната вълна на зловонието (леко загатващо за чесън и люто къри) мигновено я трупясва в безсъзнание. Тълпата, явно свикнала на подобни зрелища, безцеремонно, с помощта на ритници и псувни, отстранява отпуснатото тялото и го натъпква под рейса. Хаосът е пълен. Тук трябва да слязат учениците от “Техникума по транспорт” (явно бъдещи шофьори, съдейки се по възпитанието им, които вече като сюнгери попиват тънкостите на бъдещия занаят). Проблемът идва от лелята с задник като дестилационна фабрика (кръстена от някой, който явно все още е имал сили за хумор “Леля Бент”), която не позволява на никой от по-задните редици да се измъкне. Учениците правят отчаяни опити да разбият стъклата за рейса (без да си дават сметка, че те са изчислени да издържат на пряко попадение от ракета с термоядрен заряд). Някои успяват да се изхлузят през разбитата капандура, благославяйки канонизираният вече за светец от пътниците младеж с кухата тиква. Останалите, стъпвайки по главите на седналите и размествайки няколко перуки, успяват да изненадат Леля Бент в гръб. На вратата дебне още един проблем - от чудовищното налягане дрехите на хората са се слепили (направо заварили) и никой не може да помръдне. Тук , обаче, шофьорът показва първи признак че е мислещо същество. Автобусът се накланя максимално с помощта на въздушните възглавници. Хората за вратата постепенно почват да се ронят като глинеста кал пред лопатата на багер, и на гроздове падат на земята (естествено отдалечаването от вратите е силно затруднено от качващите се и е много вероятно по-слаботелесните насила да бъдат натикани обратно в душегубката). Залисани в боя, след десетина минути междувидова война между слизащи и качващи се, все пак някой успява да забележи полупразните два рейса отзад. Човешката паплач се разпределя почти по равно в рейсовете (естествено последния се напълни най-много, защото всички робуват на разбирането, че той е винаги най-празен). Доста хора са слезли, така че пътуването става по-човешко откъм лично пространство, но дава възможност за по-екстремни ускорения. Момче с прикрепена към гърба раница “RUNNERS” дори вади новия брой на списание “Наука и техника” и съсредоточено започва да чете увлекателна статия за миграцията на дивите патици, недовършена при вчерашното пътуване. Всички трескаво очакват тръгването и кой със зъби, кой с импровизирана примка от връзки за обувки, откраднати от стоящия до него се е закрепил криво-ляво за нещо (обикновено това е врата на предностоящият). Зловещо съскане обявява следващият етап от пътуването. Мръсна газ. Рев на изтормозен двигател.
Нищо не се случва. Шофьора гледа с тъпо недоумение таблото пред него, придавайки си вид че разбира за какво служат наредените копчета. Откъде да знае, че главата на припадналата от благоуханието жена, любезно натикана от тълпата под рейса играе роля на паве-подпирачка и пречи на потеглянето. Тъп, но за сметка на това упорит, водача натиска ли натиска педала на газта до отказ. След секунда всичко отново си идва на място.
72 продължава своя път, освободен от всякакви задръжки. Крайно време е да се напусне лабиринта от редутски улички в които само с опитен следотърсач-бушмен, куче с маниакално остро обоняние и провизии за седмица можеш да се ориентираш. Обаче, както по-умните(и патилите) знаят всяко възвишение има два склона. До това прозрение стигат и пътниците имали неблагоразумието за седнат толкова напред, че да могат да наблюдават пътя през предното стъкло. Освободен от огромно количество излишни килограми и подпомаган от земното притегляне (и крака върху педала за газта), автобусът развива шеметна скорост. Кръгозорът вече е свит до макарон - явен признак за наближаване на светлинната скорост. Чува се сподавен вик от предните седалки, който бързо е задушен от маниакалния смях на шофьора.
- Да му е……. майката! - прозвучава глас. (вече всички са любопитни дали този глас е научил и друга реплика)
- Може ли да карате по-бавно? - пита гъската с писклив глас.
- Не се безпокойте! Само така може да стигнем навреме - казва бабата с бидона опитвайки да успокои по-скоро себе си, отколкото някой друг.
- Ти за къде бързаш ма, за погребението си?
- Не е точно така! Колкото по-бързо се движим, толкова по-бавно тече времето за нас според Айнщайн. Това означава че ако се движим 5 мин. с подобна скорост, за останалите ще са изминали няколко години! Така изобщо няма смисъл да отиваме накъдето и да е!
Всички с недоверие поглеждат към момчето с раницата. Изглежда по-тъп от средностатистически пътник, но явно ги разбира тия работи.
- Това е най-тъпото нещо дето може да ти роди смахнатата кратуна - отново гъската.
- Споко! Ако минем скоростта на светлината времето може да се върне назад!
- Така ли? Искам малко да се подмладя! Може ли по-бързо?
Явно може. Полузаспали фотони гледат с недоумение ревящата машина. Разбирайки че са в смъртна опасност хората по целия свят и в цялата човешка история са постъпвали по два глуповати начина. Първият е ликвидиране на причината за техния дискомфорт с помощта или на наемен убиец или на солидни количества експлозив. След кратък размисъл относно последствията които ще настъпят след като убиеш собствения си шофьор, докато яростно е натиснал педала на газта, хората преминават към втория вариант. Създават нова вяра. Култът към младежа разбил капандурата вече е достатъчно популярен да се превърне в религия. Новопокнонниците към Бога с кухата глава почват да се множат като зайци около зелева градина. Група ентусиасти даже са създали мини параклис в пемет на божеството, където палят клечки за здраве (и пушат тайно по цигара), пеят възхаляващи песни и други безмислени действия. Шаман на новата религия става дамата с големите пазарски чанти. За да се присъединиш към новото течение е необходимо да преминеш през мъчителен ритуал: да преглътнеш лъжичка от вкиснало борвинково сладко, което насила се пъха в устата ти от Главния жрец. Това довежда всеки новопокръстен до страхотно стомашно разстройство, затова в големите енциклопедии сектата е наречена “Религиозно движение на посерковците”.
Тази история е позната само на момчето с раницата, но той се е зачел в още по-интересна статия за половия живот на гъсениците, така че не взима отншение към очевадната кражба на интелектуален труд. Работите с автобуса явно вървят към умирачка. Скоростта е фантастична. Но тук се намесва духът на Айнщайн, който, уплашен за своите теории, следи процеса на развитие на 72 още от обезпокоителните тестове със спирачките и отрицателното време. Изходът от кризата с преминаване на светлинната скорост е един - времево-пространствена промяна на маршрута на автобуса и поставяне на два изключително малоумни завоя, признак на инженерно отчаяние, в края на стръмния наклон. За целта духът се връща 50 години назад и се вселява в главата на главния архитект на пътя. Но тук се появява проблем. Инженерът е невменяем и може да мисли само праволинейно. Главната цел в живота му е строеж на магистрала, свързваща София - Силистра по права линия. Единственият дръзнал да обясни на човека, че тази линия минава директно през най-високият връх в Стара планина и денивелацията има няма е 2000 м. бе скорострелно заточен в лагера в Белене, а след няколко дни беше и изяден от стадо диви свине, навъртащи се в района. Но духът на великия учен успя да се пребори с проблема с помощта на огромно паве, с чиято помощ създава гънка в полирания мозък на инженера. Ръката му неволно трепна и на чертежа на бъдещия в това време път се появи S-образна крива (за протокола: този гений на социалистическото строителство е бъдещ дядо на невменяемия педераст от 7Б, С тази корекция във времето, а следователно и в пространството, за клетите пътници се появява още един проблем. Рейса с шеметна скорост взима първия завой. Хора с пищене изхвърчат от седалките, изскубнати от инерцията. Бидонът с вода отново оживява и като Божи чук на справедливостта мачка всичко по пътя си. Слава богу няма засегнати жизненоважни органи а и бидона разочарован се връща на мястото си, незадоволил желанието си за кървава вендета.
- О, БОЖЕ, СВЕТОФАРЪТ ПРЕД НАС СВЕТИ ЧЕРВЕНО - квичи обречен глас.
Шофьорът посяга към спирачката. Ангел-хранител на нечий пътник го превключва в последния момент и спасителното зелено грейва пред машината. Всички си отдъхват (не за друго, ами 90°, завой който следва им изкарва въздуха). (Абе хората са адски тъпи животни: хем знаят че следва спирка и спирачките са неизбежни, хем се молат да ги избегнат. Дори и Бога с кухата глава не може да предотврати неизбежното). Жално скърцане на гуми. Отваряне на врати. Всички живи и незашеметени напускат със залитане возилото. Момчето с раницата обръща на следващата страница. Явно живее във друга вселена. Не се качва никой. Га-а-аз, Га-а-а-аз, минаване на червено и нова спирка - Гара Подуяне. Тук нещата изглеждат по европейски, но само на пръв поглед. На втори се забелязва стадо цигани от “Чистота” които с гнусни метли и кални лопати се качват в рейса и заемат всички свободни седалки. В суматохата се качва и човек с инвалидна количка с ампутирани до колената крака. Погледите на циганите се заковават в металната конструкция на количката, оценявайки с точност до няколко грама нейното тегло.
- Ч-ч-ч, ей, вие гробари ли сте? - глас на мъж, който не е сварил да седне и с нескрита злоба гледа към трупа от седалката, заемащ безценно място.
- Ша-та млатнем с лопатата, ша ти изпръснат очите! Нема-а обиждаш, чуаш ли? Ние сме от големото добрутро - в често-о-тата. Гробари са друга-а фамилиа, ша знайш! Чумай ти тръшни мръсната уста.
- Да ти е…… майката! - чува се глас.

продължава…

Това е разказ за автобус 72 (част II)

Освен това никой не е гледал тази посока. Погледите са втренчени в Леля Бент, която много подозрително бърка под полата си. Ръката й бавно излиза от прикритието. Онемелите свидетели на този ужас облизват пресъхнали устни. В ръката се появява син парцал, който се оказва жилетка на контрольор.
- Строй се! - заповядва с диктаторски глас Леля Бент - Карти и билети за проверка ВАДИ !
Сутрешната проверката започва!
- Къде ти е билета, бе шницел? - пита тя насрал се от страх младеж.
- Не намерих перфоратор! - оправдава се с основание той. От 5 перфоратора в рейса, три са изтръгнати от някой отчаяно борещ се за живота си пътник на някой завой, един е натъпкан с боклуци и не работи, и един е затиснат от Леля Бент.
- ТАКА ЗНАЧИ, ГРАТИСЧИЯ? А? Кали ма шакти де, Кали ма, КАЛИ МАМА ТИ ДЕБА !
Настава паника. Жена, недупчила още билет изпилва зъбите си с пиличка за нокти в конфигурация еднаква с тази на перфораторите и прехапва билета. Смъртта я подминава на косъм (или по-скоро на хартиена дебелина разстояние). Други нямат подобен късмет. Уплашени от религиозни гонения, след този ритуал към богинята Кали, последователите на Бога с кухата тиква прибягват към масови самоубийства. Жената с големите чанти излапва цялото съдържание на буркана със сладко, но разбирайки че отровата действа бавно и прокарващо, прави опит да налапа и буркана. Не успява да си отвори толкова широко устата и гнева на Кали я застига. Последните й мисли са за това, че ако беше изпълнявала навремето сексуалните желания ма мъжа си, щеше за отваря устата си значително по-широко.
Междувременно рейсът стига до кръстовището на “Ситняково” и “Оборище”. Завоят тук е много остър и с мъка се взима дори от леки коли, какво остава за извън габаритни правоъгълни грозотии. Ситуацията е отежнена от нагиздена кокона, караща толкова нов модел “Ауди”, че и производителите на марката не знаят за него, която царски е спряла на средата на кръстовището.
- Къде караш, ма, пут…….. заспала, да ти е….. пич……. лелина, колко ку……ве си облизала за тая кола, ма ………………………………………………… - крещи с цяло гърло шофьора.
Всички тези сквернословия, естествено, са произнесени на музикалния фон на незалязващия етно-рок хит “И ловец съм и рибар съм”. Ясно се вижда през стъклата, че и на красавицата не й е чужд каруцарския език и щедро раздава закани срещу майката на шофьора, които, чисто биологично, едва ли би могла да осъществи. Майка възмутена запушва с пръсти ушите на своето момиченце, с цел да запази чиста невинното детско съзнание. Шофьорът некадърно качва автобуса на бордюра. От друсането пръстите на жената дълбоко проникват в ушните миди на детето и скапват слуха му завинаги. (В последствие трънско светило по УНГ от болницата в с. Долно Уйно, казва на жената че слухът може да се оправи след операция, за която иска 300 000$. От отчаяние майката започва да продава тялото си на Околовръстния път. Бащата не може да понесе положението и изпива (с много зор и внушително количество верни приятели, защото майката се оказва много работлива) спестените пари. Тя от своя страна отвръща на удара като му разпилява мозъка с открадната от клиент-тираджия (шофьора на същия камион с крадените книги “Хари Потър”) едрокалибрена карабина и е осъдена доживотно (доста несправедлива присъда, като се има предвид че спаси обществото от един паразит). По-радостна е съдбата на детето. То порасна глухо но си намери добре платена работа като телефонистка в селска поща (после защо ти им говориш за един, те те свързват с друг)).
Нова спирка. С отварянето на вратите трупът от пода бива изритан от Леля Бент, защото упорито е отказал да покаже билет или карта, а никой от останалите пътници не го припознава като личен багаж. Трупът на седалката е непоклатим. В стърчащият врата му перфоратор е открит прилежно продупчено талонче. Междувременно народ с въодушевление се тъпче през двата гостоприемно зейнали входа на 72. За последните е ясно че за тях няма да има място но самоотвержено се блъскат като булдозери.
- Хайде още малко! - прозвучава най-накрая култовата фраза.
- Вижте още колко много място има навътре! - провиква се друг но разумно е забил поглед в гърба пред него, не давайки шанс на никой друг да разбере къде точно е зърнал това място.
- Отвън е по-широко, от мен да знаеш! - нечий глас. В тази ръганица е невъзможно да се определи на кой принадлежи.
- А, да, нали! Ти си се качил, ширкаш се вътре, а за нас не мислиш. И ние трябва да отидем на работа!
- Пенсионерите са виновни. Пак са тръгнали за вода. Кво я правят тая вода. Всеки ден я влачат кат говеда!
- Мълчи, чедо, грех на душата си слагаш! - плаши бабата с бидона, усещайки че нещата отиват към кървава саморазправа.
- Краката до коленете си режа само да не съм в тоя ад! - друг неиденифициран глас (най- вероятно на инвалида с ампутираните крайници.
Шофьорът тръгва като остъргва в крайпътно дърво излишните, стърчащи от вратите пасажери и продължава весело пригласяйки на фолк недуразомението Азис, който дочака ред да пее на микрофона. В момента това е доста неподходяща музика. От спирката на Читалището в Редута дотук шофьорът не се е сетил да изправи автобуса, и той още е наклонен на една страна като потъващ кораб (което е силно доказателство че коефициента на интелигентност на шофьорите се намира някъде между този на публиката в “шоуто” на Къци Вапцаров и това на участниците в предаването “Кой е по-по-най”). Ако беше пуснал Селин Дион да вие на умряло като смъртоносно ранен глиган, приликата с размазалия се в айсберг “Титаник” щеше да е пълна.
Междувременно Леля Бент прави съдбоносна грешка, изисквайки от циганите билети. В знак на справедлив гняв те нападат с лопати контрольорката и я изхвърлят през капандурата. Това далеч не е толкова лесно, колкото изглежда. Масивният задник яко се заклещва в отвора на излизане но с много ръганйе, сакчанйе и псуванйе начинанието се увенчава с успех. Шофьорът, впечетлен от този героизъм, забравя че управлява няколко тона метал и премазва клошар, засилил се да откредне обувките от краката на бившия вече труп от пода. В автобуса най-после настъпва тишина. ЗА КРАТКО. Мощен детски рев гнусно се забива директни в малкия мозък на пътниците. Бебето е притежание на една от циганките. С невъзмутимост на гранитен блок тя разголва едната си гърда и дава на детето да суче. Това за секунди унищожава появилата се симпатия към циганите след изгонването на Леля Бент. Голяма част от свидетелите на тази картинка получават трайни психични смущения които ги мъчат цял живот с грозни кошмари. Поне тишината е що-годе възстановена.
До Орлов мост нищо ново не се случва: ръгане, псуване, клетви и шамари се разменят на всяка спирка. Задръстване (поради катастрофа на двама педофили, зарязали колите си по средата на платното, улисани в саморазправа, като в момента главата на единия е потопена против волята му в Перловската река от няколко минути, с любезното съдействие на другия) забавя придвижването с още 20 минути и когато все пак се достига до спирка “Орлов мост” от тръгването на рейса от Плиска са изминали точно 1 час и 43 минути (за информация: пеша същото разстояние се изминава за половин час). Тук циганите слизат заедно с портфейлите на разсеялите се. Но се появяват два нови образа - лудият в предната част на рейса, и другият със сополите, окупирал задната. Лудият не е опасен. Само малко шумен. Гледа колите през прозореца и мърмори:
- Фоксвагенче! (дум-дум по стъклото) Фоксвагенче! (дум-дум), Ауди! Ауди! (дум-дум), Фоксвагенче! (дум-дум), ти баровка ли си ма? (визира жената в Аудито) (дум-дум), баровка ли си (дум-дум), баровка, баровка (дум-дум), баровка (дум-дум), баровка ли си ма? (дум-дум)
Този ад трае 15 минути. Жената седнала до него стоически търпи на тормоза. Все пак по добре седнала до луд, отколкото права в 72. Застоят толкова дълго е заради някаква държавна диария, която трябва да мине с лайнения си Мерцедес и поради това спират цялото движение. Момчето с раницата, въпреки че изглежда погълнат от статията за язовира, построен на река Ян Дзъ, мислено създава начин за отмъщение за човека, откраднал му колелото преди няколко дни. Необходими са му дълбока шахта, високоволтов кабел под напрежение, вързан с яка примка около топките на престъпника и един здрав шут за изпроводяк. Току що се натъкна на проблема, как да осъществи наказанието ако крадеца е жена, но като любител програмист той не обичаше изцяло да променя кода на алгоритъма, а просто да направи някои козметични промени. Затова замени кабела с кол под напрежение и завъртя наказвания на 180°.
Мислите му бяха прекъснати от шумно кихане. Сополивият от задната част на автобуса привличаше вниманието на все по-голяма маса народ. Облечен е в миризлив пуловер, неопределен цвят. От устата му капят лиги, а от носа сополи. При всяко кихане (с невероятна точност през 20 секунди) той завърта рязко глава. Всевъзможни секрети опръскват обилно цялата околност. Около него бързо се създава празен периметър. Добре че слиза на следващата спирка. Там пък се качва друг персонаж.
- Искам да поздравя всички пътници с добър ден и да им честитя Богородица - гнусен циганин печели приза за най-кофти пътник на момента. Пред себе си с едната ръка бута недъгаво цигане а с другата пъха в лицата на хората воняща чаша за милостиня. Намират се и такива, които пускат нещо в нея (явно зашеметени от смрадта). Дори не се усещат че Богородица беше преди 4 месеца.
Господ (ама онзи истинския) най-сетне се смилява над танталовите мъки на хората и проклина рейса с фаталния номер. Смърдящи пушеци от далата фира въздушна възглавница, която се търка в гумата на автобуса изпълват светкавично цялата кабина. Със скърцане и двигателен вой машината хвърля за последно котва на НДК.
- Всички да слизат! До тук сме!
Хората с ентусиазъм изхвърчат навън. Даже и трупът от седалката (явно зомбиран) с тътрене на крайници напуска мизерната обстановка. Само беззъб дъртак не ебава да помръдне (както се оказва от него се е носила онази остра мизизма на синьо сирене).
- Слизай бе, бастун, кир небесна! - крещи шофьора. Не последва грам реакция!
На ръба на нервна криза, въоръжен с крик и щанга, водачът атакува с животински рев. Кръв и слуз обагря прозорците. Но на никой не му пука. Хората имат други проблеми. Трябва отново да се качат на някой рейс, влачещ се накъде из трасето на безкрайната линия, за да продължат пътуването към ада.
Оттук до края на линията има само още една забележителност. Това е кръстовището между “Нестеров” и “Тотлебен”. Това е още едно доказателство за малоумността на хората, виновни за съществуването на 72. Това сравнително ново кръстовище е снабдено и с подлез. Интересното е че в сегашната посока автобусът минава през кръстовището отгоре и спира на удобна за прекачване на трамвай №5 спирка. Странно защо в обратна посока рейсът минава по подлеза и спирката му е някъде на майната си. Така хората които трябва да пътуват в обратна посока на описаната до момента, слизащи от трамвая са изправени пред следната дилема: или да нарамят багажа си и тихомълком да минат 800-те метра до най-близката спирка, или да нарамят багажа си и с гръмки закани, отправени към всичко женско в родата на виновниците за този хал, да минат 800-те метра до най-близката спирка.
C’est la vie.

Дано ви ‘ареса ;)

———

Съжалявам за дължината на тия два поста, ама просто не можах да се сдържа :D Тава разказче го прочетох навремето от е-бане.нет (нз дали съществува още тоз сайт, за това си ги събирам мъдростите в ноупад където ги срещна:)), и като пътник по тази линия много му се изкефих, та реших и да го споделя с вас. Доста си е каубойска линията.
Колкото до Куба, четох една книга на Педро Хуан Гутиерес - Мръсна Хаванска Трилогия (не е за слаби стомаси), за смрадта и мизерията в Хавана през 90-те. Стори ми се, че живота там изобщо не е цветя и рози, всъщност било по-зле и от тук! Та ако може, дамата живяла там разкаже някоя друга подробност.
Поздрави за благия блог, и зарибените темички:)

Няма проблеми :)) И аз навремето зачитах по малко от въпросния е-бане. Май и сега съществува.

Мерси за поздравите!

Моя опит (около 2-годишен) с този автобус е достка по - различен. Ако сте любители на екстремните преживявания,силните (меко казано) миризми и нямате нищо против няколко братя роми плътно притиснати до вас - това е вашия транспорт
;)
Може да пробвате да се качите сутрин от Красна Поляна в посока НДК. Ако автобуса все пак спре на вашата спирка, и ако вие все пак успеете да се качите, пък макар и с чанта заклещена от вратата на вън, ви чакат едни “незабравими” 40-тина минути до НДК.
Успех и после споделете на коя точно спирка избягахте от автобуса с викове )))

legrandelf, мерси. Да. Доста често ми се налага да я ползвам, ако не ходя пеша или не съм с кола. С таксита илзиза нерантабилно. И в едно 50-60% от случайте има контрола, защото гъча си е и доходоносен. Все някой няма да има билет или неможе да стигне до перфоратора, или до някой който да стигне.

Другото което малко от ползващите я знаят е че от последната спирка на Западен парк се качват цветнокожи и слизат на пазара на Красна поляна (бул. Възкресение и началото на бул. Вардар). Внимавайте!!! :)

Едно време като пътувах по-често ми се налагаше да си гълтам корема и прибирам (с извинение) орехчетата, за да не остана сакат за цял живот. А съм и бил свидетел на брутален побой в него, както и на много други грозни гледаки.

А да сърчат чанти….това е може би най-добриоя вариант. А крайници? И това съм виждал.

Преди време (не съм запознат напоследък), нямаше автобус около 30-40 мин. и след това се изсипваха 4-5. 2 подминаваха да събират другите нерваци по спирките, а трите идваха едвам едвам. И това става дума точно за сутринта от Красна поляна към НДК. :)

Брей, лоши хора навсякъде. Не знаех, че е толкова хард кор по тая линия. Ще гледам да не го ползвам там, или поне да съм си глъгнал стомаха и да съм си прибрал орехчетата! :)))