Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Не поглеждай назад !

« публикувано на 02-09-2008 @ 10:17 am »


You can run… but you cannot hide !

Отново съм заспал с ръце под възглавницата. Мамка му! Няма по-тягостно усещане от това горните ти крайници да са масивно изтръпнали. Представете си, че гледате очна ябълка разрязвана от малко ръждиво бръснарско ножче. Представихте ли си го?! По подобен начин реагира мозъка ми, когато се опитам да се надигна с тези безумно изтръпнали ръце. Нуждаят се от кръв. Нуждаят се от живото налягане, което да ги върне към подвижното им съществуване.

Усещам хладна пот по челото си. Усилва се усещането на прорязваща болка. Право през главата ми. Обръщам се към източника на това чувство. Вратата е широко отворена. Завесите танцуват бурно в нощта. Като че има буря навън.

След известна борба, оросени (най-сетне) ръце, уста широко отворена от агония, но без децибел писък, се изправям. Отивам до балкона, но не откривам така желаната буря…
Усещам силното течение зад себе си. Отивам до входната врата - отврена е!

Излизам опиянен от любопитството… дори не обръщам внимание на това, че съм само по тениска. Бос съм, шляпам забързано по стълбището и напускам входа на блока ми.

Вратата се хлопва зад гърба ми! Задъхан се оглеждам във всички посоки. Наляво и надясно срещам непрогледна тъмнина. Напред виждам тъмнозелената прелест на подготвящите се за окапване дървета и храсти. Но стъпка пред тях - отново тъма!

Единствено нагоре имам една по-интересна гледка. Луната ми се вижда предизвикателно пълна и сива. Обикновено не е сива. Около нея има облаци в неизвестен за мен цвят, обградили слънчевото отражение, като че го пазят от лакомия ми взор за природна красота.

Гледайки нагоре започвам да тичам. Усещам как предпетите пред мен ми сигнализират… прескачам пейките, минавам покрай няколкото катерушки, заобикалям отворената шахта…
Продължавам да гледам към облаците. В миг обаче, те се извъртат. Заиграват пламенно и закриват луната.

Зениците ми се уголемяват. Инстинктивния опит на мозъка ми да компенсира отнетата светлина се оказва фатален за следващата ми стъпка. Темпото ми на движение е същото, но препядствията се умножават! Препъване, кълбо напред и челюст в бордюра.

Устата ми се пълни със сладка течност. Сладка, с привкус на желязо. Преглъщам я жадно и се изправям. Странно е, но след такъв удар не предполагах, че ще съм така жизнен и желаещ да продължа напред.

Но улицата пред мен изглежда по-приятна. Има една страхотна извивка надясно. Има локви, които отразяват част от дивото небе, което така безкомпромисно се изгаври с мен, като скри лунното сияние.
Заигравам се с локвата до мен. Повече от приятно усещане да стъпиш в сълзите природни, когато никой не те наблюдава. Чувстваш неземна чистота и свобода. Приятно е! Страшно приятно!

Леки стъпки зад гърба ми… нещо нарушава хармонията ми. Замижавам и се опитвам със силата на мисълта си да разкарам неприятното усещане, задаващо се към мен.
Стъпките учестяват. Стават повече и повече. Идват зад мен. Не се обръщам, а продължавам да шляпам в локвата. Опитвам отново да се затичам. Не се получава!

Обзема ме онази паника, като в сънищата, в които се опитваш да бягаш, но боксуваш на едно и също място! Набръчквам вежди, защото не обичам паниката. По-добре да съм ядосан.

Но и това не помага. Стъпките удрят в главата ми! Не издържам на напрежението и накрая разпервам ръце. От желанието да тръгна напред, залитам и падам в локвата. Превъртам се по гръб и поглеждам назад…

А там няма никой, стъпките в миг утихват, а краката ми се чувстват по-леки и готови да тичат.
Няма никой? Имаше ли някой? Състояние на съзнанието ми?!
Задавайки си тези въпроси продължавам напред по мократа улица… прегазвайки всяко едно струпване на сълзите природни със смела крачка… И после в миг изчезвам…

« подобни cynical speech,

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Molo @ September 2, 2008

Стоя на ръба. От височината стомаха ми се свива на топка и пада някъде между краката ми. А те омекват и не могат да ме задържат прав. Но аз все пак стоя. Това е само в ума ми. Страхът е само в ума ми. Всъщност отстрани аз стоя смело на ръба и гледам надолу. Всички мисли и усещания, страхът от високото, са плод на моята собствена несигурност, от това че мога да направя крачка в грешната посока. Ей така, защото височината ме привлича.
Стоя на покрива на блок и гледам надолу. И скачам. Но вместо да крещя ужасен и нещо да се присвива вътре в мен в очакване на неизбежния удар, аз просто се наслаждавам на усещането. Свободно падане. Аз мога да летя ! Малко преди сблъсъка със земята правя една извивка и политам над нея. Започвам да се рея над полета и гледам малките светлинки под мен. Разглеждам пейзажа с орлови очи. Знам че, нещо ме гони, винаги ме гони когато сънувам че бягам или летя. Но така и трябва да е. То е моят партньор в това лудо препускане. Препускане през неизвестното, препускане заради самото усещане да си свободен и да летиш без посока. Не искам никога да се събудя!

Имам чувството, че нощем си не само травестит, ми и жрица на Луната, освен това щом ти изтръпват ръцете, трябва да намалиш съня :)
Бтв жирафите откога имат ръце???

3. legrandelf @ September 2, 2008

@Molo:
Сериозна работа Жорка, сериозна :))
И аз искам да летя, уви, само на сън ще успея!

@кака ми Светлинка:
Виж к’во :) Шамари ще ядеш! Травеститщината ми не трябва е обществено популярна :))
Жирафите имат ръце, но завършват с копитца. Когато се навеждат да пият водичка от някоя локва има вероятност да им изтръпнат предните крайници, и хоп - бягат навън!
Жрица на Луната, ах, ах, ах :))

4. legrandelf @ September 2, 2008

На едни ръцете им изтръпват, на други колената :)))
На трети им се подкосяват краката при мисълта за летене и обикаляне по приятели и любими места ;)
Какво да се прави… човешко съзнание, така просторно и необятно, пълно с неизвестни, реални, истински и привлекателни! Как да не ти е кеф, че го притежаваш и че го храниш ежедневно с нови и нови емоции?! Няма как - кеф ти е, хихихи :))

« Анимационни перверзии Ненаситници »