Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

На любимата ми siмфония

« публикувано на 06-12-2008 @ 11:43 am »


Ако нещо ти хареса, използвай го както ти душа сака ;) , ако не recycle bin ;)

Няколко часа след полунощ, препускам с жълтата каляска по царския път.
През прозореца виждам как заспалото царство се размазва в спомени.
Опитвам се да се сетя за нещо, което да ме накара да се усмихна.
И тогава идва мисълта за една звучна композиция, произведение на изкуството…

Моята любима siмфония…
Галеща всичките ми сетива. Усещам я по цялото си тяло,
пускам я дори в себе си…
невъзможно е да я оставя извън тялото си, красотата й се пропива в мен.

Замечтан, с леко притворени очи слизам от каляската.
Близо до двореца съм, но решавам да си направя малка разходка из околията.
Запътвам се към една къщурка, която никога не спи.
Опитвам се да вляза, виждам че вътре има хора, но вратите са залостени.

Опиянен от нежното звучение на любимата ми siмфония, се усмихвам.
На секундата вратите се отварят и аз влизам.
От няколкото стъпки, които направих, през многото паднала шума наоколо,
ожаднях… пожелах си нещо за пиене, любимото ми пиене…

Грабнах го и излязох навън, продължих да крача доволен,
по завъртяните пътеки на царския лес.
Отпивах и се чувствах изпълнен с топлина,
краката ми продължаваха да газят прясно изпопадали сухи листа.

Оглеждах се, но погледът ми не срещаше никого.
Нямаше никой? Кое време е все пак…
Нямаше и да видя никой.
Продължих по пътеките, неспирайки да скачам от къщурка на къщурка с палавия си поглед.

Тогава стигнах малко разклонение… или да го нарека пресечна точка.
Няколко от пътеките през този приказен лес,
се събираха на това място - можех да поема накъдето си пожелаех.
Но аз избрах да остана на място.

Тогава задуха вятър, незнайно откъде… точно в този момент задуха вятър.
Затворих очи и не спирах да свивам лицевите си мускули, притискайки очите си.
Вдигнах глава и вдишах - с пълни гърди!
Вдишвах толкова силно, че не удържах и отворих очи…

А небето… в съзвучие с любимата ми siмфония,
се превърна в една незаменима и трудно описуема феерия на цветовете.
Блещукаше, като че току що бе окичено с брилянти.
Всяка нота от музиката в главата ми, проблясваше в миг.

Не можех да се наситя на момента, не исках да си тръгвам и тогава чух звук до мен.
Огледах се, нямаше никой.
Звукът се повтори, идваше откъм земята, ниско до земята…
Спуснах поглед до там и видях една котка.

Бяла, пухкава, хапваща среднощна закуска.
Спогледахме се, а аз се наведох към нея.
Протегнах ръка и коленичих…
Тя се стресна, завъртя се бързо и се прикри в един храсталак.

Говорих й, примамвах я, исках да я погаля.
Точно сега, щях да я разтопя в ръцете си,
вълнението от любимата ми siмфония, ме правеше гальовен.
Можех да разтопя от удоволствие всичко в ръцете си…

Загубих от поглед котката.
Потъна в сянката на нощта, заедно с това утихна и мекият звук,
който създаваше с лапичките си,
докато шареше на зиг-заг по пътеката.

Отново се огледах и поех по едно от разклоненията.
Не мислех, не исках да мисля, просто поглъщах подухващия ме въздух,
заслушах се отново в любимата ми siмфония
и се усмихнах…

На Симона

« подобни cynical speech,

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. si @ December 6, 2008

Така ме ИЗНЕНАДА, че чак се притесних. Сега май много хора вече се червим в този блог ;)
Много е красиво…

Благодаря x 10000!

2. legrandelf @ December 6, 2008

:)

3. вили @ December 7, 2008

Хубаво:)))

« За изневярата, мили мои Хомо или хетеросексуален »