Полицейска история

« публикувано на 11-11-2008 @ 3:51 pm »

В природата е установен някакъв баланс. На пръв поглед символичен, но…
енергията си знае работата - няма нищо случайно…

Нощта беше обикновена. Аз и новият ми партньор патрулирахме в квартала. Запознавах го с обстановката. Заек, трябваше да се научи. И разбира се, аз бях късметлията, който трябваше да се погрижи за него.

- Виж ме - 25 години служба! Защото познавам тънкостите - започнах аз. Младокът ме погледна, докато аз правех обратен завой и се приготвях да паркирам.

- 25 години… уау, това е доста - впечатли се той. Нещо в мен трепна, обичах да стряскам новобранците с факта колко продължителна може да се окаже работата им като патрул.

- Точно така! Познавам тънкостите… В началото е по-трудно, но ще ти покажа един два номера. Плюс това, този квартал се слави с най-пропадналите шофьори. Лесно е да ги оскубеш.
- Ъъъ…
- Не, не, ще спрем тук и ще ги чакаме. До няколко минути ще започнат да профучават. Винаги имат нещо неизправно, да не говорим, че карат пили. Лесна плячка. Няма какво да ни кажат - ние сме униформените, а те виновните! - размахах пръст пред него, след това паркирах колата. Изгасих фаровете.
- Интересен подход? - младежа звучеше критично, наложи се да повиша тон.
- Хей! Въпрос на време е. Не го приемай като… корупция. Не е такова. Нещо като Робин Худ!
- Не виждам връзката, съвсем не възприемам нещата като теб…
- Няма какво да го мислиш. От опит ти казвам, затова си с мен - да ти предам своя.
- Виж, не желая да си разваляме отношенията.
- Тогава мълчи и гледай - раздразнен свалих колана си и излязах от колата - Трябва да мислим за себе си СЕГА - кряснах му и блъснах вратата. - Подай ми палката - протегнах ръка към него.

Няколко минути на студа в непрогледната нощ. Погледа ми е вперен в далечината. Пътя, откъдето очаквах таз вечерната “плячка”.
Последната не закъсня. Отдалече си личеше неадекватното шофиране. Последен модел “Мерцедес”, тъмни стъкла… зигзагообразно каране. Без фарове!
Размахах стоп палката. Надух свирката, шофьорът ме видя в последния момент. Спирачките огласиха спящия квартал. Автомобила успя да спре малко преди да се вреже в една от оградите до пътя.

Подушвах солидния подкуп. Потрих ръце, обърнах се към младока и го привиках. Новобранеца с нежелание се приближи до мен и стоеше до задната врата на мерцедеса.

- Добър вечер, сержант Латинов! - прозореца на шофьора се отвори, а аз срещнах кървясалия му поглед. Беше някакъв пикльо. Кара на тате колата… от купето лъхаше на трева и алкохол. Беше сам.
- Гусин… хлъц… полицай! Добра ви вечеер… - ухили се той.
- Знаете ли, че карахте без фарове? Превишена скорост за кварталното ограничение, да не говорим за употребените… упойващи вещества - смигнах щастливо към новобранеца, който все още притеснено стоеше до задната врата.
- Не… аз… баща ми! Баща ми го познавате, нали?!
- Откъде да познавам баща ти? - арогантното копеле фамилиарничеше с мен - Документи, моля!

След кратко ровичкане, много изпускане и тъпо хилене, шофьорът ми подаде документите. Разбира се, автомобилът не беше негов - на баща му. Този дори нямаше книжка.

- Нали знаеш какво ще се случи сега? - заканих му се и привиках колегата - Ареста е твой!
- Не, не… п’чакааай… - младежа излезе от автомобила и залитна към мен. Улових го и след секунда го блъснах към колата. Не желаех вонята му да се пропива в дрехите ми.
- Какво? Какво правиш? - повиших тон.
- Няма ли начин… нали се сещаш… виж, имам пари… не ме арестувай, трябва да има начин… хлъц…
- Виж се, пияницо! - ухилих се и доволно грейнах при мисълта, че този падна в капана. - Пари ли ще ми даваш?
- Колкото поискаш…
- Колко имаш - отново загледах новобранеца. Последният отиваше към патрулната кола. Клатеше глава… - Колко имаш?! - повторих въпроса си.

Претършувах хлапака и успях да се сдобия с една сериозна сума. Щастлива вечер. Мисля, че с още едно две такива спирания… ще утроя заплатата си… Само за една нощ. Щастлива вечер!

Уредихме въпроса, пуснах младежа. Последния потегли бавно, но отново на зиг заг. Отдалечи се надолу по улицата. Загубих го от поглед. Преброих заработеното, прибрах го във вътрешния си джоб и се запътих към патрулната кола.
Виждах недоволното изражение на заека. Не спирах да се хиля доволно.

- Ти ли ще караш? - подиграх го и тръгнах към другата врата.
- Защо го правиш?
- Как защо? Добри пари се изкарват. Скоро ще разбереш, че си е една добра премия. Семейството ти… имаш ли семейство?
- Приятелка - отвърна припряно той.
- Семейството ми е винаги доволно. Разбира се, не знае откъде идват парите. Но никога не са се оплаквали. Имали сме и трудни моменти.
- Алчност може би?
- Кой си ти, че да ме съдиш? Няма смисъл да ти набивам в главата как стоят нещата. Този дето го пуснах не е за съжаление.
- Нарушител е, не го съжалявам, но трябваше да го арестуваме.
- Мдааа… за да го пусне някой друг? И той да вземе паричките, които ни се полагат на нас, като първи на… местопрестъплението - задавих се в гърлен смях.

Следващия един час беше доста спокоен. Младокът до мен не можеше да си намери място. Сумтеше тежко и проверяваше честотите. Отдадох се на кратка дрямка. Загубих представа за времето…

- Тук кола 206, приемам обаждането! След по-малко от 10 минути ще сме на местопроизшествието. Вече пътуваме…

Просъница, вой на сирени, младокът крещеше по радиостанцията. Звучеше притеснено. Много се вълнуваше явно.

- Точна така, Коломбо! Покажи им на какво си способен. Само не си спомням да съм ти разрешавал да напускаме мястото ми.
- Най-близко сме до адреса на една катастрофа. Работата ми е да взимам решения, когато по-висшестоящите не са в състояние да го правят - това ми хареса, накара ме да млъкна.
- Какво е станало?
- Катастрофа, казах ти…

Огледах се в огледалото. Разтърках очи и приближих радиостанцията до устата си.

- Попита ли ги за данни?
- Не съм, трудно шофирам с една ръка… между другото, телефонът ти звъня.
- Телефонът ми? - търсех го върху таблото. - Къде е?
- Вибрираше, не исках да те будя, метнах го на задната седалка, а и… тогава получих сигнала. Съжалявам, че не те бутнах.
- ОК, ОК - обърнах се назад, намерих телефона и отново разтърках очи.

Разгледах повикванията. Имах три пропуснати от съпругата ми. Защо ми звъни по време на дежурство?

- Неразбрана работа…
- Какво има?
- Жената, пак не е могла да заспи сигурно… ще й звънна след малко.

Наближихме адреса на катастрофата. Кръстовище, регулирано, но светофара мигаше в жълто.

- Някой бързак явно? - закачка към новобранеца.
- Знам ли… лош удар.

Виждахме задницата на единия автомобил. Вратата на шофьора беше отворена и до нея, на асфалта имаше тяло.

- Заобиколи отдясно! - посочих с ръка на младока, откъде да кара. - Кола 206 е на местопроизшествието. Удар на два автомобила, има ранени, все още не сме проверили втората кола. Изпратете две линейки! Повтарям… кола 206…

Тогава всичко утихна. Звукът от сирената задави… Картината пред очите ми вървеше на забавен кадър. Докато патрулът ни пълзеше покрай единия автомобил, разпознах мерцедеса. Номера беше същия. Хлапакът, който пуснах по-рано тази вечер.
Изскочих навън без да чакам колегата да спре. Затичах се да проверя шофьора…
Надвесих се над него. Той все още дишаше. Странно, тревата и алкохола го бяха съхранили. Колана, който лично му сложих преди да тръгне, както и въздушната възглавница бяха спасили живота му.

Върху лицето си имаше кръв, вероятно строшен нос. Важното е, че беше жив. Алкохолните пари при всяко следващо негово похъркване ме разбудиха съвсем.
Трябваше да проверя и другия автомобил. За първи път се чувствах така. Тялото ми трепереше. Усещах студена пот по лицето си.

На 20 метра беше изхвърлен другия автомобил. Мерцедеса го беше ударил странично. Телефона ми отново звънеше. Не издържах на напрежението и вдигнах ядосано. Помахах с ръка на колегата, за да провери втората кола.

- Какво има? Защо ми звъниш? - от другата страна говореха заедно с мен. - Млъкни! Защо… какво е станало? - неспокойния тон на съпругата ми не ме учуди, винаги звучеше притесено заради проблемите със съня си… пуснах думите й покрай ухото ми и загледах колегата, приближаващ се към мен.

- Има мъртво момиче. Младо… била е шофьор на втория автомобил. Само тя е вътре - заека беше пребледнял.
- Провери ли я? - запитах го, но жената не ми даваше мира по телефона. - Ще ти се обадя по-късно - кряснах и затворих. - ПРОВЕРИ ЛИ Я?
- Да… не диша, няма пулс…

Главата ми се въртеше ужасно. Замаяното чувство ме облада. Двамата се приближихме към автомобила. Беше смачкан до неузнаваемост. Бронята на мерцедеса се е оказала по-твърда.

- Провери за документи - пратих младока да огледа.
- Няма ли да изчакаме пожарникарите, не може да я вадим.
- Виж в жабката… мини от другата страна, ако няма никакви - ще чакаме. Какво можем да направим?

Отидох при мерцедеса и неговия шофьор, който все още лежеше върху пътя.

- Добре ли си?
- Ъх…
- Усещаш ли нещо счупено? По-сериозни болки?

Не получавах отговор. Тогава чух вик от другата страна на катастрофата.

- Сержант…

Вдигнах поглед и се заслушах…

- Сержант…

Колегата се приближи до мен и с трепереща ръка ми подаде документите.

- Сержант…

Паднах на колене. Догади ми се. Стиснах регистрацията на другия катастрофирал автомобил… Повтарях в ума си името на собственика… Сержант П. Х. Латинов…
Усещах как телефона ми продължаваше да вибрира… беше съпругата ми… искаше да говори с мен… не събрах сили, за да приема обаждането… Главата ми пулсираше, а стегнатото чувство в сърцето ми се усили…

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Viktoriya @ November 11, 2008

Neveroqtna istoriq Marti :-)
Dosta pouchitelna…mn mi haresa…
Ne iskam da komentiram korupciqta, zashtoto tova e tema, koqto se obsyjda postoqnno.
No nachina po koito si podensyl neshtatat…bravo!!!

2. Molo @ November 11, 2008

Мда, тежко и трудно за преглъшане като чаша латиноамериканско кафе. Удря те в мозъка и те реже като трион. Поздравления за доброто разтягане на фабулата. Предвидим, но все пак страхотно поднесен финал.

3. legrandelf @ November 11, 2008

@Вики и Molo:
Благодаря ви! :)

4. fen @ November 11, 2008

Никой не ще да мисли за нещата от другата страна, нали? Всеки, както му е угодно. Поздравявам те, както винаги оригинален.

5. legrandelf @ November 11, 2008

Обикновено някой чака да му се случи и чак тогава си дава сметка :)
Проблема е, че точно сметката си дава :( Платена!

6. deni4ero @ November 12, 2008

Покъртително! Аплодисменти агейн!
п.с. Виктория, разбрах, че днес било св. Виктор - честито :) все така да си вдъхновение на другаря Елф ;)

7. вили @ November 12, 2008

Браво, Елф! Аплодисменти!!! Държа ме в напрежение до края.:))))
Честито на Виктория и от мен!

8. legrandelf @ November 12, 2008

И да не карате пияни :P
Ако имате познат, полицай, пуснете му линка :P
За да му се изпарят мисли от рода на: “Са ще го опаткам тоз, пишлигар” :)

Благодаря ви, радвам се, че ви е харесало! ;)

9. Viktoriya @ November 12, 2008

Mnogo vi blagodarq :-)))
Shte dam vsichko ot sebe si da prodylja da byda “katalizatora” na Marti :-)))))