В тила на врага

« публикувано на 08-11-2008 @ 12:11 pm »

Achtung! Achtung!
Es ist ein Feind unter uns mit der einheitlichen Offizier!

« Вкусът на смелостта: Част I »

Три поредни нощи не успях да затворя очи за повече от 5 минути. Не беше и много умно да го правя. Пътуването в камиона не беше от най-комфортните, криех се, не можех да мрънкам, хленча, мъмря - каквато и проява на оплакване от моя страна да имаше, щеше да бъде неподходяща.
Наложи се да напусна страната. Бях нужен на частта ни в Германия. Пращаха ме там, заради начетеността ми, както и познанството ми с една важна фигура, мой приятел от дълги години - Ричард.

Кой беше Ричард?
Играехме си на войници. Това беше. Така започна запознанството ни… така продължи няколко години. Когато времената бяха ясни, никой все още не беше оглупял… а ние просто си мерехме пишките на стандартните момчешки игри-занимания.
Какво стана след… “големия взрив”? Приятелството ни беше разтурено. Политически неудобно беше. Кофти е когато трябва да се съобразяваш с някого, в някой прашен кабинет, раздаващ заповеди… мислейки, че решенията му са правилни за целия народ.

Все пак познанството ми с Ричард беше глътка свеж въздух. Ескортираха ме през един от секретните пътища. Не беше най-гладкото возене, а за комфорт и дума не можеше да става.
Отзад, на камиона “Опел”, отрупан с разни медицински принадлежности и много хранителни припаси. Подсмърчах и си мислех за първата ни среща. Преди много години, в Англия. Преди много години, все още свободните такива.

Приятелството ескалира до едно… полезно за страните ни познанство. А и внедряването ми в тяхната власт беше приоритет номер 1. Не можех да изневеря нито на каузата си, нито на главния щаб.

Преминахме югоизточната граница на Германия при Чехия. Без да спира, камиона ме “остави” там. Облечен с бяла камуфлажна униформа се притаих в близост до една скала. Беше нощ, снегът не спираше да трупа, а аз… чаках. До 15 минути личния ескорт на Ричард трябваше да се появи и да ме заведе до бункера му.

Гледах нагоре, в опит погледа ми да достигне нощното зимно небе, пазещо немската граница. Не успявах да видя нещо повече от стройно и величествено извисяващи се дървета. Лекия ветрец, който буташе снега от най-горните клони, образуваше една бяла покривка, която спираше взора ми. От време на време, освен призрачното свистене, до ушите ми стигаше вълчи вой. Стисках пистолета в едната си ръка, в другата държах радиостанцията. Оглеждах се, като въртях само погледа си… Ако успеех да остана незабележим за наобикалящите ме изгладнели животни, то със сигурност ще бъда такъв и за евентуален неприятел.

Няколко минути по-късно чух шум от мотор. Към мен приближаваше камион. Затаих дъх и фокусирах погледа си напред, към бялата неизвестност. Опитвах се да превърна шума в някаква картина - не се получаваше.
След още няколко минути краката ми се вцепениха съвсем. Кучешки студ. И като си мислех за последното чух, че камиона спря на около педесетина крачки от мен. Вече имах някаква полу ясна картина, но пак не ми беше достатъчна, за да видя сигнала.

Два силуета слязоха от задницата на камиона. Заедно с тях имаше и две овчарки. Познах ги по палавия лай. От последния ме побиваха тръпки. Кучетата никога не са ми били фаворити. Особено пазещите границата. Тренирани да късат плът, след това да оставят стопанина си да те пита кой си и какво правиш тук.

Това не беше моя ескорт. Рутинна проверка на поста в този район. Чувствах се несигурен. По-лошо. Чувствах се жестоко преебан. Камиона не тръгна, което значеше че в кабината сигурно има поне още двама души. Приближаващите към мен, заедно с кучетата си, носеха автомати. Можех да се справя с тях, но след като телата им докоснат земята… кучетата ще се устремят към мен. Това ще привлече и другите…

Продължавах нервно да стискам оръжието си и прехвърлях панически някакви невъзможни планове.
Двамата пред мен спряха за миг. Единия размахваше ръце в различни посоки. Обясняваше нещо на другия. От разговора им дочух, че преди няколко минути им е било докладвано за шпионски камион, заловен на три километра от границата. Това беше моят транспорт. Шофьорът… ме е издал. Не можех да му се ядосвам… нямаше виновни в такива ситуации. Особено след като научих по какъв начин са изкопчили информацията от него… съвсем не го обвинявах…

Тези двамата търсеха мен! Положението ставаше доста напечено, а аз все така стоях в снежната пряспа до скалата. Снегът продължаваше да пада върху осанката ми, чувах вълчия вой, който вече не ми се струваше толкова зловещ. Затворих очи…

Наострих слух и броях стъпките на патрула, който приближаваше към мен. След като единия прекъсна смеха си, за да запали цигара, чух няколко открояващи се просвистявания. Отворих рязко очи. Патрула беше с гръб към мен. И двамата крещяха по посока камиона им. Пуснаха кучетата, последните с див и свиреп лай се затичаха напред. Просто стоях и гледах. Чу се откос на автомат и двете кучета изскимтяха едно подир друго. Патрулиращите свалиха автоматите от рамената си и започнаха да стрелят по посока на мъртвите овчарки.

Преди единия от тях да е изпразнил пълнителя си, се чу изстрел, екота на който съпроводи падането в снега на единия патрул. Снайперист?
Уплашен, вторият обърна крачка и започна да драпа с всички сили към мен. Явно търсеше скривалище от неизвестния нападател. Тичаше към мен, хриптеше, а аз продължавах само да наблюдавам.

В главата ми бушуваха различни мисли, напрежението се покачваше… какво да направя?
Патрула беше на няколко крачки от мен, когато се стресна от вида ми. Трепнах, при което последния стисна здраво автомата си и го насочи към мен. Не можех да реагирам толкова бързо… въпреки, че пистолета ми беше в ръката, бях се вкочанил от студа и не можех да бъда по-бърз от него.

Почти усещах пронизващата сила на патроните в гърдите си, когато нов изстрел повали неприятеля. Кръвта от сцепената му глава се разля върху и около мен. Остави една пурпурна следа върху снега. Аз въздъхнах уплашено и се претърколих, за да се отдалеча от трупа.

Дишащ тежко и гледащ към снежната покривка над мен, благодарех на висшата сила, която ме опази в този момент. Бях замаян, съвсем забравих за неизвестния нападател. Опитах да се изправя, когато зад мен се появи силует. Направих опит да вдигна ръка срещу него, когато един приклад ме фрасна директно в челюстта.

Звезди в нощното зимно небе…

Неизвестно време по-късно, чувах монотонния шум от работата на двигател. Мотор на камион. Чувствах топлина по цялото си тяло и улавях откъслечно думи от чужд разговор. Когато отворих очи видях няколко войника насядали около мен.
Един от тях гледаше доста смутено и право в пода. Срещу него имаше друг, който не спираше да звучи строго. Укоряваше го за нещо. Когато си направих труда да се заслушам в думите и да погълна изреченията… разбрах…

Висшестоящия му намилаше задето ми беше разбил хубавото лице. В разговора споменаха майор Перхун. Ричард… фамилия - Перхун.
Това беше ескорта, който очаквах. Отряд професионалисти, които ми спасиха живота още преди да сме си разменили имената.
Чувствах се спокоен, не знаех колко далеч сме от срещата, затова просто затворих очи и оставих шумът от работата на двигателя да ме унесе в съня ми…

“Личен дневник на Мишел Авени”, 28 февруари 1942 година…

« Вкусът на смелостта: Част II »

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. вили @ November 10, 2008

Спи, спи спокойно и сънувай лято, море и джетове, а и мацки красиви…

2. legrandelf @ November 10, 2008

Хахахаха… пак ли мацкииииииии, Вили :))
Тоя път това не е сън. Току виж се е превърнало в нов цикъл (не менструален) разкази :)
Who knows?!

3. вили @ November 10, 2008

Е, какво му е лошото на нов цикъл (не менструален) разкази? Току виж освен Виктория се появи още някое женско име в твоя категория. Освен теб, кой друг да знае?
Предложения за имена много, но ти имаш думата последна :))))

4. legrandelf @ November 10, 2008

О, няма лошо, Вили :))
Просто, не го превръщам в обещание или план, защото така пиша по-добре. Досега, така ми върви, хаха!

А за нова момичешка категория :) Чакам нова такава почитателка като Вики, и може и да се появи категорията, хаха!

А ти, защо не спиш? Няма да сънуваш моите кошмари, спокойно.

5. вили @ November 10, 2008

Никакви планове за писане. Когато е импулсивно е май по-хубаво. А почитателки ще има…
Аз си лягам обикновенно към 1.30-2 часа. Кошмари рядко сънувам, а свързани с армия, войници и т.н. трудно биха влезли в моята глава.
Лека нощ! Само приятни сънища и хубава седмица! ;)))

6. legrandelf @ November 10, 2008

Благодаря, Вили :)
Всъщност аз сънищата не ги сънувам нарочно :) Хаха! Понякога са наистина плашещи, но пък ме е яд след като се успокоя, че не си ги спомням добре, за да ги опиша. Някой трябва да изобрети машина, която записва докато спиш - ще има бестселъри!!!

7. Viktoriya @ November 10, 2008

Eeeee Марти… нова почитателка като мен няма да имаш!!! Виж…по-добра позволявам :-)))))
Разказа е страхотен, хух…добре, че не е сън, защото лично аз не бих издържала на напрежението…

8. legrandelf @ November 10, 2008

По-добра от теб, Вики?! :)) Не знам, но ще бъде интригуващо ако съществува такова нещо!

9. Viktoriya @ November 10, 2008

Нещо?????
хахххаха…
Ако беше казал същество..разбирам но нещо :-ДДД

10. legrandelf @ November 10, 2008

Понякога бъркам думите :)))
Мисля, че е някакво заболяване. Разбира се, че исках да кажа “същество”, а не “нещо” :)
С “нещо”, обикновено наименоват извънземните!

11. Viktoriya @ November 10, 2008

хаххха…е нищо (че бъркаш думите)…пак щеше да е комплимент…..мисля, че извънземните са малко ;-)))

12. legrandelf @ November 10, 2008

Още не съм виждал извънземни :) Освен странни себеподобни, такива… лудетини като мен и теб, хахаха :)

13. Viktoriya @ November 10, 2008

хахххахха…без коментар …мисля, че написа всичко ясно и точно….:-ДДДД

14. legrandelf @ November 10, 2008

:)) ОК