В мъглата на утринта

« публикувано на 06-11-2008 @ 10:16 am »

Вдъхновен от инициативата на Свежо - Един Свеж Ден,
представям на вашето внимание… един елфски ден

Казват, че утрото е по-мъдро от вечерта. Вероятно са прави. Но мога да ви кажа какво се случи това… утро. Събудих се, както обикновено. Повечето хора не оценяват нормалното си събуждане сутрин. Безпроблемното. Просто не го забелязват. Но аз го усещам. Всяка сутрин.
Днешното беше малко по-особено. След като имах кратко пробуждане в 5:30, в което не изпълних едно мое обещание, постоях малко пред компа, след това го затворих и отново легнах. Събудих се след като телефонът ми звънна. 7:15. Отново имах отвратителен вкус в устата. Този път беше гадост на десета степен. Завлачих се до прозореца и мръднах завесата, и какво да видя?

Мъгла. Ужасно много мъгла. Някакво студено чувство мина по цялото ми тяло. Усетих изтръпване на долните си крайници, като че току що се бяха оросили след масивно обезкръвяване. В състояние на полу сън, полу пробуждане успях да се облека. Събрах си компютъра, приготвих се за работа. Започнах да обикалям из стаята си, докато чакам банята да се освободи. И това се случи, минах оттам, освежих се…

Излязох навън и след като заключих се загледах през прозореца на етажа ми. Колко много мъгла… Направо не ми се излизаше. Имах чувството, че вдишвам от тая мъгла, толкова ниско беше паднала.
Избрах най-мистичната музика от плейлистата си, от саундтрака на Unreal Tournament - Enigma, и продължих.

Обичайната разходка беше разнообразена от неподходящ студ, който сковаваше ръцете ми. Едната в джоба на якето да се топли, другата обаче обречена да стиска чантата с лаптопа ми. Замръзва. А аз забързвам крачка. Очите ми обикалям по фигурите на хората, с които се разминавам. Оглеждам и сградите, покрай които минавам всяка сутрин. Въпреки силното звучене на музиката в ушите ми, чувам набивния ход на обувките ми. Много обичам така, чуват ме че идвам… отдалече.
Хората на ДИТЦ отново празнеха кофите с боклук пред денонощния магазин. Не им обърнах внимание. Не посрещах приветливо и погледите на минувачите. Стигнах хотела и трябваше да сменя песничката. Преди да се шмугна в подлеза в слушалките ми загърмя Armin van Buuren feat Susana - If You Should Go.

На такава музика темпото е супер бързо, а аз… още по-транзитно преминаващ. Пропускам тъмните витрини на още неотворените магазини за обувки и козметика. Тези, които държат пренаселен въпросния подвиз няколко часа по-късно, та чак до вечерта. Не обръщам внимание и на киселите физиономии, бързащи в противоположна посока. Дори и да засека поглед с някой, в следващия миг вече си мисля за гърба му, движещ се зад мен, нервно ускоряващ към своята цел… Някои пушат, изпускат дим в лицето ми, аз издишам с пълни гърди докато преминавам облака. Втора мъгла не ми трябва, особено такава!

Излизам от подлеза, засичам отново много хора. Чакат на спирката, мръзнат, скачат от крак на крак, нервно преглъщат. Премръзнали физиономии, застинали в някаква гримаса, не особено доволни от поредния делничен ден. Някои изгледжат по-лъчезарно, може би защото чувстват, че е четвъртък… а утре петък, след което - заслужената почивка на работните.
Разминавам се с човек ръфащ баничка, по напред с момиче четящо вестник. Тук там забелязвам подпряли се хора на витрините на неотворени будки. Някой си дере гърлото близо до кофа за боклук. Отново изхвърлен фас на земята. В бързината на хода си, нервно го стъпквам, за да престане да тлее и продължавам… if you should go… go!

Цариградско шосе изглежда по-уникално от всякога. Пътят е в плена на мъглата. Колите не се движат толкова бързо, както обикновено. Няма слънце, небето е мръсно бяло, отиващо към сив нюанс. Нямаше слънце. Нямаше какво да ме зареди в тази мрачна утрин. Освен музиката, не усещах друг изпълващ ме елемент. Затова трябваше да инвертирам потискащото усещане, което мъглата хвърляше върху всеки жител, докоснал се до нея. Това и направих. Загледах се. На фона на нотите, озвучаващи крачката ми, мъглата придоби съвсем друг вид. Започна да ме радва.

На спирката отново виждам онази жена, с която разменяме поглед всяка сутрин. Този път тя не ми се усмихна, но проследи всичките 25 крачки, които направих пред погледа й. След това я задминах. Почувствах вълнение, всеки пък когато някой ме проследява по подобен начин. Силна топлина, мишниците ми се загряха. Усещах как се потя от напрежение, а краката ми се движеха като току що смазани бутала на чисто нова машина в процес. Как да спра? Музиката е в пиковия си момент, а аз правя спускане надолу по улицата.

Забавено движение на колите вляво от мен. Бавят се прекалено много. Едва ли е задръстване. Мда, някой отново се е подпрял. Виждам два стърчащи силуета. Някъде там, в мъглата… на тридесетина крачки напред. С приближаването различавам мъж и жена, говорещи по телефона. Избягват погледите си, всеки гледа в различна посока. Малко след това разбирам каква е причината за лекото забавяне. Малък инцидент, за щастие… но инцидент. Подминавам ги, подобно на останалите забързани в своето ежедневие. Полицията вероятно е на път, а и от моето присъствие тук няма нужда. Счупен фар и изкривена задна броня - следващия път!

Там спрях. Обърнах се и знаех, че трябва да хвана кадъра. Бях стъпли на Г.М. Димитров и се обърнах към кръговото под Цариградско шосе. Всичко беше в мъгла. Обикновено тук обръщам гръб на слънцето, докато се качвам нагоре към Евроинс, но сега… нямаше слънце. На кого щях да обърна гръб? Реших да щракна момента и да го запазя за вас. Така и направих. След няколко треперещи натискания на механизма на телефона ми, вече имах нужното визуално наследство. Продължих…

Стъпках боклуци, нови фасове, смачкани обелки от банани. Един кочан оръфана царевица. Пръст. Нов изкоп, камъни… Неровности по пътя. Опаковки от вафли, нагло захвърлени край пътя. Опитвам се да не гледам този… пейзаж и извъртам поглед наляво. Точно там, кола отваря прозореца си и хвърля тлеещ фас на пътя. Оригинално и кипващо кръвта ми. Вече се бях събудил. Забравих за ужасното чувство от сутринта, което ме питаше… как по дяволите ще изляза навън, в това неприветливо време.

Какво се оказа?
Освен мъглата, обхванала привлекателното утро на новият делник… нищо друго не беше по-различно. Хората бяха същите. Колите, които бързаха покрай мен носеха същите номера като вчера. Както и онзи ден. Мръсотията по пътя си стоеше. Изкопите също. Нервни погледи и клаксони на всяка трета стъпка. Кашляне, хвърлени фасове, храчене. Премигвания от моя страна и ускорена крачка. Стигам до моята среща. Качвам се в колата и започвам да пиша… един свеж елфски ден… за вас!

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. вили @ November 7, 2008

И в Пловдив денят не бе по-различен. Мъгла не видях, но беше мрачно и без слънце, което да огрее прашните и мръсни улици, колите, къщите и песимизма в нас самите.
Кадрото е интересно;)))

2. legrandelf @ November 7, 2008

@Светла:
Ако имах шапка, тя вече щеше да е долу, прекланяйки цялата ми особа пред сътвореното от Амелиа :)

3. legrandelf @ November 7, 2008

@вили:
Тя тая мъгла направоооо… голям компетишън ми се яви! В крайна сметка я надвих де, а час по-късно пекна слънце. О, дали беше горещо следобяд? Беше и още как, та чак пламтяха лицата на хората. Дали от вълнение… или просто от слънчевата топлина. Ноември!

4. Amelia @ November 7, 2008

Тъкмо се уморя до невъзможност от себе си и Светлето току изстреля нещо такова, от което внася смут в душата ми. :)

Елф, мъглата се стеле навътре, ако и позволим това.
:)

5. gd.bg @ November 7, 2008

Литературно ефектно но много мрачно. Иска ми се усмивка! :))))))))))))))

6. legrandelf @ November 7, 2008

@Amelia:
Надявам се да внася смут, който от своя страна да предизвика защитната реакция на творчеството ти иии… умората от тебе ти да изчезне! ;))
Привет в тъмната ми страна! :)

@gd.bg:
Ами, просто е реалистично :) В интерес на истината беше свеж ден :) По-късно де, след час-два се пооправи :))