На Данте

« публикувано на 15-10-2008 @ 11:06 am »

“Не познавам звяр, така жесток, който да не притежава капка жал.
Аз я нямам, следователно и звяр не съм”
“Ричард III”, Уилям Шекспир

Част X. » “Част IX. Миг на последна нежност”

Угасих фаровете, няколко преки, преди имението Хевън. Огромен зид, заграждащ обширна зелена площ. Някъде там, навътре, обвита в приглушено осветление се издигаше къща. Мъждукаща светлина се прокрадваше през прозорците на последния етаж. Оглеждах останалата част от имението. Изглеждаше ми спокойна. Нямаше камери около парадния портал, стори ми се странно. Вероятно имаше животни из градината, пуснати свободно ала “Каквото си намерите - ще ви е за вечеря!”.

Как можех да вляза? Със сигурност не през парадните порти, нито щеше да е уместно да нахлувам с автомобила си, разбивайки металните им решетки.

Излязох от колата, затичвайки се към дърво, в близост до зида. Кората му беше мокра и хлъзгава. Едва успях да се изкатеря. От короната имах възможност за ново наблюдение и анализ на ситуацията. Природата за пореден път помагаше. Един от клоните се извиваше над зида и влизаше навътре в градината. Запълзях по него, опитвайки се да пазя равновесие.

Нямаше кучета. Нямаше и други кръвожадни “домашни любимци”. Много добре! Странно, толкова много биячи в ресторанта, а тук… явно наистина има доверие само на онзи тип… Макс. Хората са странни. Много странни.

След подхлъзване, поадайки от клона, забих лице в калта. Изплюх мократа пръст, избърсах очи и се изправих. Придържах се в сянката на зида, за да заобиколя къщата. Насочих се към потенциален заден вход, надявайки се там да няма никой. Движех се ниско, неспокоен, очаквайки всеки момент, армия горили да се метне отгоре ми. Небето се раздвижи. Негодуваше. Явно и то бе неспокойно, подобно на мен.

Просветна. След малко гръм разцепи тишината. Почувствах, че сега е моментът. Приближих врата. Стъклена врата на заден вход в строго охранявана къща?! Обичам декоративните прищевки на богаташите! Свалих палтото си и го свих на две. Опрях го в стъклото и загледах небето. Нова светкавица. Засилих юмрук и звукът, от счупеното стъкло, бе заглушен от силния гръм на разлютващото се нощно небе. Проникнах.

Оглеждах, като че ли можех да видя нещо в тая тъмница… Извадих пистолет и предпазливо продължих напред. Минавайки през друга врата, попаднах в осветен коридор, който няколко стъпки по-късно, ме въведе право в централното помещение. Красива архитектура. Добро обзавеждане и масивно стълбище, извиващо стъпала в две посоки към втория и третия етажи. Голяма къща… За съжаление - притежание на … престъпен ум. Фредерик Хевън - изискан престъпник. Със стил и примамливо светеща тайна, притегляща ме, към мрачната му личност…

Воден от кръстосани мисли, обсебващи съзнанието ми, стъпвах почти на пръсти, претърсвайки втория етаж, когато зад мен се отвори врата. Извъртях се рязко в опит да насоча пистолета срещу потенциалната мишена. Сепнах се от лицето на Макс - познах го - коравият тип, бдящ над сигурността на Хевън. Ритникът му попадна право върху ръката ми, болезнено стискаща пистолета. Вече контузена, й трябваше малко, за да изпусне оръжието. Професионалният телохранител се засили към мен - сякаш мечка, злобно размахваше лапи в опити да ме рани смъртоносно. Уплаха? Може би? Или просто силен инстинкт за самосъхранение. Настъпваше… Юмруците му ставаха все по-тежки за отбиване. Поех удар с такава сила, че вътрешността на устата ми се раздра в зъбите. Заедно с това едва не прехапах език. Вкусвах сладка кръв, за пореден път. Паднах на земята и опитах да допълзя до оръжието. Беше твърде далеч.

Изплюх и пристегнах юмруци. Опонента ми засили крак към капачката на коляното ми. В последния миг успях леко да се дръпна. Петата му се заби тежко до щастливия ми крайник. Можеше да ме осакати за цял живот! Раздразнен от късмета, бодигарда продължи да удря гърдите ми. Опитвайки се да си поема въздух, се претърколих по корем. Не можах да се свия дори, когато нова хватка от противника ме вдигна във въздуха. Краката ми висяха и не знаех какво точно щеше да последва. Стъпалото ми се докосна до стената отсреща. Инстинктивно я ритнах, с все сила. Захвата на Макс се разхлаби, но не ме пусна. Последният залитна и изгуби равновесие. Телата ни разбиха парапета и полетяха надолу към пода на първия етаж.

Отчаяно размахах ръце, сякаш търсех нещо невидимо, което да сграбча… отворих рязко очи. Таванът се отдалечаваше все повече. Усещах ускорението, сепващо дъха ми. Опитах да извикам, когато земното притегляне ни удари в пода. Паднах върху Макс. Целият въздух от гърдите му излезе, на един път, заедно със страшния му предсмъртен стон. Принудително. Още преди това да е свършило, главата ми се удари в челюстта му. Причерня ми.

Изтърколих се настрани и дишах тежко. Падането беше сериозно. И Макс го отнесе подобаващо. Лежеше в локва кръв с глава, разцепена върху последното стъпало. От смазаната му челюст бълбукаха мехурчета кръв. Последната му въздишка все още се стелеше. Надвесих се над него втренчен в очите му. Гледаха някъде там… през мен…

Макс Грейс беше мъртъв…

За няколко секунди положих глава върху гърдите му. Уверявах се, че не диша… че сърцето му е спряло… давах си време за глътка чист въздух. Дишах давещо се, учестено, едва успявах да се укротя. На четири крака се изкачих до втория етаж, за да прибера оръжието си.

През прозорците продължаваха да проблясват светкавици. Гръм подир гръм, вкарваха повече усилие и тръпка в спокойния сън на нощта. Движех се хипнотично. Мотивиран от онази сила на мисълта, която забравя за физическата болка. Крачките ме отведоха до третия етаж. Едва държах пистолета в ръка. Раната на дланта ми се беше разкървавила и наново капки багреха пода, бележеха пътя, по който щях да се върна. Проверих няколко празни стаи, преди да достигна кабинета на Хевън. Без предпазливост, с цялата си тежест се облегнах на вратата. Влязох в полумрака.

Фредерик стоеше с лице към прозореца. Очакваше дъжда. Наоколо бяха разпръснати множество свещи. Мъждукаха приятно, унасяха ме. Нов тест за сетивата и разсъдъка ми, които трябваше да запазя, будни и нащрек.

След много проблясъци и викове на небето, последното се просълзи. Капки удряха право в прозореца. Ритмичен звук, удоволствие за очите. Гониха се една подир друга, надолу по стъклената повърхност. Тогава Хевън проговори:

- “Не познавам звяр, така жесток, който да не притежава капка жал. Аз я нямам, следователно и звяр не съм” - гласът му прозвуча басово и прокънтя разтърсващо.

Привиквах със слабото осветление в стаята. Очите ми пулсираха в ритъм с пламъка на изгарящите свещи. Можех да доловя миризмата на разтопения парафин, свличащ се по ствола на цилиндричните им тела. Някак вонеше. Не беше прочистваща църковна миризма… Блъскащо ме в носа ухание, подло принуждаващо ме, да обърна гръб и да си тръгна.

Въздъхнах тежко, приканвайки Фредерик да продължи… толкова тежко, че да усети наближаващия го край.

- Не те познавам… но знам, че не си дошъл тук, за да ми кажеш “Добър вечер”. Затова… ще говоря аз! - направи дълга пауза, любуваше се на размазващите се капки дъжд пред очите му - Ангелско сърце… когато достатъчно дълго вярваш в нещо, накрая се превръщаш в неговото движещо звено… С годините, съзнанието ми се предаде напълно под властта на ангелското сърце. Вярванията ми са, не просто нестандартни, а дяволски и зловещи . И знам, че за това си тук, готов да ме убиеш най-вероятно. И то заради човек, когото едва познаваш.

Нова пауза…

Като че ме изпитваше. Чувствах се повече от неловко. Мускулите ми атрофираха. Атмосферата, в която се намирах беше повече от окултна. Очите ми се бореха както с тежестта на клепачите, така и с упояващото въздействие на светлината от свещите. Ромоленето на капките дъжд отвън - нов изпитател. Улавях всяка една дума, изречена от Хевън, а погледът ми шареше по стените. Ужасяващи картини. Прекрасни като творение, но силно потискащи ме. Съзнанието ми се оплиташе от думите му.

- Мислех, че най-страшното място за душата на човек, след като се пренесе в… отвъдното… е чистилището. Блокираното състояние - нито в ада, нито в рая, е затвора за душата. Извършвал съм много престъпления, но никога не съм се притеснявал от факта, че… физически ще бъда затворен някъде. Душевно, никой не съумяваше да ме окове. Докато не се появи тя… Алис…

Това пробуди, неподозиран звяр у мен. Вкара солидна доза адреналин в сърцето ми, като почувствах последното да бие с два пъти по-бърз ритъм. Агресия забумтя в главата ми. Стиснах юмрук, а в другата си ръка - пистолета - още по-силно. Чаках да сгреши, за да го атакувам. Но продължавах да слушам. Гласът му ми въздействаше… върна ме за миг в стаята за разпити, когато срещнах сестрата на Алис. Имаше същата манипулативна сила, колкото и отчаяно да се борех със себе си.

- Тя е небесно създание, знаеш ли? - въпрос, на който не желаех да отговарям - Тя е родена, за да бъде мъченик. Предопределена ми е! Аз съм нейният Демон. Открих я, или може би тя ме откри. И се задържа около мен, за да ми напомни кой съм и в какво вярвам. Нямах намерение да оставам заклещен… в този затвор, по средата. Моето място, в редиците на адските изчадия е заслужено, желано и копнено от мен! Предстоеше ми само - финалния щрих. Трябваше да се отърва от Алис… по най-жестокия и мъчителен за нея начин.

Провокира ме. Какво точно желае от мен? Да го ликвидирам в миг или да изслушам брътвежите му. Има ли смисъл да продължава?

Едва се удържах да не скоча върху него и да прегриза вратът му. Мястото, откъдето преминаваха всички тези дразнещи звуци, опитващи се да хипнотизират и парират бдителността ми. Демонските му видения, преобразувани в слово…

Побъркан? Висше създание? Самозабравил се глупак? Претръпнал ненаситник? Нестандартен? Какъв беше този Фредерик Хевън… не смятах, че ще получа желаните отговори. Като че мозъкът ми се подуваше. Допираше се до стените на черепа, притискан… агонизирах… Стаята ми се струваше тясна. Гласът му ме пресираше още повече. Изразителността му достигна непознат емоционален връх. Повиши тон, идеше ми да стисна глава и да изкрещя. Някакъв вид психотропно въздействие, за което не бях подготвен. А и как бих могъл?

- Тя опита да избяга. В първата ни кратка… схватка, Алис заби… вилица… в окото ми - надигна ръка и посочи към слепоочието си, след това я свали бавно и продължи с равномерен тон - Нямаше връщане назад. Бях стигнал прекалено далеч. Обсебващата ме вяра, се превърна в движещата ми сила. Алис трябваше да напусне този свят и то мъчително, проклинайки ме, освобождавайки ме от преследващата ме ангелска душа. Така, щеше да получи спасение и за себе си… Раят и Адът, най-сетне да ни разделят! Но се намеси ти. Незнайно защо, противно на разбиранията ми… се намеси ти. Като един самотен скиталец, търсещ жертва, на която да помогне…

Гласът му стана неспокоен. Притесни се от последните си думи и сякаш се ядоса на развръзката:

- Бъди бърз!

В пулсиращата пред мен картина успях да различа фигурата на Хевън, която се завъртя с вдигната ръка. Той беше въоръжен. Светкавично и аз вдигнах моята срещу него. Видях проблясък. Мигът се превърна във вечност…

Когато се свестих, лежах на пода. Усещах болка в рамото си. Отпуснах пистолета, който все още стисках. Приближих пръсти и опипах болката. Бях прострелян. Рана да, но мисля че куршумът беше напуснал тялото ми. Надигнах се. Прозорецът срещу мен беше изцапан с кръв. Отвън все така бързо се спускаха водни капки. Не успяваха да отмият и размазваха пурпурната следа, оставена от оръжието ми. Там…, лежеше Хевън. Приближих. Сърцето му изтласкваше кърваво - червено. Дали мракът на дяволската му същност, освобождаваше, най-сетне, душата му, търсеща бягство от вечения затвор, дори и в ада?

Всичко свърши… всичко?
Нима…

В другата си ръка Хевън все още стискаше някаква малка книжка. Наложи се да строша пръстите му, за да освободя мъртвия захват. Това не беше книжка, а дневник. Неговият дневник?

Слизах бавно по стълбите. Не знаех дори къде отивам. Можех да остана тук. Можех да се върна при Филип. Можех да потърся телефон и да повикам Клара. Нямаше значение. Прекъснах линията. Намесих се в плана на някакви небесни създания? Преплетох шпаги с кръвожаден и жесток вестител? Ангел на смъртта в човешко тяло? Кой знае? Въпросите ме затормозяваха. Седнах върху стълбите, близо до тялото на Макс Грейс, разтворих дневника на Хевън и зачетох произволни пасажи:

“… в очакване на желания успех, получаваш временно задоволство. Трупаш възможности, възгледи и норми, според които трябва да живееш. Когато успехът се сгромоляса със сила, трудна за удържане, психиката заработва на друго ниво. Едно зъбче се счупва, но колелото продължава да се върти в ритъма на цялата действаща машина…”

Разлистих няколко страници…

“… обозримата агресия, натрупвана в годините, ескалираща във всяка удобна за съзнанието ти ситуация, се превръща в тумор, дълбоко закотвен в тялото - невъзможен за отстраняване. Побъркването от това му разположение, макар и нереално, счупва още няколко звена от, иначе гладко работещия механизъм. Откриваш вяра, която ти дава желаните отговори. Служиш на тази вяра… до момента, в който не те е обсебила напълно. Контролира те - ти си неин роб…”

Имаше няколко демонични символа под последния абзац. Въртях дневника, за да опитам да видя позната форма в последвалите рисунки. Имаха някаква странна симетрия. Плашеща, но повече объркваща. При всички положения, привидно спокойния вид на Фредерик Хевън, с който са го познавали в неговите среди… е бил маска. Този човек… този човек е криел нещо, дълбоко в себе си. Много силно. И е вярвал в него. Самозаблуда или не… желаел е да се отърси час по скоро от капана на това си бреме. Все пак не можех да забравя до какви методи е стигнал. Не можех да забравя лицето на Алис… Отново прелистих.

“Успокоението

Тогава повярвах за първи път. Контрола и усещането, че нещата си идват по местата. Намерих ангелът, смъртта на който щеше да донесе бленуваната душевна свобода. Чаках за този миг дълго време. Изпитвам пълнота. Разбирам съществото си. Цял съм. Завършен съм…”

В главата ми зазвуча мелодия. Не, не… преплитаха се. Нотите прескачаха от една тоналност в друга. Парарелно можех да разпозная Струнното адажио в “Г” минор, на Албинони и Реквиема на Моцарт в “Д” минор. Много силно въздействие, което за пореден път щеше да ми подейства противопоказно. Затворих дневника. Чувствах се празен. Левитирах над повърхността - толкова празен. Може би бях по средата. Нима и на мен щеше да ми потрябва ангел? Мисля, че вече бях намерил своя. Затворих очи под напора на тежките ми клепачи.

Имах нужда от… сън… Започнах да се унасям. Тогава чух сирените. Приближаваха.

Реших да запаля цигара. Под дъжда. Извадих последната от кутията и я сложих между устните си. Изпълнявайки това заучено движение, бутнах малко от никотиновата миризма право към ноздрите си.

Излязох навън и тръгнах през градината. Патрулите разбиха портата на имението. Продължаваха към мен. Пищенето на сирените съвсем ме зашемети. Миговете, в които спираха, бесния рев на офицерите и зареждането на оръжията им се сляха в един единствен. Провлечено до ушите ми достигна: “Не мърдай !”

Усмихнах се, а лицето ми продължаваше до поема нощните сълзи. Стиснах устни и се сетих за цигарата между тях. Ръката ми се плъзна под палтото. Достигнах запалката и понечих да я извадя. Последната проблесна на лунната светлина. Офицерите изпразниха пълнителите си към едва крепящата се фигура насреща им. Тялото ми пое стрелите на съдбата. Пое ги в широка прегръдка.

Паднах в калта. Дишах тежко. Белите ми дробове приличаха на решето. Пълнеха се с кръв. Хлипах учестено. Давех се в собствената си кръв. Крясъкът, който за момент ме секна беше последван от плач.

- Мàртин… Мàртин… Не… Не… Мàртин… Дишай… Неееееее!

Беше Клара. Коленичи до мен в калта и ме пое в обятията си. Бършеше мръсното ми лице и добавяше към нощните сълзи малко и от своите. Комбинацията се разливаше по бузите и челото ми. А аз усещах топлината все повече и повече.

Задавяйки се, успях да кажа нещо преди в устата ми да нахлуе свирепия кървав поток, надигащ се от дробовете ми:

- Клара… знаех си… че пушенето ще ме довърши…

Капка. Капка. Капка… Затворих очи…