» § « Cynical Speech™ » Преразказ на миналото нес(ъ)вършено

Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Преразказ на миналото нес(ъ)вършено

« публикувано на 20-01-2013 @ 9:59 pm »

фото-memory: lowbird
слушайки: Cosmopolis OST - Long to Live

Имах си нова любовница. Казваше се Петя. Носеше същото име като някогашната ми (щото е отдавна забравена) първа братовчедка, към която имах сексуални помисли в продължение на няколко летни месеца.

“Любовната” връзка с Петя се изчерпваше с предварително уговорени междуобедни виждания (да ги наречем обедни почивки, през които аз консумирах пица и бира, а тя “слънчева салата” и сперма) и пиянски такива, тип “Искаш ли да се чукаме?”, случващи се по ни едно време на денонощието (обикновено в малките часове).

Преди малко ровичках в профила на Петя, понеже и тя (като братовчедка ми) е “отдавна” забравена. Не, че ме мъчи носталгия по прекрасната й путка, но все пак… нещо там вътре (в мен, не в путката й) трепва, когато подпийнал преглеждам снимките, рилейшънshit статусите (й), както и спомените, на прима виста, флашбекващи в главата ми… противно на подкупната ми воля, последните да си останат в каторгата на забвението!

Останах доволен, че отдавна съм я лишил от несериозността си. От бягството на егото ми и от фасона, че “Ми няма как да се получи, щото аз не го искам!”, както я увещавах преди време. И тя изглежда щастлива. Не, че ми пука. Всъщност, не знам дали е щастлива. И без друго винаги се хилеше срещу фотоапаратите, които навираха срещу лъчезарното й лице.

Аз не го правех.

Много неща не направих. Много малко неща исках от нея, но тя ги правеше въпреки незаинтересоваността ми!

Секс, братче. Само секс. Първо, второ и трето (десерт) — секс!

Превърнах я в сексуален предмет. Акордеон от въздишки, пиано с оргазмени клавиши, които обожавах да натискам, да превръщам в мелодия, в малките часове на денонощието.

Меланхолично загледал се в снимките й, почти се бях разчувствал, когато Нещото отново ме накара да се усмихна доволно. От факта, че съм казал “Махай се, преди да е станало късно!”, в неофициален разговор, разбира се. Нещото се плюнчеше насреща ми. Нямаше усмивка, но и не беше (особено) тъжно. Тежеше не повече от 4 килограма и едва ли беше по-дълго (макар, че НИКОГА не съм харесвал тази дума, използвана като мярка за височина) от 35 сантиметра.

Това чудо на чудесата нямаше моите очи, нито малкото къдрави влакна върху главичката приличаха на моята “разчупена” кестенява коса. Усмивката не беше същата, нито устните, които я създаваха. Кожата беше приятен цветови микс от тази на Петя и… Който-там-беше-избрала-да-свърши-в-нея.

След около половин час си налях още едно. Защото… нямаше какво друго да направя. Да, можех да вечерям, но… кой вечеря в днешно време?

Въздъхнах дълбоко, от което май ми олекна. А дори не си спомням причината, заради която се бях натоварил. Не го правя за първи път. Ровичкането. Петя също не е единствената, с която съм имал вълнуващи моменти, нито е била първата (или последната) от влюбените в мен, готови да дадат най-прекрасните си мигове… пак за(ради) мен.

Ровя и се храня с “успехите” на другите. Постижения, може би. Или стечения на обстоятелствата. Не съм се интересувал какво представляват всички тези събития за тях или за половинките им. За това също не съжалявам!

Но ми харесва, че не съм попречил на тези “малки” успехи. На тези семена битие, които са намерили начин да просъществуват. Аз вярвам в съвсем друго “бъдеще”. Което може и да се случи някой ден. Знам, аз ще си го направя, няма да падне от небето, но… не си правя илюзии, че зависи само от мен.

Философията е приятен опиат. Нека не пропадам в чужди на съзнанието ми размисли, усукващи се единствено около грижите за екзистенциалното (ми) спокойствие.

Петя е добре, радва се на живота си. Без мен. И аз се радвам за нея… както и за всички останали, чиито живот не съм провалил!