» § « Cynical Speech™ » Чрезвичайна нуова год

Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Чрезвичайна нуова год

« публикувано на 02-01-2013 @ 2:49 am »

фотография: Welsh Love
слушайки: Enya - May It Be

Защото знаем, че само един живот не стига. Светът е тесен, народонаселението — затлъстяващо… и не само физически, най-вече линеещо в съзнанието си. А има толкова много, което да дадем. Не всички от нас, не за всеки от нас. Но има. И колкото повече осъзнаваме, толкова повече превъртаме календара.

От всичко, което ни заобикаля, на което са ни учили, което философски проповядваме в разговорите си на по чашка… от всичко това не остава нищо повече от паметта ни. А преди ми казаха — човек се определя не от смъртта, а от миговете допир, които е оставил след себе си, в спомените на хората, които е докоснал. И тя беше права. Все още е!

Толкова много, което можем да дадем, а постъпваме предимно егоистично. В това число напълно (без)отговорно се включвам и аз. Няма да се правя на света вода ненапита…

Принципите, стъпките родителски, по които заветът предполага, че трябва да поемем… са нищо повече от заблуда и изпитание за характера. Ръката, гласът, мисълта и всичко останало… което може да превърне емоцията в широкопознатото (но и никому познатото) изкуство… е най-ценното творение, познато на символичното (дори вече противното) човечество!

Обща цел — нямаме — поне аз такава не намирам. Но най-силна остава храната за душата. Полезен за себе си, полезен за другите, работиш, за да се храниш… храниш се, за да работиш. Но когато стресът удари те… ракът разбуди се… нуждата да излееш душата си (дори когато не знаеш точно по какъв начин да го направиш)… на помощ ти идва музиката, филмът, книгата, съчетанието на цветовете, всичко онова… което някога, по някакъв начин, се е спотайвало в душата на емоционалните пророци, решили (или получили необходимост) да споделят “мислите” си… с нищо неподозиращата аудитория, задавяща се в битието си. Влюбените! И не само те.

Животът… се живее. Не се преживява!