Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Полумесец в Алжир

« публикувано на 26-02-2012 @ 5:41 pm »


sunset-о-графия: over Niihau (in technicolor)
слушайки: Bebe - Cocaine

Играем карти. Някои губят на нула, но пък раздаванията са добри. Никой не си проклина късмета, освен в случаите, в които уискито в чашата е песимистично никакво. Не ме гледа в ръцете, още по-малко в очите, но пък начинът, по който шепти ми е познат. Първо ме пита за акумулатора, а след това хвърля мрачен поглед върху ключовете от колата ми. Последните — разстлани грациозно до най-близкия пепелник, покрити с белезникави прашинки от геноцидираните (в последния половин час) евтини махорки.

— Взимай ги! — тръгна да прибира картите ми, но аз се дръпнах, насочвайки го с поглед към ключовете. — Отивай при нея.
— Не мога. Не знам. Не искам. — с широки, недостигащи за един човешки дъх паузи помежду им.
— Това са… това са най-лесните “решения”, нали знаеш?
— К’во да правя там, братле?
— Бъди. С нея.

Това беше преди две седмици.

Сега съм сам, музиката свири тихо, а от съседните помещения долавям някакви безинтересни сладкодумия. Толкова са еднообразни, че дори не ги регистрирам като пожелателно клюкарски. Нямам раздадени карти, тестето и то стои самò върху една лавица с книги (сборници с отходни произведения, клозетно разписани в несходен стил) близо до бара.

Вместо това пред мен на масата лежи бял плик. Съставен (може би) от 90% хартия и още 10% целулоза. Или… каквото там хранително слагаха в “модерните” пощенски пликове. Марките бяха хубави, леко агресивни, забулени в религиозна мистика и… нецивилизационен полъх на социопатно присъствие. Печатите бяха вълнообразни, леко гризнали връхчетата на цветните щампи. От плика се подаваше една снимка.

Когато пощальонът ми връчи “призовката”, разпознавайки печатите и клеймото на марките, си помислих: “Мхм… картичка е добре, за да знам, че си жив, тъпо копеле такова!”, но докато разкъсвах хартиеното тяло на съобщението, остойностявах липсата на каквото и да е име за подател, което поукроти гнева ми на загриженост. “По-добре да не е покана за едночасов т(ра)ур в арабската морга. Не обичам тела в найлонови чували…”, очерняващата съзнанието ми (по)мисъл се разсея бързо, когато цветната фотография протегна ръце към мен.

Леко грапава фото хартия. Очевидно доста стара, но несравнимо качествена. Позахабени краища и леко жълтеникав оттенък. Половин пръст бял отстъп. От всяка страна на снимката, макар при проявяването й съдържанието [да] бе леко килнато на една страна. Въпреки аматьорското изпълнение, присъствието (на хората, допълващи пейзажа) и уловеният в кадър момент… предизвикаха несравними емоции.

Слънцето залязваше над морето, предполагам Средиземно, нямаше как да позная (само по) вълните му. Отражението на червеникавите лъчи, изморени от ежедневното припичане, се размазваха във водата й образуваха акварелна постеля, върху която съзнанието стъпваше босо, нежно, без да бърза към отсрещния бряг на (не)познатата далечина. На преден план имаше два силуета. Мъж и жена. Бяха изгубили обема си, както и своите (разделящи ги) контури; превърнали се в плътен графитен щрих, досущ като диамантена сянка, сляла ги в едно — без усилие биха пронизали сетивната бариера и на най-студенокръвното сърце.

Той лежеше по гръб върху пясъка, положил глава в скута й. Скръстил ръце. Тя бе леко надвесена над него, оставила косите си да галят (вероятно) пулсиращото му от погълнатата топлина лице. Флиртуваха с кожата му, докато дланите й милваха същото. Самата тя бе извърнала глава и наблюдаваше заника. С очи (вероятно) потънали в чистотата на човешката мисъл, съществуваща далеч зад хоризонта; със сърце (вероятно) потънало в шепите му.

Успях все пак да обърна снимката. Все си мислех, че въпреки шеметното чувство, което ме халоса в тези минути на пълно себеотрицание, отзад ще прочета нещо; от рода на: “Куче, гле’й к’ъв е кеф, а? Колата ти не е най-бързото превозно средство, но… мамка му, по-добра е от жегавия влак!”

Оказах се прав. Имаше за четене, но посланието бе друго…

“Извинявай, братле, че ти пиша чак сега. Ще ми простиш за притесненията, сигурен съм. Добре съм. А и тя също. Добре сме. Даже май… повече от това. Не знам как да го опиша, затова ти пращам тази снимка. Не се впечатлявай от лошото изпълнение, знам, че си перфекционист, ама пука ми, хаха! Едно хлапе ни снима. Всяка вечер стояхме на плажа, докато то си играеше наблизо. Накрая му връчихме фотоапарата. Твоят, да. “Zenit”-а на баща ти. Беше в колата, ама това май го знаеш… Отне време докато проявя лентата, че тук… както се сещаш не е върха на цивилизацията. Както и да е… обичаме те и двамата! Не пий много! Това е от нея.”

Вторият абзац бе отделèн с целувка. Червило с цвят — нейният!

“Тези, следващите редове не ги е виждала… казах й, че устните й ще са най-добрият подпис за “Здравей” и “Чао”. Тук тя е различна. Не знам какво й се случи, но е напълно различна. Може би аз също. Сигурно е заради въздуха… или заради емоционалното окисление, през което минахме и двамата. Радвам се, че го направих. Радвам се, че ти поисках ключовете. Радвам се и… че не ме спря.”

Обичаше я.

Пъхнах снимката обратно в плика. Оставих средиземноморския залез да ме гали с погледа си. Качих крака върху масата и поех чашата с уиски в ръката си. Отдъхнах спокойно и затворих очи. Кокаиновите ноти изпълниха помещението…

——

На Тях

« подобни cynical speech, mindcrushing art, , ,

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Sabina @ February 26, 2012

много е хубаво. колкото само нещо твое може да е хубаво. :)

[...] й (защото моите са същите – сиви, сини, зелени), от написаното от Марти, което прочетох сега в „Прочети това”. И накрая – от [...]

3. Lili @ March 5, 2012

пиша коментара с огризка ябълка в ръка… не я пуснах докато чета. ще я пусна после. но все пак ще я пусна.
тенкс марти

:)

« Ин ракия веритас Истините (не) са в тефтера »