Ин ракия веритас

« публикувано на 24-02-2012 @ 1:47 pm »

пиянското мото: In Rakia Veritas — на кирилица…
има и други с черни дробове: книжни алкохолици…

Преди две години за първи път станах част (защото в такова начинание си просто едно от многото звена) от т. нар. попкултурна изгъзица — кулинарен туризъм. Беше много яко. Пътувахме до Сърбия, пиехме “Вода-Вода”, спирахме да пикаем, когато си поискаме, но най-якото, разбира се, беше гастрономическото (само)задоволяване.

Няколко стотачки от сръбска валута (равняващи се на няколко десетачки българска) за нищо време се превръщаха в плескавици, вешалици, “обикновени” кюфтенца и разни други мляно-месни вкус(н)отии. Хубавата кухня, обаче, е нищо без приятна глътка, с която да си дооправиш вкуса и да минеш на следващото стъпало от социалната фракция — контролирано преяждане.

Тогава направих сефтето на сръбската ракия, при това не каква да е, а приготвена[та] от дюли. Да речем, че онези два дни зад граница… бяха като прераждане.

В следващите 24 месеца се пропих. Не беше заради дюлевата ракия, нито благодарение гостоприемството на западните ни (по-малко историческо-арогантни и ненужно агресивни) съседи. Но независимо какви химически съединения поглъщах, вкусът на онова плодово вариво не успя да се отмие, нито бе повторено… за имитация — и дума не можеше да става.

Носталгията, в която и форма да се прояви, е най-близкият садист, познат на човека.

На 14 февруари получих специален подарък. Не беше любов, не беше грозно червено сърце-балон, нито шоколадови бонбони (макар, че от зелено Фигаро не бягам). За вино — мцъ! Една засукана кака цъфна при мен (заедно със своя фотограф, който в късния следобед беше заруменил бузките), носейки ми на ръце голяма синя кутия с панделка. Под панделката имаше свитък. Почувствах се така, сякаш във вените ми тече не алкохол, а синя кръв. С парафи(ни)ран бандерол!

Бутилка от най-висококачествената плодова ракия, носеща духа на Балканския регион, с родно място — област Жупа (Сърбия), се бе озовала в ръцете ми; с комплект (от шест) чаши за специална консумация на прекрасната течност. Изпичана в началото на своето приготовление в парещите длани на умерения огън, а към края — в шептящите прегръдки на тихата жар. С регулирана температура и запазен плодов аромат, след това отлежа(ва)ла в опушени дъбови бъчви. За повече от три години!

Чистият и бисерен цвят (а и вкус) на това алкохолно великолепие (няма как — има любов от пръв поглед; остана да се уверя дали и в “леглото” ще ми се хареса толкова) трябваше да бъде споделено.

И понеже… какъвто станеш, с такива се събираш, не ми бе трудно да си намеря съратници за дегустацията. Премерена, разбира се. Приготвихме софра, около която журито (трима мъже и една жена) се разположихме насред идилията на домашния уют, в очакване на сюблимния момент — разливането.

Сладката приказка, мелодичната атмосфера (защото имаше и уроци по настройване акордите на акустична китара “Орфей”) на няколко часовото изживяване бяха неповторими. Като пътуване зад граница, но без досадното въртене на геврека. С първата глътка се отприщиха спомените. Аромат ли? Той беше най-малкото от поредицата сетивни удоволствия. Знае тя… дюлевата ракийка… как да гали небцето, устните и езика.

Стоплиха ни се лицата, а после и душите…

Какви бяха оценките ли? Мъжете: 8/10, Дамата: 10/10 (макар, че й казахме колко нереално звучи нещо да е перфектно; ще се научи тя).

Моята? Обективно 9/10, guilty pleasure (кефобалната)… както той обича да казва: 9.7/10 :)

Отговорните за началото на онзи (вече изминал, но) чуден уикенд са: производителят — избата “Вино Жупа” (Сърбия), “Ню Лайн Къмпани” ООД (единственият вносител за България) и “Ogilvy” (Ракия, кънектинг пийпъл и още как).

За финал — хубавите неща свършват, но пък хубавата ракия може и да се купува. В Casavino са се погрижили да разредят винените щандове с няколко ракиени такива. Какво повече му трябва на човек? Може би… компания, с която да сподели питието?!

Cheers!