Пиянски опит, мъдрост ненапита

« публикувано на 23-01-2012 @ 1:21 am »

wise-о-графия: www.1x.com
слушайки: Suvarna - All Is Dust

— Татко, може ли един въпрос?
— Кажи, боец.
— За пиенето става въпрос…
— Така?
— Няма да те питам кога започна, нито защо. По-интересно ми е защо продължаваше и каква част от случващото се (о)съзнаваше… че се случва.
— Хмм…

— Знам защо ме питаш. То и… хиляда пъти съм ти казвал, че пари за цигари и алкохол, аз… лично, няма да ти дам! За култура може, ама за тея — не.
— Знам.
— Така. Пиенето не е довело никой до добър край, обаче… като си тръгнал да се разхождаш там… не виждам какво може да те спре, освен самият ти… себе си.
— Затова те питам.
— Знам. Ще ти кажа.
— Кажи ми…

Престъпна тишина. Някаква мъка в очите. И на единия, и на другия. По-възрастният продължи.

— Някой път ще да е за нечие здраве, или нечия (о)печал(еност). Друг път аху-иху, после радост, след това тъга. Тук-там любов, малко секс, изневяра и накрая — в голямото порно с голямото добрутро. Ама от тези се изтрезнява. При това доста бързо. Щото… кислородът в кръвта ги разрежда за няколко часа, после сереш, дърпаш шалтера и си нов човек. Поне до следващия път.
— Сега разбирам защо и аз разсъждавам по тоя начин.
— Момент малко. Така. Обаче поводите не са важни. Щото те са временни. Водят те, правиш що правиш и приключваш. Най-страшно е, когато няма(ш) повод.
— Повечето го наричат депресия.
— Те и алкохолизъм го наричат някои, обаче по-вероятно е срещу рак да намерят лекарство, отколкото против това.
— Само тези, дето цоцкат, знаят какво им е при цоцкането.
— Напипваш. Затова ти казах, че като си поел по тоя път, с лудници и ре[х]абилитатори… не става. Друго е да те стисне въжето около врата… сам знаеш.
— Беше кабел, но — да! Разбрах го това.

Още една задавяща порция мълчание. И от двамата. Преди имаше цигари за разведряване на чистата кислородна мана, но от присъстващите никой не пушеше.

— Най-страшно е, когато нямаш повод. Пиене е, щото нямаш пари за друго. Примерно, някои се тъпчат с наркотици. Въпреки, че си сломена душа… емоционалните са точно такива. Ти също си! Огромна… но слагаш някакви граници в това безгранично надпреварване. Помниш ли я оная книга? “Надбягване по вертикала”?
— Помня. От галактиката… писал съм едно нещо, “вдъхновено” от нея.
— Така. И когато цялата тая емоция, особено ако си подтискал много… когато цялата тая емоция реши да излезе от безтегловността си… ти се качва на раменете с цялата тежест. Което от своя страна…
— Те смачква.
— Да.
— Това не е ли повод?
— Никой няма да разбере какво се случва с теб. Ще говорят, ще злословят, ще гадаят, някои може и да те питат… ако другарувате или [пък] ти се правят на приятелчета. Но никой, никога, няма да разбере какво имаш вътре и защо го имаш. Опитваш се сам да разсъдиш, но не ти се получава. На различни езици си говорите с това нещо вътре. Уж е част от теб, обаче е немирна, луда и болезнена част. Не знаеш как да го пипнеш, без да се свие още по-страшно. Това правиш и ти. Свиваш се и чакаш да мине бурята. На топка. Най-лесно е да си го представиш като топка, иначе си разпръснат на много парченца. Честно казано ако си на топчица — пак по-добре би било. Няма(ш) консистентност в случая. Не се хващаш за нищо. Нищо и не ти се прави. Някой път и те задушава, но все пак като те види, че посиняваш… отпуска малко стиската, за да може да си налееш още едно.

Някой се усмихна. Усмивката се превърна в сянка и огорчи тишината.

— Така. Качва се, отпуска се… и ти чини сеира.
— За синусоидата също сме си говорили.
— Хареса ми това миналия път, дето ми го каза. Точно за синусоидата. Спадове и върхове, няма как.
— Продължи, пак те прекъснах…
— Не, ти ме разбра. Разбираш много добре. И си ме виждал още по-добре. Аз мойто си го изпих… Остава и ти да си го изпиеш… а после-то ще мине. Само се надявам да ти издържи черният дроб. То или предаваш нервите, или нещо друго… по-лабилно.
— Мхм.
— Пази се.
— Това правя…

Телефонът преглътна сухо и уверено замлъкна.