Миг на последна нежност

« публикувано на 14-10-2008 @ 2:29 am »

“My soul is painted like the wings of butterflies
Fairytales of yesterday will grow but never die
I can fly - my friends”

Част IX. » “Част VIII. Жертва vs Жертва”

Шофирах бавно. Бях неспокоен. Голям натиск върху мисълта ми в този мрачен час. Тя продължаваше безмълвно да стои на седалката до мен. Погледа ми шареше ту в огледалото за задно виждане, ту наляво и надясно в търсене на правилната пряка. Наложи се да мина през тесните улички, за да избегна евентуални преследвачи. Излязох на по-широк участък, без коли пред мен. Врътнах копчето на радиото. Улучих най-любимия ми момент от една прескъпа за мен песен. Заедно с “I can fly - my friends” отправих поглед към небето. Продължавах да гоня пътя с очи и да внимавам. Напрежението в главата ми беше огромно. Бегъл поглед към нея ме успокояваше за минута-две.

Когато песента свърши, повтарящото се заглавие не спираше да звучи в главата ми. Шоуто трябваше да продължи. Трябваше и щеше да продължи. Затова сега имах уникалната възможност да го прекратя. Това шоу на гонитби, отвличания, изтезания и неспирна мъка… Ненужно за мен, ненужно за нея, по неясни причини - злостно жадувано от Него. Все още не знаех кой е той. Смених предавката, отпуснах се назад и допрях ръка до сърцето си. Усетих снимката във вътрешния си джоб.

Минах през най-неосветената уличка в града, след това един десен и един ляв завой. Паркирах пред Филип. Понесох я на ръце и заизкачвах стълбите. Почуках. Почти половин минута абсолютна тишина. Огледах се нагоре, за да проверя свети ли прозореца в кабинета му. Мрак. Изритах вратата няколко пъти. Вдигнах доста шум, затова се поогледах. Беше тихо. Много тихо. Спокойния квартал на Филип. Идеалното място за терапии. Хубаво място. Точно преди обувката ми отново да се забие звучно във входната врата се чуха стъпки от вътрешността на къщата. Погледнах нагоре, вече светеше. Ключът се завъртя и Филип отвори вратата.

- Мàртин! Какво… ъх - задъха се - какво правиш тук? - започна да разтърква очите си.
- Това правя - завъртях лицето й към идващата от вътрешността на къщата светлина.

Филип загледа лицето й. Събуди се доста бързо. Погледна ме и каза:

- Това е тя, нали? - риторичен въпрос, дори не дочака отговор или реакция от моя страна, направи стъпка назад и ни пусна да влезем.

Вече бях на средата на стълбището, когато го чух да се провиква:

- Не се събувай…

Накалях любимите му пътеки. Но знаех, че Филип щеше да ми прости. Работата беше сериозна и той искаше да ми помогне. Филип заключи входната врата и тръгна след мен. Влязох в свободната спалня, тази която той никога през живота си не беше ползвал. Не че беше нещо особено или таеше скъп спомен за него, просто… четири стени, с прозорец и врата, от които Филип стоеше настрана. Всеки човек имаше странности. Не съм съвършен, че да ровя надълбоко в душата му, за да си каже.

Сложих я да легне. Тя плъзна ръцете си около врата ми. Коленичих на леглото до нея. Тя задържа дланите си върху потното ми лице. Хванах китките й с нежност, така че да спестя част от усилието й да държи ръцете си вдигнати. Усещайки тази моя загриженост ме дари с усмивка. Погледът й вече беше чист. Съзнаваше какво й се случва, и че с мен е в безопасност. Тогава гласът й погали ушите ми:

- Кой си ти?

Усмихнах се насреща й. Затворих очи, за да прикрия сълзите, които напираха. Сведох глава близо до нейната, а тя провря пръсти между косите ми. Издърпа ги назад, за да срещне отново погледа ми. Не можех да се скрия. Зачервени очни ябълки, леко влажни, треперещи скули, не можех да се позная. Тя ме погали с ръка, като очертаваше лицето ми. Накрая се спря на устните и започна с пръст да ги обикаля.

- Кой си ти? - повтори въпроса си и ме гледаше с умоляващ поглед.
- Мàртин… Мàртин Ейнджъл - името ми отекна в ушите ми, почувствах се по-сигурен и успях да сдържа напиращата емоция - Намерих те миналата вечер…
- Аз съм Алис - прекъсна ме тя.

Алис… Това беше Алис… Моят ангел си имаше име… Алис. Повторих го няколко пъти, без да издавам звук. Тя не спираше да чете устните ми с пръсти. Сърцето ми биеше силно. Какъв споделен момент, а едва разменихме имената си. Тя придърпа лицето ми към нейното. Очи в очи, бях готов да я целуна. Застинах за миг. След това тя затвори очите си и ме целуна. Отвърнах.

Чух стъпките на Филип, влизащ в стаята. Алис пусна ръце от мен и се обърна с лице към прозореца. Останах на колене, извъртях поглед към Филип и въздъхнах. Домакинът носеше в ръце поднос, натоварен с различни медицински принадлежности. На рамото си беше заметнал едно одеяло. Станах, за да му помогна.

- Погрижи се за нея! Моля те! - зашептях аз.
- Разчитай на мен… по-добре отиди в банята, да се пооправиш. Погледни се! - отправи критика към мен на висок глас, знаеше как да ме надъха.

Завих Алис и излязох от стаята. Оставих я в грижовните ръце на Филип. Знаех, че той ще се справи с гостенката. Всеотдаен е този мой приятел. Напълно всеотдаен. Какво ли щях да правя без него?
Отидох в банята на долния етаж. Отмих засъхналата кръв около раните си, изплюх няколко кървави храчки след обилно прокашляне. Все си мисля, че тия цигари ще ме довършат. Раздирам гърлото си като бесен, дори в опитите да вдишам дълбоко чист въздух. Замечтах се в погледа си, докато миех лицето си. Гледах огледалото и не можех да се позная. Имаше някаква искра. Не, не… пламък. Гореше пламък в очите ми. Беше жив. Пламенно усещане… Нима тя ме зареди с такава емоция? Чувствах се силен, пълен с енергия, не усещах разрязаната си длан на дясната ръка. Не ме боляха ребрата. Устните ми бяха подути, но от тях кръв не течеше. Всмуках зъбите си. По онзи, дразнещ начин, последван от цвилещ звук. Те не изкънтяха. Като изключим грубата, задавяща ме кашлица, не виждах причина, заради която да спирам точно сега. Отново сложих ръка на сърцето си. Отново усетих снимката във вътрешния си джоб.

Качих се при Филип и Алис. Повиках го навън от стаята. Той пристъпи в коридора и затвори вратата зад себе си.

- Мисля, че заспа. Ужасно уморена е, може да си сигурен в това - кимна ми той.
- Филип - бръкнах в джоба си - познаваш ли този човек - наврях в лицето му снимката, която свих от кабинета над ресторант “La Magnifique”.
- Хмм… това е… старо! - натърти на последната дума.
- Защо?
- Защото този човек загуби дясното си око преди няколко години. Сега постоянно ходи с тъмни очила. Крие се от хората. Влиятелен е, може да купи и продаде, когото си пожелае. Но въпреки това, липсата на лицето му е непоправима и… той я крие…
- Кой е той?
- Фредерик Хевън. Както казах, влиятелен тип. Роден е тук, но има повече време прекарано в пътуване, отколкото живот на едно и също място. Фредерик, да.
- Фредерик - повторик името му - и казваш… няма око?
- Дясното, да. Когато медиите надушиха клюката, изписаха сума коментари по негов адрес.
- Носи тъмни очила? Слънчеви, нали? - лъскавият тип от ресторанта.
- Да! Мисля, че спи с тях - Филип направи опит да се пошегува.
- А бодигарди около него?
- Фредерик Хевън винаги се е доверявал на един единствен човек. Имал съм клиенти, познати на г-н Хевън, които често се оплакваха, че последния водел по деловите си срещи въпросния… бодигард. Бих го нарекъл бияч, не знам. Макс Грейс, никога не ми е бил приятен. А съм го срещал само веднъж на живо. От вида му ме побиват тръпки. А аз съм чувствителен човек, знаеш това, Мàртин - засмя се той.
- Знам, Филип… знам това! Благодаря ти! - положих ранената си длан върху рамото му и кимах насреща.

Отидох в кабинета на Филип. Седнах зад бюрото му с мисли, щъкащи в главата ми. Взех една писалка и обърнах снимката на Фредерик.

“Ти проникна в кошмарния ми свят с един замах, с едно стенание.
Погалих те и те прегърнах, предаде ми енергията си.
Просълзи ме и аз почувствах твоя кошмарен свят.

Побягнах в опит да те догоня, но крилати демони те отведоха от мен.
Спрях погледа си в познатото, за да открия невъзможното за разбиране.
Гласът ти, разби страховете ми.

Светлият лъч, с който ме дари, продължава да ме води.
Ще запазя тази сила, която пръскаш през очите си.
Ще я запазя, като сложа край на мъките ти още тази нощ.”

Поставих инициалите си. Затворих вратата на кабинета след себе си. С бърза крачка влязох в спалнята, където Алис спеше, а Филип тъкмо поставяше обратно медикаментите върху подноса. Отличайки вниманието му с нов въпрос, пъхнах снимката под възглавницата й.

- Филип, къде живее този… Хейвън?
- Хевън - притежава ресторант на…
- Остави “La Magnifique”, вече бях там - прекъснах го и размахах ръка в опит да пришпоря мисълта му - искам да знам къде спи. Къде е леговището на този звяр? - страховит тон, който смрази погледа на Филип.
- Какво си намислил, Мàртин? - звучеше така, сякаш всеки момент щеше да глътне ключа и да се бори да ме удържи в клетката си.
- Ще спра тази гонка, Филип. Не мога да си позволя отново нещо да й се случи. Бих тичал пред нея до края на живота си, за да я предпазвам, но все пак желая тя да получи спокойствие!
- А полицията? - беше просто въпрос от любезност.

Кимнах отрицателно. Като един извънредно умен човек, цепещ на шест от психологични въздействия и реакции, Филип каза следното:
- Като приятел, ще те посъветвам да останеш тук тази вечер. Но като обикновен човек… ще ти дам адреса на Фредерик Хевън.
- Нека следващите 2 минути, са най-обикновените в живота ни, непознати човече - с пламък в погледа си стрелнах този на Филип.

Подробни описания как да стигна до мястото. Пусна ми няколко безплатни съвета измежду географските напътствия. Накрая ме спря на стълбите с думите:
- И Мàртин, кога ще спреш да си забравяш оръжието тук? - когато идвах предния ден го свалих, както обикновено, преди терапия… и както обикновено си тръгнах без него.

Прибирам го в кобура под лявата мишница и махвам на Филип за довиждане. Останал на парапета на втория етаж, проследи бързата ми крачка към входната врата. Пресегнах се, отворих я и телефонът ми звънна. Погледнах го.

“Клара”

Въздъхнах. Подържах го няколко секунди. Той не спираше да звъни. Оставяйки го на шкафчето до входната врата, се обърнах назад. Филип вече не беше там. Телефонът звънеше, когато вратата хлопна зад гърба ми. Затичах се към колата. Хвърлих бързи погледи по протежение на улицата. Все още тихо. Нямаше никого. Съседните къщи спяха в тъмнината на нощта. Дъждът беше спрял. Небето все така възбуждащо в своите монотонни краски. Този път мисълта ми беше чиста. Лишена от глупости. Качих се в автомобила и запалих двигателя. Похъркването под капака се превърна в раздвижващ ритъм. Потеглих към къщата на Фредерик Хевън с една единствена цел - последният му дъх да бъде преди блясъка на луната в тази великолепна нощ, да изчезне от небето.

Следва продължение… » “Част X. На Данте”

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Така ми е кеф @ October 14, 2008

Бавно свършваше и сега пак така…

2. вили @ October 15, 2008

бавно, много бавно…

3. legrandelf @ October 15, 2008

Търпение, момичета… ще ви помоля за малко търпение, моля…

4. вили @ October 16, 2008

… и затворих последната страница. Все още под въздействието на написаното се замислих какво нещо е животът…

5. legrandelf @ October 16, 2008

@вили:

:))

Сега може да си ги четеш всичките части, на един дъх и… пак да се замисляш :P

6. legrandelf @ October 16, 2008

И един линк е достатъчен :)
Събрах ти мненията на едно, та… да не се бъркат останалите четящи :P

7. deni4ero @ October 16, 2008

и ся кво? - кой чел - чел, другите ряпа да ядем … тц, тц, тц … не бива така, Елф, твърдо протестирам!

8. legrandelf @ October 16, 2008

Ще ти я метна на пощата, Дени, за да я прочетеш последната част :))
Малко по напред във времето, ще разберете защо временно премахнах съдържанието от публикациите!

9. вили @ October 16, 2008

Страшен музикален съпровод!!! Така си е, Светле, подходящата музика засилва кулминацията на всяко едно действие!

10. legrandelf @ October 16, 2008

Саундтрака винаги е много важен :))
Аз тоя Моцарт ще си го пазя до последно!