» § « Cynical Speech™ » Тези порочни декемврийски дъждове

Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Тези порочни декемврийски дъждове

« публикувано на 20-12-2011 @ 1:42 am »

lay-о-графия: Tumblr.
слушайки: Harry Escott - “Shame” OST Suite

— Болката в гърдите… откога е?
— Известно време. Появи се изведнъж.
— А силна ли е?
— Ммм… сравнително слаба. През повечето време, но точно когато най-малко очаквам — бам! Скърбящо тегаво е. Какво да правя?
— Нищо.
— Е как така?
— Какво можеш да направиш. Ти по доктори така или иначе не ходиш. Последните два бронхита ги изкара на крак. Без да разбереш!
— Т’ва са недомислици, не мога да вярвам на ирисодиагностиката.
— Но пък сексът беше хубав, нали?
— Мда.

Тая несигурност не му даваше мира, затова си легна по-рано. Ала сънят не идваше. Даже… инсомнията умишлено си позволи да търкаля своите зарчета по мекия паркет, разкъсвайки прегръдката на нощта. Над главата си имаше таван, по който липсваха сенките. Обикновено се приспиваше с тях, а когато се случеше наистина да заспи — те му се присмиваха. Но не го будеха. Бяха толкова внимателни…

— Умирам ли?
— Пф.
— Това какво значи?
— Че ти е раничко.
— Раничко като близичко ли е?
— Раничко е като… рана. В душата.
— Ех…
— Имаш още доста.
— Сега ще ми говориш за неизживяните красоти?
— Глупости. За болка говорим. Или поне… аз се опитвам да ти говоря за болка(та).
— В каква форма?
— Най-вече в непозната. Но поне си имаш гърди, в които да я съхраняваш.
— Това е проклятие, нали?
— Не. Това е живот(ът).
— А мога ли да се откажа от този абонамент.
— Вече си пробвал… не ти се получи.

Не си спомняше такова нещо. Никога не бе посягал на живота си. Гледаше втренчено в нищото, което така любезно обгрижваше с отговори неясните му въпроси. В един момент се унесе и затвори очи. Хъркаше тежко. Събуди се с кашлица. Последната едва не го задуши. Болката в гърдите се усилваше, а той стискаше мобилния си телефон в едната ръка. Другата беше изтръпнала, тъй като подпираше главата му в неудобна поза.

— Ах… Мамка му!
— Какво ще правиш? — чу се от другата страна на комуникационния канал.
— Вече дори не мога и да пробвам.
— Кое?
— Дълбокото вдишване. Това сигурно е сигнал, че трябва да забравя недостижимите цели и да се ориентирам по-практично в живота.
— Фетишизирани глупости. Дишай!
— Не мога.
— Дишай ти казвам!
— Абе…
— ПО-СИЛНО! ПРЕЗ НОСА И УСТАТА!
— Какво ти става?
— ПОЕМИ СИ ВЪЗДУХ, НЕЩАСТНИКО!!! — сигналът свободно изпищя в ухото му.

Избълбука неочаквано. Изплюва огромно количество вода и рефлексът на тялото му го тласна назад. Разтрепери се. Лежеше в някаква мръсна локва. Едната му ръка бе измръзнала. Краката също. Лицето — схванато целуваше асфалта. Улицата бе неприлично осветена, а малкото едва светещи лампи премигваха дразнещо. Няколко капки декемврийски дъжд си позволяваха да докосват лицето му. Той не се дърпаше, но и не ставаше. Всъщност, въобще не чувстваше тялото си. Изкашля още няколко храчки смес от дъждовна вода и стомашни сокове. Отпусна главата си. Уютът на мрачно-хладната улична повърхност го погълна…

Дишаше спокойно.

В очите му нямаше буря. Но в сърцето… приливната вълна на океана, не спираше да опустошава миролюбивите брегове на спокойствието. “Все така недостижимо, нали?”, помисли си той.