Солта в живота

« публикувано на 04-12-2011 @ 11:32 pm »

emozi-о-графия: Фейсбук
слушайки: Negramaro feat. Dolores O’Riordan - Senza Fiato

Прах в очите. Пречи ми. Пречи ми, бе! Обаче не смея да си отворя устата и… оставам със затворена; но с широк, всепоглъщащ взор. И даже Кубрик не може да ми помогне. Нито алтер егото му. Нито нищо. Имам прах в очите и това си е. Привиквам. Даже свиквам и ми харесва. Многоетапна социална хуйня. Блага вест. Чудесностно!

Обаче друго се сетих тая сутрин. Докато си пиех кафето. А аз никога не пия кафе. Даже не си го допивам, когато се случи да го пия. Ужасно е!

Сетих се. Че сетивността може и да си е отишла (мисля, че веднъж, някога, един път в живота си съм говорил за това; пред някого, или просто някоя), но чувството стоеше. Да, на липсата. Е. Отново ли? Липса. Really?

— Не, човече, не ме слушаш!
— Е как, като не спираш да си го развяваш пред очите ми. Омръзна ми от теб.
— Стой така и слушай.
— Слушам… Е?

Улових неприятния момент. Че липсва солта в живота ми! Не. Не проблемите. Не ангажиментите; заетостта. И изобщо социалната интеракция. Забравих вкуса на солта някъде и не помня. Къде. Едно празно стои. Нормално, викам си. Но не и в пети пореден ден.

Все си мисля, че тая безчувственост в устата е… временна. Като повечето бременни неудобства. И си има решение. Спираш да пиеш - чувстваш. Набиваш се сериозно с метил - не чувстваш. Но както знаем, елементарната логика често ни предава в още по-елементарни ситуации.

И тогава се сетих друго.

Говоря си с нея. Не, не е главна. Но пък не заслужава и малка буква. Парадоксално е, но това е друг случай. Та говорим си с нея (коригирах се, не беше точно монолог, за да й набивам словоизлиянията си) и тя ме приканва да правим секс. Отвърнах й, че тая вечер няма да може. Няма да стане. Не го исках. Половите ни органи не се бяха разменили, обаче съзнанията - със сигурност.

Но казвам й, че искам да мастурбирам. Тя се съгласява с лежерното окей, но не си тръгва. “Нека те изпразня!”, изважда последния си жокер от ръкава и ме гледа отпуснато, “Не!” - почти изкрещявам в лицето й. Допълвам с “Няма 12.”, а тя смутено задава (а)логичния въпрос: “Защо?”

Защото си имах… имам си свои суеверия. Обяснявам ти, защото и в твоя поглед улавям недоумението.

— И това как точно трябва да продължи? Не ме печелиш на своя страна, нито ми става по-ясно!
— Дискретен си. Това много ме кефи!

И продължих. А тя ме гледа.

Не живеем заради човек,
а за чувства, усещания.
Специалният импулс в душите ни
(ако изобщо имаме такива).

Хората са средство,
като всичко материално наоколо.
Физическите обекти и ебекти,
които са способ в изпълнението.

Нечовечни съучастници.
Бездушници.
Ароматизатори на лицемерието.
Камуфлаж на бездарното съчувствие.

“Егоизъм?” - трепна тя.

Не отговорих. Не бих могъл да й отвърна… защото все още не го бях пожелал със сърцето си.