Някога... колкото никога

« публикувано на 03-12-2011 @ 4:16 am »

desire-о-графия: Tumblr.
слушайки: The Descent OST by David Julyan

Имал(а) ли си онова прùливно чувство,
когато сушата кара те да мислиш.
И отвъд нея не виждаш нищо повече,
от синдрома на безжалостната тишина.

Нима. Нима, мила моя,
има нещо друго, отвъд тази пустош,
което те спира да дерзаеш и искаш…
мен самия, него… другия!

Но аз не смея въпроси да задавам,
както ти не смееш отговорите им да търсиш.
И остават те, да тлеят, гръмки,
в забвение слабо, упадъчни гънки.

Челото се бърчи, нервите грачат,
сърцето ридае, а мисли се влачат.
Толкова слабо, или толкова нежно.
Не. Твърде плахо е, за да съществува.

Предвид загубата, завидно е настоящето.
Но ти предричаше. Това, както и следващото.
След това иде смиреност,
борбена мълва, здрач от лишеност.

Колко буквално, колко мизерно,
кървава длан и шепот мълчание.
Уви…

… плевел в душата ми корен развъжда,
отвъд нея паметта се тежко… пробужда!

Но…

… тегобата мъчна, страх от трепет преплита,
ридае без жалост, а мрънка душевно.
Лишена ли е. И тя, или лъже?!

Но битката нежна,
облечена в думи.

Пламенно сипе,
през огън и жупел,
единствено цвете,
сърце да изкупи.

На Дора