Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down
Карма за чистене
« публикувано на 30-11-2011 @ 11:19 am »
horror-о-графия: slusham.com
Петък. Утро. Събуждам се в нечленоразделно състояние. Инстинктивно се пипам между краката. Успокоявам се, след като познатата форма се намества по навик в ръката ми, но не се заигравам тъй като делириумната треска в главата ми се опитва да каже нещо.
Поемам си дъх. Почти съм се насрал, но не съвсем. Все пак около мен се носи една по таласъмски зловонна миризма и не мога да разбера това будната съвест ли е, или просто не съм чистил на котарака от много време.
Последният стои точно до възглавницата ми и изпитателно ме изучава с най-строгия си поглед.
— Ох. — едва успява да промълви съзнанието ми, но напуканите устни въобще не се отварят. За сметка на това котаракът ми праща телепатични сигнали: „Копеле мръсно, от пет дена не си ме хранил; ще ти отхапя пишката, казвам ти!“ — след което плъзна езика си и заглади косъма.
Да. Не се бях насрал, но пък бежанецът от втора каюта надаваше вопъл и къртицата тропаше на отходния люк. С бавна стъпка (и много одрасквания по краката) се запътих към тоалетната.
Както знаем, нито една добра история не започва с „Веднъж, докато си ядях салатата“; по същия начин, както нито едно възвръщане на паметта (след почитна пиянска амнезия) не се случва извън покоите на кенефа.
Свалих си гащите, седнах полуудобно и зачаках. На пода заварих няколко билетчета. Гледам ги – театрално оформление. Пък не помня да съм ходил на театро. Да са от някое бутиково кино – едва ли, на прожекция СЪЩО не си спомнях да съм ходил. Тогава видях колоните, изрисувани по авангардно некадърен начин.
— А, да, мутробарок е това. — промълвих полусънено, а котаракът влезе при мен, привлечен от шумоленето на хартийките. Настани се удобно, сякаш очакваше, досущ като „сляп“ свидетел на събитията, да му разкажа всичко.
Пък и в такива моменти на самопробуждане и самопризнание, все сам на себе си говорех…
Четвъртък вечер приключих работа и веднага тръгнах към бара. Бързах да се check-на там, щото от седем часа започваше Queen Night. Което звучи малко като педерастко струпване, ама нали се сещате за Фреди Меркюри. Да, тези Queen!
Приятелските лица и дружелюбните физиономии на присъстващите, все фенове, подействаха толкова сгряващо, че не остана нищо друго освен да стабилизирам и вътрешната си температура. Започнах с едно тирамису, или бяха наденички… добре де, с един голям Jameson.
Тогава си помислих: „Бе много му е голям на тоя Jameson…”
В тая вечер се говореше за книги, семейни драми, алкохолни зависимости и по малко за Фреди. Изредихме най-яките парчета, по няколко пъти, а след това започнахме с по-некомерсиалните. Ама и тях по няколко пъти.
Спомням си, че тогава за първи път зърнах Скандинавките. Супер яки млади дами… всъщност не знам колко са супер, но пък в мислите ми се запечатаха като големи чаровници. Много точни: пиха по едно, побъбриха си и после отидоха да гонят метрото. Супер!
Аз обаче останах. Не заспах в тоалетната, колкото и да бях свикнал да го правя, като резултат на прекомерна а-метилова консумация. Случи се някаква друга руса свалка, от която нищо не разбрах, а и явно не бях много желан, при което единственото, което ми оставаше бе да се върна да подпирам бар плота.
Разбира се, можех и да си тръгна, но… Фреди още пригласяше. Love Kills се пусна и… как да си тръгна? Т’ва е престъпление срещу творчеството на този велик гений! И по малко гей.
Докато изфирясам поредното, се оказа, че сме останали само аз и Меци. Един от собствениците на въпросния бар, както и барман в тази (без)паметна вечер. Викаха му Меци, щото беше тайно влюбен както в Поли Генова, така и в Лео Меси. Но за футболните му предпочитания — друг път. Нали запомнихте Поли… има още за нея. Ама по-късно.
Та клатя се аз в ритъма на музиката, доколкото изклатената ми физика позволяваше да демонстрирам ритъм, когато видях, че Меци се суети около телефона:
— К’во става? Нещо пички?
— Братле, тук Момичето с късата поличка (която по-напред в текста ще бъде срещана и като Момичето с чаровния баджак) ми пуска SMS-и ни вика на парти.
— Е тя що не дойде тая вечер, нали беше фенка на Фреди.
— Тоя па, ти луд ли си? Въобще не го слуша. Тя е абонирана за Храма.
— Кое?
— Е как кое? БИАД, братле.
— О, Джийзъс факин’ Крайст!
— Именно!
И двамата запазихме заупокойно мълчание. След това на мен ми замириса на тамян, а секунда по-късно видях как Меци, с мокрия парцал, бие лудо по едно бакелитено нещо, изпускащо специални димни ефекти.
Явно беше, че други няма да дойдат, вечерта на Фреди бе минала, а единствената опция за афтър парти беше това в… Храма.
Имаше известна психическа борба, но честно казано не помня кой кого склони към културна проституция. Виж, мръзненето пред бара, в продължение на 15 минути, докато Меци се опитваше да заключи, много добре ми се запечата в луничавото съзнание.
Разходихме се из следполунощна София, не видяхме нито един човек, който можеше по някакъв начин да ни разубеди, а и сами на себе си не смеехме да продумаме.
Имаше някакъв клошар, който се опита да хване Меци за гъза, ама тогава казах: „Давай!“ - и двамата засилихме крачка към Генерала.
Чувствах, че катарзисът е много близко, ала… само си чувствах. Беше ми толкова студено, че нямах търпение да се завра във възможно най-близкото помещение с що годе стайна температура.
Стояхме изплашени и несигурни пред вратите на Храма. Наоколо – добре развити момчета, със завидна физика, но с маниери подобни на извадка от клозетната психология. Ризките им щяха да се цепнат по несъществуващия шев, а до третото копче (отгоре-надолу) бяха разкопчани. Всичко това, за да може плетката на естествения пуловер отдолу да избуи в целия си блясък пред очите на всички.
— Копеле, ти полудя ли? Тук няма да ни пуснат — притесни се Меци.
— Е, що? Дрес код ли нещо?
— Въобще не приличаме на такива, дето ходят в Храма.
— Ми звънни на Дамата с чаровния баджак, де. Тя ще ни вкара. Без нея, прав си, няма да проникнем!
— Може да си тръгнем.
— Ми добре.
Мда, бе. Добре. Мислите си, че щом и двамата сме съгласни може да си тръгнем? Уви, вече бяхме погъделичкали механизма на съдбата и той ни го върна обратно!
— Чакай! — Меци погледна телефона си, вибрираше целия, накрая го вдигна. — Отпред сме!
Тя ни посрещна, а ние не успяхме да я погледнем в очите. Дали от срам, дали заради късата пола. Кой знае?
Важното е, че подейства на едрите момчета, които бранеха буферната зона на Храма. Вратите се отвориха пред нея, а ние я последвахме, озъртайки се като в небрано лозе.
— Джеф, копеле, не мога да повярвам — измърмори Меци и се шмугна преди мен.
Платихме някаква символична такса, но… о, да… дойде време за раниците. Отварям моята, като съм самодоволен глас, а и поглед, изфъфлям на охраната насреща ми, съизмерим единствено с библиотекарска лавица:
— Чекийки и други оръжия тука няма. Имам само книги!
Веднага улових усмивката му, но той все пак реши да надникне. И тогава организмът му произведе титаничен смях.
(Смее се тежко) — Книги?!
Недоумяващ, бях пропуснат напред, че даже получих и потупване по рамото. Слязохме по някакви стъпала, никой от двама ни не се преби. Момичето с късата пола бе далеч напред, а ние минахме през гардероба. Хвърлихме багажа и получихме по едни симпатични ключодържателчета с номер (за което по-късно съжалявахме, че не сме откраднали). В моите ръце жената, отговаряща за „стоката“, напътка и някакви хартийки, помислих, че са пари, а всъщност бяха… билетчета.
— Не мога да повярвам. Не, Джеф, къде ме домъкна?
Въобще не обърнах внимание на мрънкането на Меци, а го побутнах да се слее с тълпата. По-голямо струпване на елементарни частици не бях виждал от масовия бой на ПФК Антифриз (Змеево Усое) по време на мача им с ФК Селски Артилерист (Якорудово).
Беше някак сюрреалистично. Стигнахме до парченцето бар, което Момичето с чаровния баджак споделяше… с нас и още две силови момчета и една друга девойка. То имената, как да им ги чуеш, а и с тая пиянска краткосрочна памет… нищо наникъде.
Двамата пичове се опитваха по възможно най-неприличния начин да онодят Момичето с късата пола, но тя някак бранеше фронта си. И откъм задника — също се справяше.
Нейната приятелка (предполагам, че й беше такава) се опита да ни каже здравей, при което аз отговорих: „Освен с това, с какво друго се занимавате“, при което изражението й ме озари с проникновеност, тя прехапа устна и се дръпна от мен.
Oh, well. Не че бях дошъл да ловувам тук, но все пак.
Тогава се приближи един от приятелите на Момичето с чаровния баджак. Огромна усмивка грееше от лицето му, което всъщност бе съставено от три-четвърти лоб. Потупа ме по рамото и изкрещя в ухото ми:
— Пичове, вие с вашите (нали… говореше ми на вие) — вие с вашите музикални предпочитания… К’во правите тука, бе?! — и се изсмя на глас.
Окей. Първо библиотекарите на входа, така де, охраната, сега и тоз’ пич. Шибана скрита камера ли беше това?
Но няколкото минути след това изглеждаха по-различно. Докато Меци го гледаха на кръв, почти готови да се сбият с него, аз отнесох редица прегръдки и приятелски потупвания (лява, дясна плешка, кой ли ги отчиташе). Въобще не знам какви бяха тия хора и защо ми налитаха така. Но може и от вързаната коса да беше. Последният път един в Jumbo ми намигна като се разминахме. Но тогава бях с пусната коса. Та…
— Джеф, не ме заблуждавай, тук идваш всяка вечер, копеле.
Не отговорих нищо, а отидох да взема нещо за пиене, щото иначе нямаше да издържим дълго. Е, не че бяхме прекарали повече от 7-8 минутки.
На бара ме посрещна една едрогърда клиентка на д-р Енчев с думите: „К’во да бъде?“. Опулих се, попитах за бира, тя пак любезно отвърна: „К’ва?“. След още няколко такива достойни за руската литература монологични-диалогизми, се спрях на малък Хайнекен. Два броя. Тази ми прибра 13 лева и се врътна.
Е и аз й се врътнах, но никой не забеляза.
Меци почти се задави като разбра колко ме бяха одрусали. Разказа ми за това как докато ме е нямало (е колко пък да ме е нямало) е започнала някаква песен, от която чувал единствено „Ролекса, Ролекса!“ Всички я знаели. Свалили си часовниците за пет лева, купени от женския пазар и ги заклатушкали наоколо, досущ като църковно кандило. Колко хубаво, че това съм го пропуснал!
Спомням си, че за миг дори споделяхме някакво ръбче на маса, седнали. Обаче минута по-късно се появиха две здрави ръце, подпрени на същата тая бяла маса, подканящи: „Шъ ста’ате ли или ня’а да ста’ате?“.
Онзи, дето преди малко беше разрешил престоя ни сега се обърна с не особено вежливото: „Еми вече е заето, аре“. Вдигнахме се… а Меци гаврътна бирата на екс. Не издържаше повече! Сюрреализмът го задушаваше, пък на него все още му се живееше.
Почти бяхме тръгнали, когато от силно надупчените тонколони се разнесе блатното присъствие на една ретро чалга.
— Не. Не! Не! - крещеше Меци. — Хисарският поп, братле!
И за мое най-голямо учудване той започна да пее. С пълно гърло. После разбрах, че всъщност е цитирал някакъв текст свързан с „Левски“, ама… вече беше късно за оправдание.
След края на това културно фиаско, директно отидохме към гардероба. Жената там ни изгледа с най-очудената си физиономия, на което и двамата отвърнахме с: „Повече не можем“. Махнахме с ръка и потеглихме към изхода. Там, библиотекарите се направиха на интересни, че много дълго време съм държал стъклената врата отворена и по техни думи: „Излиза топлуту, бе!“
Пропуснах тая дискусия, щото не ми стигаше физиката за нея и излязохме.
— Джеф! Това е невероятно. Познавам те от няколко дена, а вече успяхме веднъж да отидем на проститутка и най-силното, най-силното, братле, доведе ме в БИАД. Това е Храмът, разбираш ли?!
Усмихвах се доволно, без да разбирам какво съм му причинил. А той продължи:
— Това е… БИАД е като една огромна вулва, братле. Която непрекъснато поема! И отдолу, всички са в някакъв транс и размятаха тия ролекси, ау, ужас… ужас! Гладен съм.
Липсата на координация отне около половин час от живота ни, докато намерим желаното заведение за пиянски midnight snack. Минахме през McDonalds, на Славейков, където беше затворено, а отвътре пичовете и пичките чистеха на фона на някаква мазна чалга. Меци се вбеси, застана пред вратата и изпя цялата песен на Поли Генова: 1, 2, 3, 4, 5, 6… и така поне до 69.
За негово щастие и пак, благодарение на злощастната ни съдба, той попадна на един чаровен билборд, от който усмивката на Поли Генова го приканваше да си извади оная работа и да… тук спомените мълчат, под натиска на цензурата, а снимките… снимките са само в моя телефон.
Пикахме в една тоалетна чиния на Ангел Кънчев. Аз бях културен — улучвах я, докато разсеяният уринален поток, произвеждан от Меци, не само кръстосваше моя, но и хвърляше извън пикалния кондензатор.
Безобразие.
Все пак стигнахме до Дивака. Ядохме, привели глави, не говорихме много, щото то… едва ли имаше нещо за доизказване. В един момент дори си тръгнахме.
После май имаше такси и…
— Разбра ли ме сега? — погледнах котарака. — Ето защо поне ТИ не трябва да пиеш. Не знам. Фреди сигурно десет пъти се е обърнал в гроба, като е разбрал как сме завършили трибюта му. Единственото, което ме успокоява е, че… все пак беше минало полунощ и теоретично… датата бе различна.
Изправих се и направих няколко движения в долната част на кръста си. Държах тоалетната хартия, вперил поглед в петното на Роршах, което се бе образувало върху гръбчето й.
А петното ме гледаше умно, ухаейки на мисли: “Браво, путьо! Оцеля и този път!”
——
Разказът бе представен за първи път (пред публика) на първото в историята литературно букаке!
« Тези безсънни ноемврийски нощи | Някога… колкото никога » |
- alcoholia(1) art(44) attitude(113) brainfart(71) conspiracy(34) cynemaniac(95) destiny(36) detective(10) fun(193) internet(42) lifestyle(333) lyrics(10) madness(117) media(37) memories(140) mindcrush(228) moral(19) music(24) politics(49) porn(11) problems(159) quiz(12) relationship(76) school(7) sex(130) sport(10) stress(6) travel(21) war(12) webcafe(6) work(32)
- adventuring (3)
- breaking news (7)
- cynical speech (876)
- just a photography (2)
- mindcrushing art (121)
- notes from the bar (6)
- novel: a detective story (12)
- novel: the taste of bravery (3)
- play: a comedy for lunatics (7)
- play: audience in menses (8)
- questions and answers (8)
- shapes (16)
- short story: an exciting touch of a hate (3)
- table for two (4)
- those sleepless nights (12)
- those vicious rains (5)
- victoria's secrets (15)
-
Спамъри
- asktisho @ 2016-07-21
Спред, спред... :)
- legrandelf @ 2016-07-18
:) Thanks a lot! Или с други думи, благодаря сърдечно :} Spread the мълва! :))
- asktisho @ 2016-07-18
Хаха, тези клипчета са невероятни! Харесва ми, че си открил дарбата за сценично поведение и, че я развиваш! А и...
- елегантни обувки @ 2016-01-05
Страхотно клипче :) Много малко хора могат да го разберат за съжаление!
- alen @ 2013-10-29
о, дано да е едноетажна и също така любвеобилна, освен толерантна и строга... ;))
- рицар @ 2013-10-25
:) качихме стъпала, полуетажа е близо. а тя е толерантна, изчаква те строго да я заобичаш по свой си начин.
- alen @ 2013-10-24
риц (Крис), ти още ли я мъчиш тая пуста психология, пич! ;))
- рицар @ 2013-10-23
Имам и един любим цитат от Уго, ама е възможен само след голяма палермо с няколко бирички, сори, пък и...
- рицар @ 2013-10-23
"За да съдим за детето справедливо и вярно, не трябва да го пренасяме от неговата сфера в нашата, а сами...
- legrandelf @ 2013-10-20
Съвсем не - можеше линк да пуснеш. Кой гледа X-Factor?
- asktisho @ 2016-07-21
Посей семето на мъдростта си
Trackback | RSS 2.0
Сега си налей още един Jameson. Клин - клин избива! И тествай Another One Bites The Dust.
Защото бас партията влиза като поточна фрикция :) А Храмът ще го тествам следващия петък :)
Страхотен разказ ! :)