Тези безсънни ноемврийски нощи

« публикувано на 27-11-2011 @ 6:10 pm »

mist-о-графия: Henrik Adamsen
слушайки: Elton John - Sorry Seems To Be The Hardest Word

Цял един неземен живот си позволявах да ти говоря за лицемерието. Толкова уверено, така убеден в думите си, говоря ли, говоря. Уви, страхът е по-силен от мен, затова не мога да му затворя устата. Опитвам, с крива игла и ръждив конец, да прехапя устните му. Перфорирани, разкъсващи се подир волята ми, допускат кръвта да бликне вън от тях и отново зашумяват.

Притеснително. Неудобно. И много, много грозно.

Позволявах си да ти говоря за лицемерието. Ала така и не обуздах своето. Изглежда човек е непокорен, неприличен и твърде нещастен. Сам за себе си. И някъде там… вместо да се храни от човещината, липсата на мерзост и семплотата на щастието, разрушава и покорява рухналите личности.

Не ти трябват години, за да разбереш колко силно те обичах (и колко мразя миналото време, дори да съм в плен на меланхолията), но начинът, по който прекратих неземното си обяснение в любов към теб, бе лицемерен. О, колко горд съм… колко горд… с тази стъпка на нещастност.

Рожба на едно познанство,
прикрити чувства и гонитба щедра.
Разляха чувства, посипаха пепел,
със сухо гърло, поглъщаха мъглата.

А тя мълчаливо стъпваше навред,
сияеше и ближеше челата им.
Правеха любов и трепереха в ритъм,
уникално порочен и непревзето реален.

Плахо гледаха се, а в очите им сълзи.
Никой не знаеше дали това ще трае вечно.
Напротив. Знаеха!
Но най-много чувстваха страха от липсата.

И тя се случи, като знамение.
Макар и нежелана, задушаваше гърлата,
посипваше и пепел, разсичайки сърцето.
А то мълчеше… повече и от душата!

Последната се огледа,
присви очи,
остави дробовете да се мъчат…
и затвори след себе си вратата.

Така завърши раздялата. Години след началото на липсата. Притеснително. Неудобно. И много, много грозно.

Но колко горд съм… колко горд… с тази си нещастна стъпка. Влюбен във живота, но още повече във теб.