» § « Cynical Speech™ » Изживяването “DiVino Taste”

Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Изживяването “DiVino Taste” - развръзката

« публикувано на 23-11-2011 @ 1:40 am »

lust-о-графия: www.wyblog.us
слушайки: Liquido - Narcotic

История в три дни (и малко от четвъртия), когато виното… те среща с хора.

ПЕТЪК
/отмарящо замислен, пълзи по редовете/

— Ало?
— Какво правиш?
— Чета книга, пътувам. Всъщност чакам 204 на студа.
— Ама тръгна ли си от работа?
— Еми да.
— Айде ела да обсъдим едни неща…

Няколко часа по-късно, нещата бяха обсъдени, културният обмен - ползотворен, а черните дробове - приятно почерпени; в началото навъсени, смутени и леко сърдити, но към края - въздесъщо пърхащи, по малко пъшкащи и дебилно раздуващи се в идилията на нездраво мислещата хулигания на присъстващите ЕГН-та. Саундтракът бе небивало як, разговорите също, подпирането на бара - основно занимание или… необходимост, тъй като никой не желаеше да бъде този, заради когото другите се пребиват, в опит да го съберат с лопатката и метличката; последните - изправени в далечния ъгъл, мъркащи в същото мухлясало положение още от създаването на въпросния бар.

Часът е пет, пет и нещо, а стриптийз барът иска да затвори. Но не може. Защото двама младежи нахлуват; те са на тестостеронна възраст, във видимо почерпено състояние и невъзможност да обуздаят импотентния си (след толкова “Големи”) нагон.

Вечерта се размазва, физиономиите - не, таксито отново се превръща в най-добрия им приятел, а завивките - манна небесна, влизащи за пореден път в ролята на добрата съпруга, която не задава въпроси, прибира ги пияни и… след това безмълвно страда от липсата на тяхното уважение.

—

СЪБОТА
/късен следобед/

— А… Fuck!

Протагонистът поглежда към своя часовник и вижда недружелюбното 14:00, с точност на швейцарски стрелочник, на границата с Австро-Унгария, по времето на Голямото историческо недоразумение. Не му се кара, не го заставя да го боли глава, не го подтиква към самоубийство, нито му навира възглавници в ушите. Милва го нежно, с една идея по-голям сарказъм, изпълващ мислите му: “Престъпнико неверен… виж какво направи… а хората дегустират ли, дегустират!”

Черният дроб бе на пауза, а остатъкът от промо-уикенда - планиран за домашен, реанимационен (без анимационни герои) полуден.

Повечко вода, няколко филма, по-малко сълзи и буйната младост се разтече (не в кенефа на историята, а заслужено) насред завивките на вече по-усмихната (и все така вярна) съпруга - креватът!

—

НЕДЕЛЯ
/приказно ранобуден, галещ утрото/

— DiVino.Taste here I cum ;) — гласеше статусът на нито милия, нито драгия му фейсбук акаунт, порочно разкриващ призрачността на неговото пиянско неблагоразумие.

Хладна неделна утрин, особено след ободряващия душ. Протагонистът подаде нос вън от бърлогата си, почисти обувките си с две-три бързи движения в задната част на крачолите и с усмивка закрачи към Военния клуб. Вече там:

— Входът за журналисти?
— От другата страна! — мръзнещият на студа младеж посочва с ръка към другия край на сградата.
— Супер! Мерси.

Проникване:

— Здрасти, аз съм М…
— Хееей, айде бе! — гласът й го посреща още от входа. — Той е от блогърите, кажи си името там — сочи му “колежката” до нея, грижливо преподреждаща баджовете на все-още-непристигналите.
— Може да влезеш при първата лекция, има места. Има ли? — обръща се неподготвено към охраната, скръстил ръце зад гърба си, в очакване и тая смяна (на трезвено) да мине по-бързо, че да си навакса с виното. — Влизай!
— А, чакай. Къде е по-голямата търпана? — любопитства той.
— Нагоре, след това вдясно, а накрая на коридора — вляво!
— Идеално! Аз пак ще намина оттук!

Обещаното - нагоре и след това вдясно, до края на коридора - вляво, се оказа приятно населена зала, на входа на която имаше чаши и симпатични тефтерчета. Трябваха ли му? Тези… вторите? Замисли се протагонистът, но не посмя да вземе със себе си нищо повече от стъклената утроба на жадната за дегустаторски приключения чаша.

Помещението беше пълно, въпреки ранния (за неделя сутрин) час. Грамотно облечени хора, с вкус към модата и още по-голям такъв към виното. Прогрес в очите им, мъдрост на опитно сипващи и още по-уверени при отпиването, приканващи го с пламенен поглед да опита първо от тяхната чаровна напитка. Толкова много, а не знаеше откъде да започне? Затова като пълен простак и лишен от какъвто и да е етикет, финес и стил (при подобен род мероприятия), протагонистът подаде чашата си към първата усмихнала се насреща му девойка.

Зарумени се, устните му пламнаха, а живителната течност пое по различни пътища, изпълвайки цялата шир на необятната му физическа география. Ала след няколко чаши се смути. Чувстваше се някак не на място. Желанието му за по-стабилно (поне за пред съвестта му) присъствие го отведе на долния етаж, където лекторката тъкмо бе навлязла в същинската част на своята лекция за начинаещи. Точно от това имаше нужда и той.

И докато другите лениво се пробуждаха, все още дремещи върху масите в залата, напук на себе си, изкара лекцията на крак, поглъщайки цялата теория и мислено потривайки ръце за предстоящата практика.

Досущ като блудния син, предстоеше му завръщане в света на дегустаторите, елегантно подрънкващи със своите полупълни чаши.

Но когато сърцето му започна да изпомпва повече любов, отколкото мисъл, а във вените му имаше повече ласкаво за сетивата вино, отколкото жизненонеобходима за съществуването му кръв, дойдоха и непланираните ситуации:

(неволният му опит да смути организацията, както и добронамерената помощ към засуетилите се пичове от залата на последния етаж, ще бъдат обекти на една друга история)

— Наздраве!

Тя му отвърна. Но само с усмивка. Все пак чашите издадоха звук, привличащ стон, но далеч от романтично-идиличния, подходящ за случая.

— Виното е страхотно! — тя не му отвърна, но се вгледа в баджа.
— За кого пишеш?
— Предимно за себе си. Но не… в егоистичния смисъл на изречението. Думата.
— Ахам. Ти да не си писател?
— Това е тежко определение, но да - пиша.
— Е. И за какво пишеш?

От този въпрос протагонистът получи колики. А може би беше от единственото вино, което не му беше харесало - три маси преди текущата чаша. Или пък беше заради празния стомах и голямото количество набързо опитано вино.

— Пиша за любовта и омразата. За отношенията между хората. За смъртта, понякога и за живота. За себе си, но не…
— В егоистичния смисъл, разбрах те — на лицето й грейна усмивка.
— Да. А пиша и за такива събития. Когато съм поканен и присъствам, разбира се.
— На мен ми идват малко… в повечко.
— Ако не ти пречи пиенето.
— Не заради това. Обожавам виното, но суматохата ме плаши.
— Плаши?
— По-скоро не обичам телесните струпвания.
— Журналистите не се ли навират между шамарите, и то точно там, където са най-много, независимо от големината им?
— Теоретично.
— Мхм.
— А аз съм практична.
— Доколко?
— Доколкото тези няколко чаши вино ми позволяват да бъда. — интересът в погледа й бе заменен от искрица живот.
— Откровенията са често срещано явление.
— Особено в такава ситуация.
— Особено в такава компания. — той отвърна на вербалния флирт и зачака нетърпеливо; руменината по бузите му намираше оправдание в лицето на всичкия този необикновен гроздов сок наоколо, но трепетното вълнение по ръцете му го издаваше.

Замълчаха. И двамата отпиха по едно и също време. Той се усмихна преди да свали чашата си. Сякаш се криеше. Тя обаче не обърна внимание на този “трик” и измести погледа си върху обувките на един от пичовете, обслужващи гостите на събитието.

— Знаеш ли — започна той — тук има зашеметяващ балкон, с още по-пленителна гледка. Защо? Защо се смееш?
— Не се смея. Усмихвам се.
— Ха. Че това е моя реплика.
— Защо не ми разкажеш — тя го хвана за ръката — но първо искам да си вземем от ей онова вино — кимна с нетърпение към масата в дъното. — Превъзходно е, не знам дали си го опитал.

Не успя да скрие възхищението си, нито любовта от пръв поглед към непознатата й прямота. Стъпките им ги изпроводиха от шумната зала, взеха коридорите почти на бегом, целеустремени към споделеното уединение.

“Забравената магия на виното”, помисли си той.

Завесата падна, а няколко часа по-късно, когато полунощ отбеляза началото на новата седмица, те все още съставяха една и съща компания. Своята. Допълваше ги единствено мълчаливата бутилка вино, лежаща в близост до първично привличащите им се тела.

——

На вниманието на тези, които не се интересуват толкова от художествените измислици, представям следните публикации:
— Комитата: “DiVinoTaste”
— Събина: “DiVino Taste 2011”
— Ани: “Божествено DiVino.Taste”

« подобни cynical speech, lifestyle

Добави в Svejo

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. почивки лято 2012 в Кушадъсъ @ November 24, 2011

Неделята е най-дълга, не се споменава час, но явно Протагонистът е станал по-рано (за да избегне “— А… Fuck!” може би?!

2. gergana @ November 26, 2011

Почивка, искаме и ние в Кушадъсъ, но ако може нещо по-квалитетно (5*) за старите ни кости :)
а, относно статийката и нейното предназначение… философията на виното изисква малко по-отлежали персони, забелязала съм, че хората започват да се интересуват, да забелязват и да оценяват този елексир в една стабилна и улегнала средна възраст
:)
някои дами оценяват младото вино още преди да са достигнали улегналост и отлежалост, а розето е подходящо за всякакъв момент
НО
преди всичко
трябва да имаш настроение… за да пишеш :) красиво!
;)

3. gergana @ November 26, 2011

искам сега да поздравя “Наташка” - твоята незабравима муза ;) (аз не паса трева като някои гениални другарки) и да я помоля (понеже съм сигурна, че те следи… и тихо ми чете глупостите) да вземе да се обади, баси, живеем на един къс … тако’ата, ми може ли да чакаме да се срещнем случайно… на Приморско :))) или на Луната, а Тинче
айде, твой ред е
:)

4. Val @ November 26, 2011

А Тинчето да приготви чашите за Мезека :)

5. gergana @ November 26, 2011

Val, само не ми казвай, че и ти познаваш Наташка :))))))))
От Mezek харесвам Cabernet Sauvignon и Merlot, не се сещам, дали съм пила розе, но трябва да го пробвам.
Очарователно е да пиеш Мелнишко вино, налято от ръцете на пъстроокия наследник на Кордопуловия род в дълбоките мази на историческата къща. Магията изчезва, ако отдалечиш виното от това място.
Едни от най-добрите вина у нас се произвеждаха в Перущица. И като закон си остава, че качествено вино се прави от хубаво грозде, от южен регион и т.н., нима можем да сравним Италианските вина с които и да са производители по света…
;)