» § « Cynical Speech™ » Публика в мензис VIII

Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Публика в мензис VIII

« публикувано на 14-11-2011 @ 12:24 am »

Думите останаха на заден план, тя го погледна строго… и му наля (още) едно…
слушайки M83 - Skin of the Night

Потънал в креслото, хвърляше сянка на съмнение върху най-близката му стена. А дори не бяха интимни. Главата се мотаеше, а устата бе привидно суха. “Колко (не)естествено”, помисли си той. Галеше малките си, неправилно оформени бакембарди. Теглеше ги косъмче по косъмче и се отнасяше в съвсем друга посока. Главата продължаваше да го мотае. Напред-назад. Нямаше спомен от този сън. Нито сънуваше предишните струпвания от (не толкова) приятните мигове.

Дублаж на не[съ]знанието.

Изправи се и застана до прозореца. Навън бе тъмно. “Колко (не)естествено”, помисли си отново той.

— Не. Неееееее. Не. Не! Не. М-м. Не!

Но отсреща нямаше отговор. Даже рефлексът на стъклото не се обаждаше. Но се обиждаше. А той беше свикнал да говори поне със себе си. “Къде си?”, промълви жално глухото ехо. “Къде си?”, изпари се във въздуха, досущ като алкохолен полъх от вечността.

— По-добре ми разкажи? — прикани го Дамата, криеща лицето си в сумрака на хладното помещение. — Може пък да открием отговора, решението или поне пристрастния душевен гвоздей, който те разкъсва отвътре?

— Косата ми е мръсна!
— После ще я измиеш.
— Дразни ме.
— Опитай да не й обръщаш внимание.
— Как, като ме дразни.
— С какво те дразни?
— С това, че е мръсна.

Настъпи тишина. По-точно Дамата прекъсна разговора, при все, че видя явното раздразнение у своя събеседник. Напрежението в него караше цялото й тяло да трепери. Познаваше го, до болка, но въпреки това… не спираше да се изненадва от реакциите му. Кожата й стенеше, а неговата — изпъната като струна, невъзмутима, плаваща във видимо спокойни води. Но отвътре — изгаряща. Ронеше се парче по парче.

— Вчера видях Миряна.
— Тя какво прави?
— Болна е.
— От какво?
— Не пожела да ми каже. Знаеш ли на кого ми заприлича?
— М?
— На мен.
— Защото не ти е споделила ли?
— Не. Защото се усмихва, а в очите й — земетръс. Отломки. Падение. Пристрастена е към свободата си. И това я руши.
— Ти не си такъв?

Тогава той се обърна към Дамата. Изгледа я с недоумение. От устните му едва не изпълзяха страшни думи по неин адрес. Но се въздържа. Дари я единствено с вял, нехаризматичен поглед. Добави щрих ненавист, след което отново изпрати очите си на среднощна разходка, прегазвайки с лицемерния си взор наскоро измития прозорец.

— Това я руши. И… не знам.
— Притесняваш се, защото знаеш къде отива(ш). Или отива[ш] с притеснение натам? И ти?
— Не. Наскоро попаднах на мои снимки.
— Не знаех, че имаш такива. Обикновено избягваш… личните имам предвид. Нямаш такива. Много.
— Знам. Попаднах на стари мои снимки.
— Спомени?
— Може би — поклати глава той. — И аз не знам как да ги определя. Но чувството беше странно. Дори страшно. Пръснаха ме навред. Капка разум не ми остана.
— Щастие?
— Съвсем не. Тревога. Ужас. После малко паника. Окопитих се и ги погледнах отново. Осъзнах страха, който пъплеше във вените ми. Образуваше ми големи, тлъсти съсиреци. Почти ги усещах как задръстват сърцето ми. Пробвах да дишам по-учестено — не се получи. Опитах с дълбоко вдишване — още по-голям фал. Кога ли съм можел да дишам дълбоко…
— Какви бяха тези снимки? Защо те разстроиха?
— Щото съм лабилен. Що.
— Не си… — тя се сепна, без да довършва изречението, спомняйки си за предишната му реакция на нейното рефлексно отрицание.

— Децата са непоправими оптимисти. Дай им (не)воля и те ще ти дадат звездите. Пътят до там. Начертан, като крива пътека, разноцветна. Както пожелаеш. Върху тези снимки имаше много такива пътища. Вън от рутинното премисляне, съзидание, празни приказки, обещания, молби, клетви, съвест, безсъвест, зла участ, добри намерения. И за каквото друго се сетиш… Все тая. Хубави погледи. Млади погледи. Някои биха казали: “нищо неразбиращи погледи”… и ще сбъркат! Сякаш не са били на тяхната мисъл. На тази мисъл, през онези години.
— На това не се ли казва носталгия?!
— Бела… моля те! Носталгия. — възмути се той, прихвайки.
— Бела?

Завъртя се. Все още не виждаше лицето на Дамата, с която споделяше диалогичната монотонност на мрачната и неприлично уютна ноемврийска нощ.

— Коя си ти?

Тишината се усили. Ушите му изпищяха.

— Бела! БЕЛА! — викна безгласно, в опит да повиши тона си.

Но отсреща нямаше отговор. “Къде си?”, промълви жално глухото ехо. “Къде си?”, превръщайки се в прах, досущ като порядъчния упадък на отдавна изгубената човечност.