Рак на цинизма

« публикувано на 18-10-2011 @ 10:32 am »

фотография: Васил Германов

Всеки ден някой, някъде страда от нещо. Всеки ден друг някой, на някое друго някъде умира от друго нещо. И ако уводното пелтечене ви се струва твърде арогантно, то парният чук на реалността е съвсем (не)закономерната гледна точка, теглилка ако щете, която независимо от вашите предпочитания, маркира с „Да“ или „Не“ всеки един от присъстващите в житейския списък на… световната популация.

Всеки ден някой, някъде съзнателно обработва нечий апел по някаква социална тема. Колкото по-тежка е тя, толкова по-сериозно е и очакването. Или очакваната сериозност, като чиста проба подход.

Обективно, фактите казват следното:

— ако е лично – бива поставено на първо място;
— ако е лично (косвено) – би могло да има тежест, но по-добре да не си отваряме устата, ако не сме го преживели;
— ако нямаме нищо общо и си правим чиста проба логореен ураган – па’и се, преди да съм се размирисал.

Да, но!

Моралът е далеч по-несвързано (с темата) понятие. Уви, често бъркано с основния критерий, при отсъждането за правдивост на дадено (групово) мероприятие или самосиндикално деяние, а именно – правилното и смислено отправено послание.

Всяка година се отбелязват различни дни. Празници, пълници, съдбовни исторически моменти, омаж и какво ли още не. Идеята на всеки един от тях е една и съща: „Memento mori”. Просто факторите са различни.

И когато болезнената тема, сериозността и нуждата от морал попаднат в едно уравнение с някой от типовете „магични“ дати, нищо неподозиращите хорски усти надават вой. Нормално е: ако слънцето свети по-силно – наказание от Боговете; ако пък съвсем го няма, даже чернее – наказание от Боговете. Интересно… как бихме могли да им угодим на тези богове?!

Не можем.

Но пък бихме могли да проявим характер и най-важното, да не убиваме човешкото в нас, като залагаме на най-смъртоносното оръжие (в психологически аспект) – безразличието.

Звучи като предизборен лозунг, нали? Всеки момент очаквате да ви забаламосам, а основната цел ще си остане някъде там, в мъглата. Само, че предпочитам историята, в суров вариант:

Бях любезно поканен да участвам в (нестандартна) кампания срещу рака на гърдата. Любезно приех. В какво се изразяваше бодливата аморалност, наричана още нестандартност?
Мъже (някои от тях непопулярни, други малко повече, отколкото ви се иска), носещи сутиени. Носещи, в рамките на един черно-бял кадър. Привидно симпатизиращи, за да пасват на слогана „Аз съм с теб!“.

Първа асоциация: стои забавно, а не трябва. Второ: това е сериозно, а някой се подпичква. Трето: кой реши (от името на праведния народ) да избере точно този, онзи и третия от дясно на ляво, между последните двама?

Сериозно ли?

Най-лесният отговор: времето. Реалният такъв: времето.

Вместо един на друг да си вадим очите с клечки за зъби, спокойно може да обърнем внимание на кампанията, или просто да я подминем. Не е първата, няма и да е последната. Повдигнатият въпрос: „Защо точно така?“ има много простичък отговор: „Защото колкото повече лицемерието говори вместо нас, толкова по-симпатизиращи ще бъдем в лъжите си“.

Не, тук не се плаща. Тук се мисли. Със сърцето. Или каквото е останало от него. Нямаме нужда от всички, имаме нужда от няколко.

Наричаме го провокация, наричаме го разпределена отговорност. Според истината и личната увереност в персоналната такава, нещата винаги са правилни. И в едната, и в другата посока.

А това, че ми отива сутиен на точки, може само да ме радва. Честно казано, всичко ми отива!

Възрастта и сериозните теми също нямат значение. Честно казано, не знам кои са по-наивни. Създаващите, с вярата, че променяме нещо, възприемащите, с вярата, че биват вземани за мезе или човешката глупост/завист?

Апломбът, който пазех за финал: Няма чувствителни теми. Има социални теми, приети с добродушие, сърце и надежда. За останалото важи цитатът на Калин Терзийски – Кайо (също участник в кампанията):

„Хората са натрупали прекалено много вина, прекалено много правила, които ги карат да се срамуват от истината. [...] Ако на човек единствената му цел е да оцелява, то той наистина само ще оцелява.“

Личният ми мотив ли? Онзи, безсрамният без срам? Обожавам женските гърди. Ненавиждам рака.

——

Текстът е публикуван като Право на отговор в Webcafe.bg
Може да посетите официалната страница на кампанията във Фейсбук