» § « Cynical Speech™ » Тези порочни септемврийски дъждове

Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Тези порочни септемврийски дъждове

« публикувано на 30-09-2011 @ 10:37 pm »

scar-о-графия: Magdalena Frackowiak
слушайки: Placebo - Pierrot the Clown

Салатата свърши. Остави приборите до себе си и се загледа в съседната маса. Там не валеше. Всъщност, дори навън не валеше. Но погледът й демонстрираше друго. Същински демон…

Стъклата бяха големи, но твърде мръсни, за да пропускат свободната му мисъл. Клепачите тежаха, а мисълта й, макар и мълчалива, много му дотягаше. Когато реши, че е вече твърде зрял за момента, се обърна с поглед към нея. Не си отвори устата, нито напрегна слуха си. Тя просто мълчеше. Пунктираше го. Непрестанната игра на котка и мишка бе нещо като начин на живот за тези двама души. Уви, нито един от тях не достигаше до сиренцето… нито успяваше да хване играещия в ролята на миш[о]ка!

— Чадър имаш ли?
— Не.
— То… не, че ще ти трябва, де.
— Защо?
— Няма да вали.
— Откъде знаеш?
— От няколко седмици не е. Суша е. Като в пустиня.
— Поне го няма задушния (д)юнски “бриз”…

Но този в душите им отдавна диктуваше политиката на (нена)падението. Толкова добре се вписваше в ДНК-то на самосиндикалната им ненавистническа самостоятелност, по-често изразявана като самота, особено вечер, че живецът съвсем бе изгубил вяра в човешкото, макар и искрите в погледите им да говореха друго.

Може би животинското съществуваше… отвъд?!

Дори природата не подозираше какво би могло да се случи, ако тези елементи някога (напред) във времето се случеше да осъществят контакт.

— Защо си такъв?
— Какъв?
— Твърде арогантен!
— Поне съм твърд.
— Но не по онзи начин.
— Сексуален?
— Не.
— Прощавай, любовен?
— Не!
— О, значи… недружелюбно ебателен?!
— Стига!

Да. Нямаше как да й угодя, нито на себе си. Нямаше как и аз да угодя на нея, нито тя на себе си. Въобще… живеехме странен живот, често страшен. Нямахме право на втори опит, нито си записвахме минусите от вече направените грешки. Не четяхме достатъчно, за да провокираме мисълта си, а издевателството над телата ни, което беше нещо като хоби, не само по време на дългите неработни уикенди, се превърна в нещо повече от начин на живот.

То. Просто. Ни хареса!

И ние го харесахме. Затова не се отделяхме… един от друг! И един под друг, върху друг. До друг.

Беше неприятно за всички, които подушваха мускуса, който изпарявахме от нагорещените си тела миг, след като бяхме свършили. Е… къде е дъждът?

— Чадър имаш ли?
— М?
— Ще вали!
— Кой каза?
— Плътта ми.
— Объркана е. Вероятно заради господстващия разум, който пулсира около нея.
— Не, сериозна съм.
— Що мислиш, че аз не съм.
— Не ми звучиш така!
— Това… вече е съвсем друга тема.

По-топло през септември никога не им е било. Бързо се аклиматизираха. Чуваха как вятърът навън бушува. Не смееха да надзърнат. Огледалата ги спираха, дори се плашеха от тъмните сенки. Защо ли?

През целия си живот не бяха усещали [по-силно] тази вековна липса, наложена им от малките, но престъпно досадни годи[шни]ни на раздяла…