Тези безсънни септемврийски нощи

« публикувано на 19-09-2011 @ 12:03 am »

an oversexed photography by: Robert Harper
слушайки: Hurts - Stay

Често се случва. “Day dreaming”, докато си вземаш душ. Ти ли го взимаш, или той те обзема, незнайно как. Но колкото и идилично да звучи, а и да се усеща, с всички онези невинни капки мръсно-клозетна градска вода, нуждите не декламират своите желания. Напротив, потайно, чак досадно, като човешки привички, под[ш]ушват на ушенце всички ненавистни угарки тленно изживяване, което могат да ти предложат. Покорявайки ги.

И накрая оставаш. С мен, вероятно.

Но не това е в(л)ажно(то) в случая. А кое? Питаш се. А и мен. Дори сам себе си, правя го понякога. Когато не си омръзвам, а това става често. Като сега например. И кога? Отново питам се…

Съзерцанието. Толкова е просто. От толкова много време и пространство, накрая забравяш, че си съставен не от сто, а едва от един слой. Слой-характер ако щеш. Или муза. Динамично променяща се фигуративна същност. Около мозъка ти. Малко плът, пулс и чувства. Е. Това ли е?

Навярно не, но философи(и)те са толкова много, че изборът богат всъщност те разсейва. Което е добре, ако решиш да бъдеш заслепен. Но продължавайки съзерцанието, колкото и несърцераздирателно да е… виждаш. Себе си. Предимно.

При това в много и различни пози. Повечето са познати, но малко от тях са аристократични. Пред самочувствието ти. Едните нямат работа, другите приходи, трети стил, четвърти обноски. Но и ти не си роден във висока кула, въргалящ се в кралска купа със синя кръв. Малък. Сладък. Човешки. Плод!

На себелюбието.

Виж, нахрани се добре, защото утре е последен ден. Последен не от новия ти начин на живот, а от нищетата, в която ще се потопиш. О, да. В този ред на мисли няма как да е по друг начин. Но и това вероятно не те трогва. Окей. Продължаваме.

Онези силуети, които решително отбягваш, са (всъщност) част от теб. Простички са, няма да те обременят с тема за тежък размисъл. Не, че сънят (не) ти липсва, просто си подготвен да будуваш. Ще ме разбереш правилно, надявам се. Защото писмото се пише само. Не ти ли споменах, че това е писмо? О, колко жалко…

Но поне сънят ти се държи по-отвратително с теб, отколкото аз с когото и да било.

И всички тези неприлични силуети, кои еректирали… кои заети, се прикриват в пейзажа на позната тебе действителност. Играят си със светлината, въздуха и водата. Докато самия ти изтичаш през отходния канал. И пак. Попиваш аромати, емоционални курсиви и трактати, но накрая… композираш сам. Бледен. И одран.

Душевно. За да не си личи.

Ти решаваш дали да споделиш. Дали да креташ или прегрешиш. Общото между [всички] тях и [единствен] теб е… идеята, която криете и пазите. В която трепетно се вричате. А именно…

I’d really like to talk to you… but… I guess, we don’t have much to say :/

… надявайки се да остане с теб!

——

Когато химията превръща физическия недостиг в безмерна математична величина…