Неговото име е двадесет и осем...

« публикувано на 05-09-2011 @ 1:53 am »

галант-о-графия: 0uttaspace
слушайки: Hans Zimmer - Dewey’s Theme

Имаме ново число. И неговото име е двадесет и осем. Цифром: 28.

— Момент! Нека ви запозная - някакъв досаден глас превърна тишината в негодуваща и бездушна върлина. - Това е той.
— Той, това е тя.
— Тя, това е той? А те са онези? Когато ти си с него, в тях са други(те).
— Приятно ни е.
— На мен също.

По подобен начин се разсъбличат човешките отношения. Колкото по-сложни са, толкова по-елементарно приключват. Лошото в случая е, че започват твърде лесно, за да… свършат, нееякулативно, по възможно най-перверзния начин. Който човешкото съзнание, макар и добре обиграно, в рамките на двадесет и един еволюционни века, познава.

А къде, в цялата тази купчина лайна, се съдържа изконното 29?!

— 28! Не говорим за банкова сметка, нито за ЕГН. 28 - запомни го!
— Окей, прощавай… та, къде е?!
— В доминото…

Отделните “фигури” се подреждат в редица, макар и криволичеща, а след това - пръстчето на съдбата се намес(т)ва. И прави разгром! Разлом! И всякакви други, окончаващи на “ром/лом”.

— Градът?
— Не, напитката. Просто… окончание! Или какъвто там е [морфо]логичният термин. Зле съм, съжалявам.
— Но (всъщност) се справяш доста добре.

Какво те ядоса? Какво винаги те ядосва? Защо мисълта ти, дори за секунда, не спира да работи? На тези бързи обороти, които не ти дават мира? Които непрекъснато те ангажират с палав, но не похотлив, поглед?! Защо?

Спри да ми задаваш въпроси, моля те. Радвам се, че си тук. Не съм те виждал скоро.

Да, знам. Заради това наминах. Искам да ми разкажеш. Пожелах да те видя, затова - говори ти.

И някак ехото се превърна в сянка. Подейства терапевтично. А обикновено това не се случва. Не и когато съм заобиколен от хора. Макар, че в този случай се бяхме сгушили в коридорната трансдименсиална утроба на една огромна театрална колона. Корона, в идеалния смисъл на неприкосновената мисъл. Тя сияеше, а аз бършех гурели. Изпитвах вълнение повече, отколкото вълнението съумяваше да ме изпие.

Доминирах един вид…

Мисълта се разля, като горчива течност от ужасно неприятна градска фолклорна песен. Покри дланите ми, смеси се със сълзите ми, а тя дори [ме] забеляза да се смея. На(д) себе си. Което разсмя и нея. Кога точно и как… не успях да разбера. А и не исках. Приличаше на споделен миг, момент, мълниеносна сага. Но бе твърде бърза, за да бъде запомнена. Уви - остава тук, сега, хартиена. Дори, когато дърветата… всъщност са съставени от електрони.

Хей, отплесваш се, а аз трябва да тръгвам!

Разбира се! Радвам се, че се видяхме…

Прегърна ме. Аз също.

Останалото го знаете. Хората са близко. И далеч. Особено вторите. Съществуват близки, на които липсвате, и с които искате да бъдете. Но са далеч. Остават другите, с които се карате, на които се вричате. Предаващи доверието ви. Или съмняващи се във вашето.

Е, никой не е съвършен.

Затова се явява някой като нея. Или него… Колкото и да се стараеха, никога нямаше да влязат в “Клуб 27”. Решиха да почакат още една година…

——

На хората, пред които съм кисел!