Образи: “Fallen” - диаболично

« публикувано на 27-08-2011 @ 11:05 pm »

celeb-о-графия: Vogue 2011
слушайки: Sarah McLachlan - Fallen (Gabriel and Dresden Remix)

— Става все по-тъмно!
— Тъмно? Не е тъмно? Плашиш ли се?
— Не.
— Тъмно е.
— Не е.
— Нека бъде светлина!

* мракът напълни душата му, преля, а след това се оттегли като сутрешен разлив; потече мълчание *

— Хей!
— Тишина!

Наистина бе тихо. Толкова тихо, че дори ехото раздираше в мъки гърлото си, в опит да докара звук. Звук, така любим, но твърде непознат и невъзможен.

— А сега какво? Кажи ми? Как ще процедираш с душата ми?
— Не се интересувам от нея. Нито от теб. Прозираш. През теб минава мрак и самота, светлина и греховна участ. Непоносимо нещастен си, крадящ от щастието на другите. И привличаш тегоба, зла, окаяна, лепкаво невзрачна.
— Тогава се махни от живота ми!
— Не мога! Парадоксът на частиците! Всяка слуз, желано неприятна, привързващо импулсивна - като теб, държи до себе си, като в плен, идилията на спокойната съвест. И безбожно очарователната глътка въздух.
— Какво?
— За която така мечтаеш…
— Не си играй с мен… не и сега. Не точно сега.
— Кое му е различното?
— Видях те във съня си. Беше там, някак предизвикателен и се усмихваше.
— Неприятелите винаги идват със усмивка.
— Твоята бе различна.
— Как?
— Очите ти.
— Не вярвай дори на погледа човешки!
— Но… как? Не ми остана нищо друго.
— Напротив. След като още съм уязвим пред теб, значи с нещо ме превъзхождаш. В противен случай, душата ти вече щеше да ми принадлежи…
— Какво си ти? Дяволът?
— Хахахахахахахаха…

* буйното ехо смрази тишината, остави дълбоки кървави следи по кожата на мрачното усое, простиращо се навред и продължи *

— Хахахахахаха. Непознатата форма, която често плаши, винаги трябва да е демон или дявол. О, Господи! Прости ми, Несъществуващий… Защо сте толкова наивни?
— Какво си ти тогава?
— Твоят страх! Несъвършенство и героична стъпка. В едно. Проклетата света троица, лишена от всякаква доблест или прилично отдадена по неин адрес почит, която контролира нуждите на душата ти. Твоята мизерна същност. Външност. Лишеност.
— Говоря сам със себе си?
— Винаги си го правил. И винаги, като голям хитрец, повече, отколкото голям гальовник някога си бил, съумяваш да оцелееш. А аз, макар и смеещ се сега, тъгувам. Защото не мога да те прибера при себе си. Оправдание, без лишение. Една силна доза предизвикателство, но все… но все се надявам да получа този шанс, при който ще изтървеш и последната брънка от върлуващата като чума през мен надежда, която те брани.
— Любовта?
— Не го повтаряй…
— Това ли е?
— Не…
— Любовта!
— Казах ти да замълчиш…
— Колкото и да отричам, навярно това е нещото, в което все още вярвам, макар и плахо…
— Тишина…

* а в разстилащата се навред топлина, превърнала се в халюцинация бледна, отекна мисълта; единствената, която все още крепеше неговите мисъл, съзнание и душа - любовта *

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Omnia @ August 28, 2011

Ииииии, браво! Красив, ненатрапчив диалог със себе си с чудесен финал! Харесва ми, когато пишеш така… обичам да ме оставяш без думи…

2. gergana @ August 28, 2011

- Няма по-Голям от Страха! - казал Страхът
- Има - отвърнала му Глупостта
:)
(малко утопично, ама… къде тук се говори за любов?! хахахахах)
;)