Всяко психично отклонение си има първи път

« публикувано на 14-08-2011 @ 11:10 pm »

psych-о-графия: Black Wings
слушайки: William Orbit - The Last Lagoon

— А ти коя зодия си?!
— Интересно. Още не си ме питала за името ми, но се интересуваш от проклетата зодия. Зодиите са шибано и неправилно нещо. От глупавите занимания. Не казвам, че си глупава, но си тръгнала по лош път.
— Интересно. Още не си ме попитал за името ми, а вече ме критикуваш. При това хладнокръвно и доста… цинично. Лицемерно, дори.

* усмихва ми се, а аз гледам през нея *

— Да, права си. Както и да е. Риби.
— Мислех, че си везни. Както и да е.
— Да. Както.

— Срещаш ме в доста неподходящ момент от живота ми…
— Какво ти е? Умираш ли?
— Не съвсем.
— Тогава?
— В главата нещо прещраква.
— Ами т’ва е нормално. Тя е съставена от емоционални релета и цикличността от износването им яко набива стружки върху гладката повърхност. Пречи на симпатичния ритъм, а след това остават само бразди. Както казах - нормално е.
— Кое е нормално? Да излезеш до магазина, а в един момент да се озовеш на 5 километра от него, в парка. Без да помниш как си стигнал до там.
— Пиеш ли?
— Пия, но тогава не бях пил.
— Личи ти. В момента сме в парка. Не знам кога е било тогава, но мисля, че говориш за сега.
— Ето! Разбираш ли за какво ти говоря?
— Може би просто забравяш.
— Мне. Просто на моменти изключвам.
— Ахаааа. Сега вече и ти ме разбираш…

* отново ми се усмихва, а аз все още гледам през нея *

— Ще те разсеям.
— Мда?
— Ето ти тази писалка, мастилото е специално, а върхът й - чувствителен. В ръцете на такъв тип хора, като теб…
— Това със зодията ли има общо, щото ги мразя тея работи…
— Не. Но не ме прекъсвай, имай търпение… в ръце като твоите, тя се чувства по различен начин.

* вдигам ръка, тя затаява дъх и кима насреща ми *

— Тя се чувства?
— Усеща се по друг начин, както никой друг не би могъл да я почувства. Дори и метафорично, тя самата чувства…
— Страхотно!
— Специална е и може да ме… “татуираш”.
— А ако не стане, после как ще го махнеш?
— Спокойно. Това не е като тежък спомен. Няма да се лепне в съзнанието ми. Винаги мога да игнорирам тялото, всеки сантиметър от него е без значение. Най-ранимо е съзнанието, а до там, колкото и специална да я почувстваш тази писалка - няма да стигне(ш).

* поклатих глава, почти разбиращ *

— Напиши нещо. Върху рамото ми…

* тя оголи лявото, преметна косата си през другото и се вгледа в небето; пое дълбоко въздух и отново се усмихна *

Пръстите му галеха писалката. Втренчен в нея, размъти погледа си. Отнесе се за миг, а когато се върна, сбръчка вежди и чело, притисна устните си силно, след това ги отпусна. Допря внимателно върха на писалката върху нежната й кожа и маркира началото. С фина точка. Отдръпна се, за да види. Началото. Хареса му и продължи, превръщайки точката в дума…

Има ефир, отвъд познатото.
Който толкова бавно ни поглъща, че е невъзможно да се откажем.
От съществуването му, от снизходителността му. От грешките.
Защото този ефир е твърде мрачен и кратък.

Като всичко останало, което желаем;
което прегръщаме;
и което чувстваме като свое, пълноценно, пълнокръвно;
бълбукащо в сърцето и разкъсващо душата.

Немощта идва от незнанието, объркването - от страданието.
Без болка и люта съзнателна битка,
ще спрем, ще спра, ще спреш…
А тогава, дори тази писалка, няма да (ни) помогне. Да си спомним кои сме!

Спусна ръката си надолу, погалвайки нейната. Облегна се, замлъкнал. Небето стана по-светло. В един момент дори го заслепи. Той затвори очи и сложи длан върху лицето си. Угрижена физиономия с тежки бръчки върху челото, а пръстите бълнуваха върху боязливите му вежди. Когато най-сетне се престраши да погледне, пред себе си виждаше хора. Сякаш изскочили от нищото. Някои от тях го гледаха странно, други - не обръщаха внимание. Целият беше в кал. Вир вода.

Потърси я с поглед, но намери само срам и огорчение. Изправи се рязко и тръгна към дома си.

Прибра се, хлопна вратата ядосано. Мерна отражението си върху огледалото в банята. Хареса му неудобният вид, който превъплъщаваше. Беше сутрин, а дрехите му все още мокри. Докато се събличаше, нещо в джоба му го прободе. Пъхна ръката си и напипа (не)познат метален предмет.

Писалката. Върху нея бе гравирано:

“Спри, за да си спомниш кой си…”