» § « Cynical Speech™ » Топъл летен град

Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Топъл летен град

« публикувано на 03-08-2011 @ 1:48 am »

(f)light-о-графия: cphoto.net
слушайки: Lord of the Dance - Fiery Nights

Мисловните разходки са хубаво нещо. Особено, когато плахата стъпка на физическото ти Аз прави крачка напред, горд(елив)о, взимайки инициативата в свои ръце. Това те кара да разтвориш своите, сякаш очакваш прегръдката на любимо(то) същество. Кара те, но мило, с финес, грация и омая. И ти се подчиняваш. Мълчаливо.

Обикаляш по познати улици, но виждаш сантиментално близки образи. Вдигаш поглед към покривите, за да пропуснеш еднообразната постеля, сред която гъвкаво се провираш, почти заспало. Тук-там нещо разсейва мисълта ти, дори прави опит да гризне съвестта и разума ти. Но не особено успешно. Не всичко се дължи на успеха…

Искаш да останеш сам, макар за минутка. Но избираш най-претъпканото място. Вярно, открито е, наоколо дори има трева. Не се пуши, но е едно добро начало. Природно. Правиш опит да се върнеш към същността си, преди цялата тази мисловна плява да се е превърнала в основен доминант и движеща сила на ежедневното ти Аз.

Станахте много… тези с Аз. А няма нито един ас около вас. А и сред нас…

Когато най-сетне успяваш да си дадеш почивка, за кратко дори, до сърцето ти стига така желаната доза облекчение. Е, вярно, глътката въздух я няма. Поне не и такава, каквато я вкусваш в сънищата, прогонени от всички онези ненаситно изпиващи те кошмари. Но и това пре(с)мяташ.

Малката порция катарзис е последвана от греховна умора. Пак на психическо ниво. А зъбките не спират да тракат. Добре, че поне езикът ти внимава. Като нищо е станал на кайма, подмамен от пиперливо изгнаническия тон на палавия устен полов орган. Змийски!

Умората я разсейва друг възбудител. Живецът за контакт се преражда. Виждаш познати лица, а дори не ги поздравяваш. Няма реакция, няма регистрация. Усмивката е забравила да се чекира в работния полуден. Или просто си е взела обедната почивка, доста по-късно. Наближава вечер…

Но върху небосвода все още няма звезди.

За сметка на това насреща ти звездеят ликовете на приятни на допир мислещи люде. Не спят, въпреки, че им се спи. Не слушат телата си, оставили са осùте от мисловния кошер да напуснат сградата. И времето се изнизва. Бавно и полека, като че е задържано няколко века.

До следващия преломен момент. А той не закъснява. Небето все пак забравя що е то доброта и решава да бъде безкомпромисно. Да. Събира в себе си всички мракобесни демони, които са му под ръка и които му дължат поне по една услуга, за всяка изгубена душа, която са поискали в замяна. Събира ги и заповеднически затръшва под носовете им портата на просветлението. Те го раздават чувствено, решават да поплачат. Но кой ли плаче в днешно време, кой има време да бъде ранен, нараняван и раним… въобще?!

Топлите капки се стоварват. Накъсано, но създавайки ритъм. Не валят обилно, но непрекъснато напомнят за себе си. Като първата любов. Която дори не мърка от миналото. Просто стои, като дамга, татуировка върху вътрешната страна на пулсиращата мозъчна пихтия. Или тя не пулсираше. Просто помпи кръв?! Объркахме органите… сигурно е заради топлината.

Най-сетне чувстваш топлина. Къде?!

В цялото тяло.

Защото въпреки, че градът изстива, хората в него го запазват топъл. Бодър. Буден, дори когато спят. Цветът му е оранжев. Жълтеникаво-оранжев. Пълен с живот… дори, когато цветовете спят. Но това е… това е [една] съвсем друга история.

——

На хората, които се усмихват!