» § « Cynical Speech™ » Безропотен плач на слепота

Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Безропотен плач на слепота

« публикувано на 25-07-2011 @ 9:48 pm »

step-о-графия: dutchtreats.tumblr.com
музикална призма: Final Fantasy VII - Misere

— Толкова много дъжд… не се ли страхуваш(е) от водата?!
— Не. Тя е толкова грабваща. Пленяваща! Понякога сякаш не те пуска.
— Именно… чувствам я същата, като теб.
— Едва ли. Аз… все някога… ще те пусна. Водата е безсмъртна!

Колкото една длан, но не човешка.
Може би божествена.
Дори, когато не вярваше, че съществува,
знаеше твърде много. Твърде много за това…

Колко бе малък!
Вселенски повсеместно.
Не смееше да отрича,
а и чувстваше горчилката лъжлива.

— А той е важен за теб, нали?
— Поривно чувствен. Човек е съставен от толкова много вода. Но и огън, предимно в сърцето си. Сякаш жар. Пламенно ядро от чувства, откъдето се раждат всички пъргави емоции, дерзаещи, тръпнещи, вековно сладострастни. Неизменна част от тази универсална личност - човек.
— А какво стана с животните?
— Притаил съм го. Опитомено, стои и мърка, близо до сърцевината на стоплящата го камина. Разсеян е. Не ме тормози. Понякога оставям водата да измокри козината му, за да се почувства свободен. Тя е желаната свобода. Като онази глътка въздух…

Ако всичко бе така просто,
вероятно щастието щеше да е изгубено.
Безвъзвратно;
затова борбата продължаваше. Въпреки!

А нюансите чертаеха нови посоки,
ветровете стихваха, сменяха местата си
с безбожно хладните, лишени от всякаква страст
мълниеобразни гръмотевици! Толкова студени…

— Покажи… нарисувай ми нещо. Това там?!
— Не го виждам.
— Ето го, точно пред теб…
— Не, ти си точно пред мен. Останалото е… пейзаж. Красив е, да. Може би тича, има пулс, поти се, пърха, създава цвят и форма. Показва живот. Но животът е условност. Ритъмът в очите ми е различен. Изчертаваш цялата вселена с косите си, лишеният от укор поглед, в който се потъва по-лесно, от която и да е вода на света… В теб не виждам граници. Само свобода.

Някакъв фотоапарат щракна.
Блендата се затвори в миг. Открадна последния…
Душата му се смути. Птици се разлетяха уплашени.
Мислите му ги последваха…

Не беше там. Не знаеше къде е. Търсеше подслон,
а капките бяха засищащо тежки. Твърди, на места задавящи.
Студени, но не разкъсваха плътта му, даже напротив…
сливаха се по-бясно с него, превръщаха го в част от тях самите!

Птицата-жар, с уморени криле, опитваше да се изправи.
Но дъждът бе по-силен. Подкрепен от свирепата буря в сърцето му,
се установи трайно в съзнанието. А тогава полетът бе най-труден.
Невъзможен.

— Тук ли си?!
— Винаги.
— Погледни ме… виж ме, тук съм, заради теб!
— Бих искал… бих… но в очите ми тревогата е най-голяма, след това уплахата, а накрая… липсата. Тези проклети стени са твърде високи…
— Не е така! Знам, че можеш… погледни ме.
— Заслепяваща си. Като слънцето. Можеш да стоп(л)иш тази тежест, да сломиш водната стихия, за да полетя, но…
— Но?!
— Очите ми са другаде. Не ми принадлежат. А това е страшно, твърде страшно…

Бе затрупан със листа.
Задрямал край пътеката.
Минаващите през локвите велосипеди,
пръскаха лицето му.

Отми[ва]ха съня, а след това и спомена.
Повдигна глава, бе толкова лека!
Небето мръсно, като яснота градивна.
И впери поглед там, където я виждаше. Винаги крехка…