Жертва vs Жертва

« публикувано на 12-10-2008 @ 11:56 am »

“В един непознат свят, страховете са първите неща, които научаваме.
Рискувайки пълно себеотрицание, привикваме към по-леките от тях.
Останалите - превръщат ни в жертва на вечността…”

Част VIII. » “Част VII. Нима сънувам ?”

“Стъпка. Стъпка. Стъпка. Стъпка. Стъпка…
Познатото ни минало се движи зад нас по-бързо, отколкото ние напред в непознатото ни бъдеще.”
Думи на Филип. Каза ми ги много отдавна. Наистина отдавна. Неестественото ни движение назад, дори буквално погледнато, винаги ни е затруднявало. Но изкушението от връщането е толкова голямо. Носталгията, цялата меланхолия по изминалите времена, винаги действат добре на бушуващите частици в тялото ми. Понякога е болка, друг път задоволство. Не мога да го нарека радост, тъй като забравих значението на това чувство. Затова привиквам към изпълването - като душевно такова, било то и временно.

Минаваше 3 след полунощ. Мислех си, че съм загърбил разговора ми с Лебановиц, но не спирах да се навивам в противното на очевидното. Ох… понякога сам се обърквам. Забързан ход по посока ресторанта. А в главата ми нови въпроси - нищо ново като събитие, но дозата объркване и скептицизъм растеше скокообразно.

Можех ли да взимам думите на старчето за чиста монета?
Ако да, предвид факта с какво се е занимавал в миналото си… би следвало да игнорирам всяка негова дума. Бих ли?
Всичко, което ми беше казал, можеше да е просто една сочна, добре подхранена лъжа.
И в двата случая, усещах как несигурността ме изпълва. Такъв тип чувство никога не ми е допадало. Не просто не се чувствам комфортно, понятно омразно ми е.
Но не можех да пропусна възможността. А имаше такава! Все пак, някъде там, в мислите на онзи фамилнопродажен тип, може да се е прокраднала искрица честност и забравена почтеност.

Ресторант “La Magnifique” стоеше величествено от другата страна на улицата. Дадох си време. Обмислях възможностите си за действие. Моят верен приятел, злокобния димящ тютюн беше с мен. Обвиваше всичко в мистика с всяко следващо мое дърпане от безжизненото му тяло. А то гаснеше… лека полека и аз покрай него. Погледът ми обаче бдеше. Проследявах влизащите и излизащите от ресторанта фигури.
За пореден път оставах изумен от факта, колко много хора има по това време на вечерта… или да го нарека сутринта…

Загледах сградата над самия ресторант. Не беше жилищна. Не приличаше и на бизнес сграда. Висока 5 етажа, броейки тези над ресторанта, на върха си имаше стар рекламен надпис. Не светеше. Не прочитах надписа, не ме и интересуваше честно казано. Светлина излизаше само от последния етаж. Няколкото малки прозорчета, точно под рекламния надпис.
Продължих да флиртувам с никотиновия си приятел, когато забелязах подозрителна фигура на входа на ресторанта. Беше добре облечен тип, строга подстрижка, стиснал и двете си ръце в юмруци, оглеждащ протежението на улицата и в двете посоки. Така няколко пъти. Следях движенията му и се подготвях за зрителен контакт. Много са важни такива моменти за мен, проверявам доколко наглостта ми в предизвикването на ненужна агресия се е увеличила.

Погледите ни не се засякоха. Минута по-късно от долната част на улицата се появи лъскав автомобил. Тъмни стъкла, разбира се. Сериозната фигура се обърна към входа на ресторанта и помаха с ръка. Оттам се появи нов силует. Последния беше доста изтупан. Не успях да видя лицето му, тъй като носеше слънчеви очила. Интересно… сега ли? Беше облечен в дълго черно палто. По-скоро го беше наметнал върху раменете си. От онзи тип небрежно намятане, преди да те повика охранителя и ти да се метнеш в бронираната кола.

Явно някоя важна клечка. Загасих цигарата в стената, която подпирах през последните минути. Двамата отсреща се качиха в колата. Заможния, вероятно, тип беше отзад, горилата му се метна на седалката до шофьора. Прокашлях се, раздразнен от поредния забит в ковчега ми гвоздей, и докато опитвах с юмрук да подтисна кашлицата отправих нов поглед към последния етаж на сградата. Нямаше светлина. Величествен мрак беше обвил цялата тази постройка. Изключение правеше основата. Ресторант “La Magnifique”…

Имах две възможности:
- задния вход, рискувайки да се натреса отново на група биячи;
- парадния вход, рискувайки… да си хапна нещо… кога ли за последно съм вечерял;

Неизвестността и без друго ме изморяваше. А тази вечер тя беше доминиращото чувство. Затова реших да спестя физически сили и да не рискувам със задния вход. Забързах крачка, пресякох улицата и влязох в ресторанта през главния му вход. Оправяйки яката на палтото си, очаквайки да бъда привикан от гардеробиера, хвърлих няколко погледа навътре. Значително количество спокойно вечерящи хора. По-малко от предния път, когато бях тук. Транзитното ми минаване предната вечер. Надявам се да не съм направил каквото и да било впечатление тогава.

Очакваното помахване от гардеробиера последва веднага след като се прокашлях… отново. Само му кимнах, бърза усмивка от учтивост и влязох навътре. Любезният разпределител ми посочи маса в по-романтичната част на заведението. Масите за двама. Нямаха самостоятелни маси, иначе не се и съмнявам къде щяха да ме набутат. Сумрачно кътче, приятна обстановка и едно хубаво меню, поднесено от любезен келнер, който дори ми се представи поименно. Аз не отвърнах със същия ентусиазъм, не желаех да се набивам на очи. Вежлива усмивка и съмнителен проявен интерес към предлаганото.

Келнерът обикаляше останалите маси. Дочувах гласът му, интересуващ се от това колко доволни са останалите клиенти на ресторанта. Диагонален прочит на менюто, не бях гладен. Не бях и жаден… какво правех тук изобщо?
Раздвижване в другия край на ресторанта. Забелязах две големи фигури да разменят по няколко думи, като не спираха да кимат насреща ми. Познаваха ме? Аз не ги познавах. Не бяха онези двамката, които се измъкнаха предната вечер. Но интересът им към мен, започна да ме притеснява. А когато съм притеснен, вдигам ръка.

Келнерът се приближи, аз оставих менюто пред мен, поръчах бутилка червено вино, с две чаши и се извиних, че отивам до тоалетната. Любезният господин прие поръчката ми и дори ме упъти с ръка към “Джеймс Бонд без седмицата”. Знаех посоката, но… се оставих на фамилиарниченето му с мен, като клиент.
Прекосих разстоянието от масата ми, до вратата към тоалетните, зорко следен от погледите на подозрителните типове. Малко преди да ги изгубя от периферното си зрение, забелязах че се раздвижиха. Тръгнаха към мен. Определено имаха проблем с присъствието ми. Налагаше се да си поговорим.

Движех се бързо по коридора към тоалетната. Влязох вътре, когато зад себе си чух затварянето на вратата откъм главната зала на ресторанта. Преследвачите продължаваха да говорят, но прекалено тихо. Не разбирах и дума от това, което си казват. Стъпките им приближаваха. Влязох в една от кабинките. Свалих капака на тоалетната чиния и стъпих отгоре й. Затаих дъх в очакване.
Стъпките вече бяха съвсем близко. Думи липсваха. Чух как един от тях затвори вратата на тоалетната. Последваха няколко поскърцвания от вратите на съседните кабинки. Проверяваха ги една по една. Беше въпрос на няколко секунди преди да стигнат до мен. Всъщност, не трябваше ли да опитам да поговоря с тях…

Тази ми мисъл се разсея за отрицателно време, в мига в който чух, че един от тях спря точно пред моята кабинка и зареди оръжието си. Мразя, когато става така…
Хванах се здраво за горната част на стените на кабинката и засилих двата си крака към вратата. Избих я с един удар и тя полетя към горилата. Чу се изстрел. От тавана се посипаха малки камъчета. Не улучи! Преди да последва нов изстрел, вече бях върху поваленото тяло на бияча. Успях да разбия челюстта му преди да отнеса ритник в ребрата си от другия. Полетях наляво и се ударих в стената. Глух стон и отчаян опит да си поема въздух. Поваления, с оръжието все още беше в несвяст. Втория се пресегна за пистолета, което задейства аларма в главата ми. Нямах много време. Ритнах пистолета и той се плъзна под кабинките на тоалетните.

Разбеснелия се втори, направи доволна физиономия и ме грабна с две ръце. Широкоплещест главорез. Мамка му! Имаше здрав захват и много енергия. Набит врат, който на фона на двата метра ръст, го правеха още по-свиреп на вид. Канарата ме хвърли към мивките. С гърба си счупих едно от огледлата. В опита си да се хвана за нещо, разрязах дланта на дясната си ръка. Паднах странично върху две мивки. Първата поддаде под тежестта на тялото ми и се свлече на земята, а втората контузи лакътя на лявата ми ръка. Силна струя вода се изстреля право в лицето ми. Чувствах се като торба с мръсно пране. Опитах се да се хвана някъде. Опитах се да предпазя лицето си от набивната водна сила. Опитах се много неща…

Незадоволената горила искаше още от мен. Отново усетих силните му ръце, изправящи тялото ми на подходяща височина, за да поеме удара му. Видях улихеното му лице. Той ме придържаше с лява ръка, докато изпъваше дясната назад. Голяма сила щеше да ме връхлети всеки момент. В този миг, светлина през малкия прозорец зад него ме заслепи. Инстинктивно замижах и дръпнах главата си на една страна, опитвайки се да не гледам към нея. Точно тогава покрай лявото ми ухо се чу свистене. Звук от строшена плочка на стената. Последва силно хрущене. Звук от смазани фаланги на нечия дясна ръка. Чух задавен стон и скърцане на зъби. Чух силно изпръхтяване в лицето ми. Усетих отпускане на захвата, държащ ме като мишена. Ранената ми дясна длан усети нов допир на стъкло. Беше парче от огледалото, което разбих преди секунди. Стиснах го с всички сили, докато не усетих как ръбовете му се впиват в дланта ми. Замахнах. Очите ми бяха все така затворени, разчитах на интуицията си в този момент. Попадение…

Сепната въздишка. Липса на какъвто и да е стон. Сгромолясване на две тела върху пода. Когато тялото ми се успокои, след разтърсването, отворих очи. Водата от разбитата мивка обливаше тялото на първата горила, която все още беше в безсъзнание. Не беше мъртъв, виждах че гърдите му ту се издуваха, ту спадаха… бавно…
Втория… с отпуснат и строшен пестник от едната ми страна. От другата, все така силно стиснал дрехата ми. Главата му беше облегната върху лявото ми рамо. Безжизнена. От врата му стърчеше парчето огледало, което преди секунди изсвистя във въздуха, което сложи край на тоалетната схватка. Ризата ми беше по-пурпурна от всякога…

Отпуснах глава назад. Слушах течащата вода. Въздишах тежко и гледах към малкото прозорче. Беше тъмно. Беше катранено тъмно… Беше тъмно!

Скъсах ризата на убития. Разрязах потника, с който беше облечен под нея. Взех едно парче от него и увих дясната си ръка. Излязох от тоалетната и затворих вратата зад себе си. Все още никой не беше разбрал за случилото се. Излязох от задния вход и погледнах към последния етаж на сградата. Имах силното чувство, че някъде там горе… ще има следа за мен. А защо не и директен отговор на въпросите ми?

Избутах една кофа с боклук под аварийната стълба. Покатерих се отгоре на кофата и протегнах ръка, за да достигна стълбата. Спуснах я, положих стъпало и се заизкачвах нагоре. Движех се бавно. Раната на дясната ми длан не спираше да напоява с кръв хлабавата превръзка. Освен това, болката в ребрата ме принуждаваше да присвивам тялото си. Трудно беше. Но целта е близко. Усещах го!

Без да се чуе гръм, без да има светкавици, нощното небе се разплака. Сълзите му попадаха върху тялото ми. Усещах ги най-люто върху раните си. Нова сила, която да ме бута нагоре. Стълбата започна да се хлъзга, това още повече затрудни изкачването. Очите ми се напълниха с вода. Правех чести паузи преди да достигна последния етаж. Нито болката, нито подлостта на мрачното небе можеха да ме спрат.

С крак потроших малкото прозорче, което ме въведе в малка стаичка. Необитавана. За миг се спрях, оставих водата да се изтече от мен. Пристегнах превръзката на ръката си и продължих към вратата. Беше тъмно, изобщо не се ориентирах къде се намирам. Плъзгах бавно лявата си ръка по стените, в опит да напипам ключ за някоя лампа.
Позната форма, лек натиск, силна светлина директно в очите ми. Отново замижах и вдигнах ръка, за да се предпазя от заслепяването на лампата. Когато очите ми привикнаха, успях да огледам помещението.

Помещение. Слабо казано. Приличаше на кабинет. Приближих бюрото. Започнах да тършувам. Търсех самоличността на собственика. Но не знаех точно по какъв начин, с това ровичкане, щях да я узная… В най-горното чекмедже имаше оръжие. Може би заредено, не го проверих. Продължих с долните чекмеджета. Нямаше нищо, което да ме упъти. На един от рафтове, на секцията зад бюрото имаше снимка на мъж. Изтупан мъж. Гордо гледащ към обектива. Пронизващ поглед и някаква сериозна физиономия. Челюстта му беше добре оформена. Определено вдъхваща респект. Лявата му ръка беше зад гърба му, а другата присвита в юмрук пред него. Респект и страх? Нещо такова… смесено чувство.
Непознат. А защо не го познавах? Нов ли е в града? Или аз съм изостанал с информацията… Пуснах рамката на земята и я стъпках с пета. Разбутах стъкълцата и прибрах снимката във вътрешния джоб на палтото си. Тогава чух кашляне. Задавено…

Доближих вратата, която ме разделяше от този звук. Отворих я. Баня. Без прозорци. Вана. Женско тяло в нея. Треперещо, тихо стенещо, облечено единствено в копринено бельо. Последното загубило бляскавия си бял цвят. На някои места влажно. На други зацапано с кръв. Това беше тя. Беше вързана за тръбите и оставена да лежи в студената вана. Лицето й беше все така насинено. Но този път… тя ме гледаше. Погледът й беше неясен. Но определено гледаше в мен. Когато приближих до нея, тя размърда крака, като че се опитваше да избяга. Погалих я с ранената си длан. Капки кръв попиха в косите й. Отместих част от тях, така че да разкрия напълно лицето й пред себе си. Тя затвори очи и пусна няколко сълзи по бузите си. Разплака се. Разтвори устни. Плачеше без глас…

Освободих я. Отидох до гардероба, намиращ се в кабинета и грабнах първото палто, което намерих. Върнах се при нея и я облякох. Беше ми трудно да я държа на крака. Не спираше да трепери. Беше останала без сили. Преметнах едната й ръка през главата си, а с ранената ми длан придържах кръста й. Заведох я до кабинета и я положих да седне в едно от креслата срещу бюрото. Беше толкова изморена… Дишаше слабо и продължи да свива ръцете си към тялото си.

Шум отвън. Някой идваше. Приближих се до входната врата и долепих ухо. Чуваха се доста стъпки. Можех да различа поне две различни набиващи се походки. Нови гости - въздъхнах и загасих лампата. Отидох до бюрото и грабнах пистолета от горното чекмедже. Опипах оръжието, търсейки пълнител в него. Нямаше такъв. Не можех да видя дали има вече зареден в цевта патрон. Тръгнах по посока входната врата, когато първият гост връхлетя. Вдигнах оръжието срещу светлината, идваща от коридора. Натиснах спусъка. Проблясъка от дулото беше последното нещо, което госта ми видя. Улучих в го дясното око. Тялото му се строполи на пода и блокира входа. Отвън чух сподавен глас. Чух зареждане на оръжие. Прескочих бюрото и съборих креслото, в което я бях оставил да лежи. Двамата бяхме на земята, когато пистолетите започнаха да сеят разруха над главите ни. Празни пълнители. Изправих се и побягнах към отворената врата. Стъпих в коридора и видях коленичил бияч, който презареждаше два пистолета. Той се стресна и понечи да ме удари. Засилих коляното си право към физиономията му. Частично той успя да поеме удара с рамото си. Изпусна пистолетите и ме сграбчи за краката. Повали ме на земята. Изправи се. Беше огромен. Същински четирикрилен гардероб. Явно решил да се позабавлява с мен, ме обхвана с ръце и започна да затяга хватката си. Натиска беше непоносим. Задушаваше ме. Усещах гадната смрад от устата му. Виждах задоволството в очите му. А усмивката… нямаше усмивка… Нямаше трепкане в клепачите му. Щеше да прекърши костите ми без видимо усилие. Не можех дори да викам. Не смеех да изразходвам въздуха, който все още поддържаше гръдния ми кош здрав под натиска на тази масивна сила. Ръцете ми бяха обездвижени, краката не можеха да нанесат сериозен удар, достатъчен, че да разхлаби захвата. Тогава отчаянието ме поведе в правилната посока. Започна да ми причернява, когато приближих отворената си паст към носа на горилата. Захапах го. Насочих цялата си енергия към челюстта ми. Устата ми се напълни с кръвта му. Чух изпукването на хрущяла. Парче месо се озова в устата ми. Канарата поддаде и разтвори капана. Паднах на земята, а последния се облегна на стената и с ръце опитваше да спре обилния пурпурен поток от лицето си. Една смес от кръв, сълзи и сополи.

Изплюх сочната вечеря. Не бях гладен. Докато противника ми изпадаше в шок, заради изгубения си нос, отидох при момичето. Прегърнах я. Облегнах главата й на рамото ми и я понесох на ръце надолу по стълбите. Забравих за болката. Забравих за правилата. Бързах надолу без да внимавам дали ще завърша поредицата стъпала с дясна крачка. Тя се притискаше все по-силно към мен. Усещах я! Започна да се стопля. Допира на лицето й, върху шията ми беше прекрасен. Даваше ми сила да продължа. Мотивираше ме и спускаше черни завеси за всичко останало, което се случваше.

Бях на етажа на ресторанта. Отново дилемата: преден или заден вход. Още преди да си задам въпроса, вече крачех между стъписаните погледи на клиентите. Този път ще ме запомнят. Ако някой от тук присъстващите е вечерял и предната вечер, но не ме е запомнил… сега щеше да запечати образа на фигурата ми, преплетена с тази на падналия ангел в прегръдките ми. Бързайки към изхода след всяка своя стъпка оставям кървава следа. На всеки две крачки напоената с кръв превръзка изпуска красиви капки, които попиват в килимите по пода.

Нощта ме приветстваше. Държах нежното същество в ръцете си и прехвърлях вариантите в главата си. В мига, в който усетих, че един от тях е разумен, доближих една от паркираните коли. Заобиколих отдясно и счупих стъклото. За една вечер, толкова много… на сутринта, някой ще ми бъде благодарен за работа, която съм му създал. Сложих я до шофьорското място, закопчах колана й, протегнах се и отключих другата врата. Затворих нейната и погледнах към ресторанта. Стъписаните погледи проследяваха всяко мое движение. Мярнах гардеробиера, говорещ по телефона и ръкомахащ панически. Но никой не излизаше. Не дочаках да видя дали ще има желаещи да ме попитат какво се случва. Качих се в колата и се наложи да си припомня позабравените умения от времето, когато с приятелите ми вършехме дяволии. Хубаво е от време на време да се връщаш към полезните си спомени - запалих автомобила. Направих обратен завой.

Главата ми започна да ме носи. Погледнах крехкото създание до мен. Тя мигаше безмълвно насреща ми. Преглътна с усилие, а аз настъпих газта и ускорих.

Следва продължение… » “Част IX. Миг на последна нежност”

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. deni4ero @ October 13, 2008

ааааааааа, Елф … бива ли да ме оставяш така без продължение? Много жестоко … много …
Вече почвам да се чудя ти ли си авторът или не си, толкова си добър, браво!

2. legrandelf @ October 13, 2008

@Дени:
Хахахаххаа :))) Приемам го за комплимент това:

Вече почвам да се чудя ти ли си авторът или не си

Хванал съм тука един писател, строшил съм му краката и го карам да пише. Аз поствам от негово име. Хахаха :)) Казвам се Кати Бейтс и разиравам сценария от “Мизъри”.

П.П. “Мизъри” е яка книга и една от стойностните екранизации на роман от Стивън Кинг! ;)

3. taka mi e kef @ October 13, 2008

kogato ne6to e pritejanie na podloga, se polzva “si” vmesto “mi”:
izqdoh zakuskata si, obi4am jena si, pozdravqvam Elfa si…

Drugo lo6o ne moga da kaja za taq 4ast ot razkaza ;)

4. legrandelf @ October 13, 2008

Remember, remember, правилата през November :)))
Благодаря за уточнението, лигло (продължаваш си все с тези имена)!
Да, извинена си и за ла(й)тиницата :))

5. legrandelf @ October 13, 2008

П.П. Припомням си ги правилата, блъскам в тях, но както и да го суча, отдава ми се да пиша, а не да пиша правилно! Затова силно уважавам професията “редактор”, който галантно, без да мърка ще се погрижи за писанията ми :))

6. Така ми е кеф @ October 14, 2008

О! Ела да ме уважиш!

7. legrandelf @ October 14, 2008

Светлина, ако продължаваш с офф-топик коментарите, ще започна да ги трия! Последно предупреждение! Лигава работа, само секс ти е в главата! :)

8. Така ми е кеф @ October 14, 2008

И по-надолу, ама айде, спирам темата, тук не се тачи изобщо.
За сметка на това имам една малка шефчица от секретната държава, дето ни шефства на друг секретен език и може с часове да говори и/или разглежда огнестрелни работи. В момента има само временна виза, та ако искаш, може да помогнеш, много й харесва неанонимната ми страна и иска да остане тук. Хайде, покажи, че си мъж!

9. deni4ero @ October 14, 2008

ама, аз ти се възхищавам, тва искам да кажа, че ги мъдриш едни такива хубави, къдрави, човек ще рече, че си преживял ехеее сумати неща (дано не си!) Но искрено те поздравявам - романът ще стане потресающ :)

10. legrandelf @ October 14, 2008

Знам, Дени, знам :))
Просто правя забележки на Светлина, дето понякога много ми лази по нервите, хаха :))

11. deni4ero @ October 14, 2008

ти Светлина не й се връзвай, тя е добро дете, а и те нервите са за тва - да се лази по тях :) И пак - айде, давай по-бързо другата част, до кога ще те чакам ;)

12. legrandelf @ October 14, 2008

Ами да си отдъхна малко. Цял ден ме занася главата, едно заспало ми е, работа… не мога да пръдна даже качествено :))))))
Подготвена е, само трябва да я напиша и бух, за пред вас, верни ми читатели :))

13. deni4ero @ October 15, 2008

е, щом е толкова сериозна работата, че чак такива естествени нужди те затрудняват - пОчини си, чедо, пОчини си, пък после работи ;)

14. legrandelf @ October 15, 2008

Сега, сега… само да прежуля поредната нервна криза и после ще ми заработи мозъка на чисто :)))
Те така ми се раждат творенията, след масивен, но много качествен срив! ;))

15. deni4ero @ October 15, 2008

:)

16. legrandelf @ October 15, 2008

Многозначителната усмивка на Дени :)))
Любов несподелена :P
Тая вечер ще гледам да те зарадвам с новата част, а и не само теб де ;) Всички вас! :)