(Не)познатата от сънищата ми, с която (не) правихме любов...

« публикувано на 30-06-2011 @ 12:38 am »

dream-о-графия: Mon Manoir
под звуците на: Hans Zimmer - Patricide

Разбира се, че беше нощ. Някак празна. Може би, защото завивките бяха студени, главата безсънна, а съзнанието - бродещо навред. Нямаше родителско присъствие. Част от него се простираше в небитието, а другото - меланхолично затъваше в еднообразната действителност. Самотно.

Отвъд малките “терзания”, макар и умело отбягвани от подсъзнателната товарителница, онази мръсница, която образува нерви и желае да те прибере (още) по-бързо, се случваше романтиката. В една девствена форма, фина, грациозна, но едва прохождаща. Търсеше нещо (не)познато, но знаеше, че като го открие - веднага ще разпознае облика му. Истински при това!

На рафта бяха подредени няколко снимки. В рамки. Но в тях не си личаха стихващите усмивки на отдавна запечатаните мигове… виждаха се отраженията на няколко тъжни образа. През прозореца. Загледан навън, продължих със свободното плаване на мисълта. Търсеше безгрижието. А попадна на Нея…

Лицето й бе така изразително. Познавах го толкова добре. Като, че цял живот е било пред очите ми. Макар никога да не бях обелвал дума пред нея. От страх? Или от незнание по страшното… което (ще) предстои.

От тези мигновени, бързо самоизтласкващи се мисли, които не носят нищо повече от дебилен сконфуз. Мразех!

Тя предлагаше секс услуги. Нещо като компаньонка, но онова отсреща не бе точно бардак. Поне не и от описваните в гадната пътеписно-художествена литература. Все близък изток, макар и толкова далечен. Все потен и в червено. Все похот, а всъщност без капка страст. Няма. И липсва!

Не бях разговарял с нея, уви. Имах номера й. Помнех краткото съобщение, което бе прошепнала в ухото ми веднъж. Нейната цена, както и лекотата, с която можех да я поръ… пожелая. В едната ръка вече държах телефонната слушалка, но дълбоките чувства вътре в мен спираха всяко следващо действие. Исках да прекрача прага. Та тя е ето там. Толкова близко и същевременно… толкова далеч. Заради страховете. А страх ли чувствах, погледнах в себе си - не! Излязох.

Запъхтян, парцалив и в неугледен вид, се спрях пред “витрината”. В момента я красеше Тя.

Беше усмихната и с чаровен грим. Някак мистичен, красив и едновременно с това добре прикриващ съдбата й. О, да! Очите издаваха нейното (не)желание да бъде там. Професионализмът да преглътне всичко в себе си… за да изживее и следващото утро, на това, което другите наричаха живот.

Усмихнах й се. Караше ме да бъда толкова мил. А аз се разтапях по болката в погледа й. Започнах неловко, със заекване и много “печатни” грешки. Исках да я поканя вкъщи. Нямах никакъв опит, а и мислите така хаотично сцепваха безусловно голото ми и лишено от майсторлък съзнание, че по-скоро приличах на невръстно дете, тръпнещо в очакване да получи малката кофичка с разтапящите се върху й топки сладолед. Ванилов!

— Какво правиш?! - в един момент свали усмивката.
— Желая те. Искам да дойдеш с мен вкъщи. Ще си платя. Сам съм.
— Не! Не разбираш!
— Какво?
— Не мога дори - поглежда зад гърба ми - не мога дори свирка да ти направя в тоалетната, разбираш ли?
— Но аз не… искам те с мен, за цялото време, което може да си позволиш.

Смутеният й поглед още няколко пъти се спря в несигурните ми очи, прекрачи гърба ми, а след това изчезна в нощната тишина над нас.

Витрината се отвори и с грациозна крачка тя слезе при мен. Подадох й ръка. Грабна я и ме дръпна към помещението отзад. Вратата хлопна, а тя опря длани върху гърдите ми, накара ме да се облегна. Седнах върху мръсните мивки. Ерекцията я примами. Разкопча панталона ми и пъхна ръка под бельото. Изстенах. В пристъп на страст понечих да я разсъблека, но тя бе по-бърза от мен. Сякаш наистина… някой ни гонеше… Не разбирах.

Засмука члена ми, а аз плъзнах ръце по тялото й. Галех я с пръсти, опитвах да вкарам малко чувство… опитах да предам мислите си, чрез малките виртуозни късчета, изпълнени с трепетен зов, пулсиращ през завършеците на влажните ми длани.

А когато усети, че съм готов да свърша, се приближи плътно до мен. Облиза ръката си и ме целуна. Хвана набъбналия ми кур и го довърши. Забих нокти в тялото й. Потънах в целувката й. Така първично и вълшебно…

Чу се някакъв шум. Като сподавен [с]тон. Отново ме дръпна за ръка. Скри ме в една от кабинките на тоалетната, сложи показалец върху устните си, все още мокри и похотливо размазани след бързата свирка. Изчезна.

Останах там. В тишината. Сам. За няколко минути. След това сякаш главата ми се напълни с походки. С мъмрещи гласове. С нещо тежко, непознато, но същевременно толкова голямо и плашещо. Приближаваше. Погледът ми се спря на малкия, почти строшен прозорец над главата ми. Можех да избягам оттам. Трябваше да го направя. Знам.

Покатерих се по вратата и протегнах ръка към закопчалката. Тя поддаде, а стъклото хлътна назад. Проникна силна светлина. Примамливо, не ми даваше да се спусна обратно. Опитах да се върна… но душата ми не ме пускаше. Влюбих се в това късче заслепяваща идилия. Непозната?

Мушнах се през процепа…

… за да се събудя!