» § « Cynical Speech™ » По стъпките на реверсивната мисъл

Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

По стъпките на реверсивната мисъл

« публикувано на 26-06-2011 @ 10:20 pm »

thought-о-графия: vi.sualize.us
слушайки: Hurts - Devotion

Излиза твърде скъпо, да харесваш само себе си.
Напълно неясно е, когато разтягаш локуми
и губиш дирята на собствените си лъжи.
Тялото не познава емоциите, грубо низвергнати.

Рамо до рамо с ранимата сила,
крепи се стилажът на равновесното презкурие.
Обратът зове за повече жал, повече болка;
и още малко болка, подир цялата жал… но не жалко!

В началото - душата бе ранима. Само.
Физиката укрепва, а мисълта… я вее вятър на бял кон.
След това идва безутробна сила. Мощ на талази.
Разкъсва плътта, изнасилва мисълта.

Бяга по горчивата вертикала,
преди физическото хоризонтиране!

Колкото по-зловеща в своята увереност се почувства тя,
толкова по-малко цветове се различават,
върху забравената, губеща[та] своята релефност
синтетична мърша в главата.

На човек.

Те и дефинициите се изпразниха.
Дишат тежко, задавят се, хрипат.
Като болни.
Чумава котка им разпира гърдите.

Мърка, добре позната,
обаче ги мами, подритва.
Накрая подава лапичка,
пуска нокти и разкъсва.

Пада плащ. Светлина.
Идва мрак, заради нагласата.
А навън е светло, дори слънчево.
Обречен на студа, като малки метадонови капчици.

Се гонят върху забравилата,
що е то похотливост,
мръсна кожа…
крокодилска.

И става все по-гладко. Без умисъл.
Без сложност(и).
И няма вече вкус, нито цвят;
но не защото няма стил.

Напротив.

Твърде много стил, застинал,
в рамката на черно-бялата лабилност.

Е…

Подшушнато умират. Всеки ден във себе си,
малки мръсни сили, дрезгаво удачни
и учудващо прозрачни.
Умират. За да се случат нейде.

Другаде.

А от имената друго не остава, освен…
дребн(ав)и порции страх.
И замечтани погледи.
В нощта!