Публика в мензис VII

« публикувано на 11-06-2011 @ 11:38 pm »

Колкото по-прашно е… толкова повече скърца!
слушайки Lisa Gerrard - HEAT OST - Gloradin

И се отвориха едни врати. Ужасът забрави да излезе. Оставих ги да зеят, за да може след това, дали в пристъп на паника или подтикнат от забравени в шепата ми грехове, да избягам. Или просто да изляза. Тръгвайки си.

Малко по-навътре ставаше още по-тъмно. Предверието е късо, но все пак - тръпкопобиващо. А едно време е имало осветление, живец, аромат. Сега просто скърца. На прах.

По стените не висят картини. Или някой ги е откраднал, или просто са изгорели във времето. А колко точно минаха? Цели 12 години. Или бяха дни. Тези мигове, в които часовете са по-тежки и от секундите на удавник, забавиха ритъма на сърцето ми. Очите сякаш се заклещиха между очакването в далечината и… настоящето, пред самите тях, застинало.

На тази сцена не играхме двамата. Никога. За сметка на това се изиграхме. Много повече, отколкото трябваше. Във време, в което никой никого не познава, никога не би желал, никога не би дръзнал да успее, чакането пред часовника бе основното (ни) занимание. Броиш и чукаш. Себе си, в главата, защото тялото ти е нейде. Другаде.

По линията не се разлива звукът от прииждащия влак на спасението. Доволното чувство на спокойствие, като миговете, точно след като свършим. Когато очите ми тежат, а ти все така не желаеш да ме оставиш на мира. Когато тялото ми се отпуска в близост до твоето, а то пулсира, пламти и желае още. Когато пускаш език под мишницата ми, за да ме събудиш. Или докато стискаш члена ми, за да разбудиш и него.

А знаеш… и двамата сме с отворени очи… най-добре… докато съм сме в теб.

Оттам насетне мисълта се върна обратно в багажното отделение. На някакъв фургон с реквизит. Между многото пудра и развлечени дрехи се беше навряла ти, в търсене на подходящи цветове, които да отиват както на талията ти, така и на деколтето. А то, възбудено напираше да излезе. Защото току-що аз бях влязъл или…

Не те питах. Сама не пожела да кажеш. Не, че ни интересуваше…

Но ти ме научи, че ако не си затворя устата, няма как да знаеш кога съм спрял и кога ти трябва да мълчиш, докато те слушам…

Като тяло. Присъствие. Не спирам да те чувам и търся. Нямам нужда от въпросите ти. Нито ти от моите. Погледни ме лошо и се прибери. Не при мен. Няма значение. Достатъчно е да оставиш малка, сгъната бележка, върху смачкан лист хартия. Пожълтял. Нека пише. Поне това ще прочета.

Сцената скърцаше повече от необходимото. Пропъди ме. Върху седалките имаше пластове паяжина. Тежеше с присъствието си повече, отколкото някога публика е засищала нуждите им да бъдат възседнати. Да бъдат употребени. Грижовно.

Ужасът приближаваше. Затова направих няколко крачки към тъмнината, по пътеката с изпочупения паркет. На тази сцена никога не играхме заедно, затова ще продължавам да се връщам там, където знам… че би се появила, за да избягаш!

От мен…

Но не забравяй… аз съм този, който си тръгва! Нямаш право да ме дразниш (макар и любимо покорно) със своето отсъствие.

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. angie @ June 12, 2011

красиво… :)

напомни ми едно стихче и си позволих да го постна :)

Тясно е
в този град
и те виждам навсякъде,
всяка улица носи парфюма ти,
всяка дума печално се губи в
лабиринт от неказани вещи..
Бягам от теб.
Неизречено.

Всяка спирка е
стъпка към другото (а така не умея да лъжа)

И в неонови лампи очите ни обвиняват и
питат, и питат…

Ще избягам все някога.

Зная.

И тогава небето - неоново ще се смее над мен и
облачно ще се срутят отгоре ми спомени…

Ще избягаме все някога…

2. gergana @ June 12, 2011

хаха, анджи, стига сте бягали пък вие… тя ще дойде Зеленгорова, ще ви събере набързо… и като почне с едни самоотговарящи си въпроси, и никого няма да пита - ще има да се пОтим под километроментарите й…
Елфе, да не би да правиш пеперуда за Светлинен дъжд, пусни си въдицата, пич, и не щади примамката/червея/наденицата/кебапчето/блесната/и др. тутурутки майни - така и няма да разбера на какво кълвят (ама хапят до кръв)
успех!

3. angie @ June 12, 2011

Гери хахахаха, винаги успяваш да ме разсмиваш :))
стихчето е писано преди година, просто текста ми припомни… дежавю както се казва :))

ъм верно, че и аз зачезнах от блогър, но и Светлето съвсем се изгуби :(

Светле, айде идвай да пием по едно бе жена, мъчно ми е! :)

4. Val @ June 12, 2011

Верно, къде изчезна Зеленогорова :)
За да й покажа как се бяга от сърцето на града :) Щото там няма любов и небето не е неонова :)
Ain’t no love in the city

5. legrandelf @ June 12, 2011

К’во? К’во? :)))) Ако не е Val - нищо нямаше да разбера от коментарите ви, обаче… ей го на, визуализирал го е :D

Само една питанка: Тоя филм с Майкъл Кейн, дето пада от сградата и се размазва, как се казва? :)))

(иначе този път имаше твърде малко голотии, че да флагваш клипчето като осторожно за 16+ люде) :D

6. angie @ June 12, 2011

аз не успях да отворя клипчето на Вал :)

7. legrandelf @ June 12, 2011

Ми… ето какво стана :))) Като дърпате Дявола за опашката и… all hell breaks loose :))

Аз понеже вишу образувание немам и… първо ще трябва да завърша, че да мога да разнищя горния научен труд :D

:))))

Ама ключовите думи ги видях де, по моята част са - пране, сране, косене на ливади, морави, путки, грудки (rofl)

:)))

И други дупки, хахаха…

8. Val @ June 12, 2011

Марти, филмът с Кейн е мегакласика - Deadfall :)

9. gergana @ June 13, 2011

е… НеНеНеНеНеееее (това може да се чете и на латиница като “ХеХеХеХеХееее”… ама не е)
а аз ще трябва да поотложа няколкото клиента, които имам, за след около година… за да си освободя временце да го прочета
:)
но да не бъда невежлива:
Благодаря!
;)