Проникновение назадъчно: “Стремеж”

« публикувано на 25-04-2011 @ 10:31 pm »

фотография: Tumblr
слушайки: звън, така пъстър и неволен, като от милиони (раз)пръснати звезди…

Пролетта си подаде оставката. Макар и рехаво, лятото се бе приготвило за предсрочни избори. Все още пазеше прохладния спомен от последните си задявки с есента и зимата. Две девици на преклонна възраст, които… знаеха как да боравят с (полу)месеците си.

И в тази чудна късноаприлска утрин, будилникът звънна. Пиер се надигна сънен, в опит да го спре и (едва) тогава разбра, че всъщност не часовникът разкъсва идилията на сладострастните му предмайски сънища, а…

Телефонът. Последният продължаваше да звъни с демонстративното: “Ако не ме вдигнеш… няма да спра, нали знаеш?!”

Сомнамбулът в Пиер се пробуди, ядоса се на мързеливия си телесен стопанин и го сръчка в областта на скелето мисловно: “Ставай! Изправи се и вдигни проклетия телефон. Сигурно е нещо незначително. Просто го вдигни. Не ме карай да звуча като загоряла девойка, която дъвче мекото ти…”

— Буден съм! - Пиер ококори очи и едва ли не се затича към звънящата комуникационна гад.

— Ало, да! Аз съм… ъъм, Пиер!
— Здравейте! Обаждам се от Спешно. Приехме братовчед ви, Мишел и… преди съвсем да се отдаде на заслужена дрямка в следствие болкоуспокояващите, които му дадохме, той пожела да се свържем с вас - непознат глас запазваше добрия тон, благоприличието и… неземното чувство на спокойствие.
— Какво? Мишел е в болница?
— Всичко е наред, господине. Нищо сериозно. Е, не бих предпочел да съм на негово място, но ще оживее. Стига да не драматизира до смърт, но вие го познавате най-добре. Да му предам ли, че ще го посетите? Сега… днес?! По-късно?
— Разбира се. Идвам веднага! - Пиер дори не се сбогува с медицинското лице, трясна слушалката и за секунди се напъха в първите дрехи, които попаднаха в полезрението му.

Времето навън бе чудесно, градът тъкмо се пробуждаше. В далечината, някъде там, където започваше булевардът, Пиер съзря слънчевия хоризонт. Онова сгряващо тяло в оранжево-жълтеникав оттенък, което [отново] по най-интимен начин флиртуваше със земната повърхност. Бавно и полека показваше лицето си пред всички ранобудни, будни и… успали се градски ненавистници.

Пиер се качи в най-близкото такси и зададе отправната (си) точка.

Беше толкова рано, че трафикът още пиеше първото си кафе за деня. Не смееше да се пречка на угрижения братовчед. След по-малко от десет минути, с минимален брой смяна на предавките и изцяло зелена светлина от страна на светофарите, Пиер се озова на входа на спешното отделение.

Профуча покрай администрацията, която споделяше несгодите на горчилката от дъното на своите чашки с кафе и сграбчи първото медицинско лице, което имаше “късмета” да се размотава привидно спокойно и безгрижно в коридора на отделението.

— Братовчед ми, Мишел! Приет е тази сутрин!
— Моля ви, обърнете се към Регистрацията. Те ще ви дадат нужната информация.
— Не може да не знаете! Преди малко ми се обадиха! На болкоуспокояващи е!
— Господине, не мога да запомня всеки наш пациент. Толкова са много - докторът с жест посочи празните столчета в чакалнята.

Тишината изпълни с очакване глупавата ситуация, която бе мигновено разрушена от разтревожения Пиер:

— МИШЕЛ!

В дъното на коридора, санитар буташе болничното легло, върху което грациозно, по корем, се беше пльоснал Мишел.

— Мишел! Какво се е случило.
— Виолетки. Вииииоооолеткииии… Мац, писи-писи, мац, мааааац, писи-писи! Виоооолаааа! Виолеткииии! Вивиииии… Вивиян! - Мишел надигна глава.
— Не! Пиер!
— Ааа… ще му кажете ли, че съм тук и искам да дойде?
— Какво е станало? - Пиер насочи въпросите си към видно (по-)адекватния санитар.
— Обадиха ни се да го приберем. Скочил от третия етаж и… се приземил върху стъкления покрив на бистрото, намиращо се в близост до входа на сградата. По задник. Сещате се - санитарят повдигна чаршафа, с който бе покрито голото тяло на Мишел и с ироничен поглед се усмихна към Пиер.

Въпреки окаяния вид на седалищните части, прогнозите вещаеха хубаво време. Поне… що се отнасяше до Мишел и неговия задник. Санитарят изтика леглото до свободната стая в дъното на коридора и остави двамата братовчеди насаме.

Мълчание.

След около половин час, Мишел дойде на себе си, макар и… езикът му все още да бе прекалено подпухнал, за да изрича правилно всяка дума.

— Вивиян! Тя тук ли е?
— Не. Както обикновено аз съм тук. Жените ти ги няма. Съжалявам! Ще трябва да се задоволиш с мен.
— Пиер?! Акъла си ли загуби?! Никога не си ме привличал, няма и да ме. Освен това сме… роднини! - Мишел прошепна последното.
— Да, знам! Нещо… зачестиха инцидентите ти напоследък. Пак ли беше пиян?
— О, не! Този път не бях!
— Мда. А какво? Изхвърлиха те от? Не знам, къде беше?
— Във Вивиян.
— Апартамент? Къща?
— В нея, Пиер. Във Вивиян.
— Ахааа…
— И докато бях в нея… се прибра съпругът й! Откъде да знам, че е омъжена?! Как бих могъл?!
— Ама разбира се, че не знаеш. За първи път ти се случва.
— Казвам ти… крият ли тайните си - аз страдам накрая. А и ти - виж кое време е, подпухнал си, изглеждаш ужасно, сигурен ли си, че не искаш да си полегнеш - Мишел сякаш забрави, че той лежи по корем с нарязан задник и показа загриженост към братовчед си.

Двамата замълчаха. След няколко минути Мишел наруши “радио-тишината”.

— Да, беше прекрасна вечер. Изгледахме няколко филма на Били Уайлдър. Пиер… знаеш ли, че Били е гениален?! Знаеш ли?
— Гледал съм някой и друг негов филм. Става.
— Става?! СТАВА?! Шегуваш ли се. Той е феноменален. След шампанското, Вивиян предложи да гледаме нещо и незнайно откъде в главата ми нахлу… “Апартаментът”. После добавих щипка Мерилин Монро… и за финал, тъкмо стана време за… за… забравих. Краткосрочната ми памет е изключително чувствителна, особено след като миг по-късно се налага да (пре)летя три етажа надолу към… стъкления покрив на кварталното бистро. А и откога започнаха да ги правят остъклени?! Не мислят ли за… котките, които… може да паднат от нечий перваз?! Убийци!
— О, да. Цяло чудо е, че нищо ти няма, Мишел - Пиер видимо незаинтересован, стоеше втренчен в бялата стена на болничната стая.
— Ще последвам примера му!
— Чий?
— На Били!
— И какъв е неговият пример?
— Чистата и споделена любов.
— Хахахахахахахахаха - Пиер се изсмя на висок глас, сепна се за миг, все пак се намираше в спешното отделение, при това рано сутринта, но изказването на Мишел отново прекоси съзнанието му и смехът надделя над благоприличието - хахахахахахахаха!
— Не ми вярваш, нали?!
— Как бих могъл, Мишел. Виж се. И това не е за първи път.
— Това е преломен момент. Оттук насетне - ще бъда моногамен. И тъй като обичам Вивиян - ще се боря за нея. Въпреки… ъх, досадния й съпруг! Тя… и без друго ще му иска развод скоро.
— Тя ли ти го каза?
— Не. Прочетох го в очите й. Усетих го, докато държахме ръцете си по време на онази сцена, финалната, където Джак пламенно целуваше Шърли.
— Не знам дали си паднал по задник, но определено си ударил и главата си!
— Въобще не схващаш, Пиер, въобще - Мишел премести погледа си към прозореца и се загледа в зеленината навън - въобще…

В стаята влезе млада медицинска сестра, която носеше поднос със закуска. Пиер загледа девойката и се усмихна самодоволно. Сестрата се смути и премести погледа си към пациента. Пиер нямаше търпение да чуе “вълшебните думички” от палавата уста на Мишел, които щяха да подкосят краката на младото момиче и да отровят крехкото й, влюбчиво сърце. Но Мишел липсваше. Не, физически беше там, но не обръщаше внимание на случващото се. Братовчедите отново останаха сами, а раненият продължаваше да гледа навън.

Пиер последва погледа му. Наистина беше красиво. И непринудено. А дори нямаше шум, който да наруши това чувство на свободна въздишка. Възможността за такава!

Беше толкова…

… спокойно!