Ин(тер)сепшън убийство

« публикувано на 24-04-2011 @ 8:59 pm »

фотография: www.1x.com
слушайки: 127 Hours OST - R.I.P.

Пътувам към работа. Знам, преди малко съм станал, измил съм си зъбите и навярно съм “пропуснал” гуреливите си очи. Майната му. И без друго ветровитата утрин ще ги насълзи, а оттам ще текнат други. Но по тая логика… дай да не ядем, щото ще го изсерем малко по-късно.

Набързо разкарвам тези си мисли от главата. Доколкото последната ми позволява. Все пак, това е нейният дом и… аз нямам особен контрол върху него.

Все пак съумявам да се порадвам на изненадата. О, да. Не е облачно. Напротив. Неприятно слънчево е. Но ме радва. Която радост автоматично размива ежедневното бъхтене в някаквото клатикурно превозно средство. Където наистина… куровете са повече. Дори и без да броим онези с путки.

Под всяка путка обаче се крие тайна. Тайна, която така и няма да узная. Но преди да се почувствам заинтересован от… чисто изследователска гледна точка, а и малко предизвикателство няма да ми навреди, оставям положението, както съм го заварил. Интересно е, че десет крачки по-късно дори не си спомням за какво съм мислил. Едва сега, след обиграно ровичкане в паметта стигнах до… това състояние, до което стигнах… до!

Влизам в офиса, сядам на бюрото си и започвам работа. Освободен от всякакъв вид мисловно иго. Тракам по клавиатурата. До мен се приближава Тя, казва ми “Здравей”. Понечва да седне и се сепва за миг. Усмихва ми се и казва:

— За малко да забравя.

Пъха ръка в чекмеджето помежду ни, вади пистолет и ме прострелва в главата.

* BANG *

Събуждам се. Сутрин е. И по-лоши сънища съм имал. Набързо се оправям, дори пропускам банята. Излизам навън и входната врата води към последните 50 метра преди сградата на моя офис. Струва ми се странно, макар често да се отнасям (по подобен начин).

Влизам в стаята си, сядам на бюрото и започвам работа. Тя се приближава, казва ми “Здравей”, оставя чантата си помежду ни. Понечва да седне и се сепва за миг. Усмихва ми се и казва:

— За малко да забравя.

От чантата си вади револвер и ме прострелва в главата.

* BANG *

Събуждам се. Явно съм задрямал върху клавиатурата. Озъртам се, но не виждам никой. Дори е плашещо спокойно. Пусто. Концентрирам се върху работния си проект, когато в един момент Тя влиза в стаята. Приближава се до мен, усмихната, с думите:

— За малко да забравя.

Пъха ръка под мишницата ми, вади оръжие и ме прострелва в главата.

* BANG *

Събуждам се. Но дишам трудно. Даже се задушавам. Потен съм, а ръцете ми лепнат. Избърсвам потта от лицето си, но чувствам жажда. Главата ми е замаяна и… леко ми се гади. Тръгвам към банята. В коридора е тъмно, а… санитарното помещение свети. Ако имаше някой (за по-дълго) би затворил вратата. Ще изчакам да излезе. Който и да е вътре, макар да не чувам шум.

Минават няколко минути, а тишината продължава да господства около мен. Бутам вратата и виждам тялото й. Сграбчвам го в опит да я завъртя по гръб. Цялото й лице е в кръв. По пода - също… краката ми оставят “слепи” следи в локвата, като миг след като ги отлепя от нея… се запълват отново.

Изтичвам през коридора, светвам лампата в стаята ми, за да открия телефона по-лесно. Но намирам пистолет(а) до възглавницата си. Усмихвам се, вдигам го и прошепвам на нямото ехо, което ме наблюдава от бездната на безвремието:

— За малко да забравя.

Прострелвам се в главата.

* BANG *

Не се събудих.

——

Всички умираме. Някои… дори по няколко пъти!

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Val @ April 24, 2011

:D
BANG

2. зори @ April 25, 2011

Тоз, който пише, той не умира… лесно ;)

3. legrandelf @ April 25, 2011

Мда, това ми звучи като…

Тоз, който пада в борба за литература, той не умира :)))

Или пък…

Не умира лесно, а… трудно, мъчително, не по начинът на Брус Уилис ;)))

4. зори @ April 25, 2011

По-скоро второто, но нали ти е ясно, че е заяждане ;)

5. legrandelf @ April 25, 2011

Всичко е ясно, но не [на] всеки ;)