Нима сънувам ?

« публикувано на 09-10-2008 @ 5:15 pm »

“Претенциозност…
Помпозност…
Безразличие…
Нима това остана в мен, след всичките години на вълнение, размисъл и отзивчивост…”

Част VII. » “Част VI. В хватката на желанието”

Тялото ми все още пулсираше. Цялата усвоена енергия от изминалия ден ми дойде в повече. Чувствах се изморен. Не си давах възможност да изживявам подобни състояния. Нямах време за тях. Тук вече не ставаше въпрос за самоунищожение и повърхностен алтруизъм. Факт е, че психически бях изморен също толкова много, колкото и физически. В главата ми се въртяха кадри от последните няколко часа. Не толкова с ужас, колкото с неспособността ми да ги анализирам правилно и бързо.

Поставих снимката й на огледалото си в банята. Развих кранчето на топлата вода и течността потече в мръсната и неизползвана скоро мивка. Образуваха се няколко закачливи и интересни форми в съда. Водата отмиваше мръсотията и бързо се втурваше по тръбите към канализацията.
Поставих ръката си под течащата струя. Водата се затопляше все повече с всяка изминала секунда. Започваше да пари. Ставаше вряла. Огледалото се изпотяваше. Дръпнах ръката си от болезнената водна струя и избърсах с мокра длан парата наслоила се по повърхността на отразяващото стъкло.

Все още ползвах бръснач. Така и не ми допаднаха тия “нови” похвати. Бръсначът, подарен ми преди години от баща ми, не просто имаше сантиментална стойност за мен, а и… беше израз на самостоятелност и уникалност. Когато никой (или почти никой) не вижда, че си надигнал глава, не те посочва, имаш нужда сам да вдигнеш ръка и да извикаш за помощ и внимание. Нямаше как да спра да ползвам стария бръснач, който точех всеки път преди бръснене. Може би щях да спра, когато умра… или ако внезапно изчезне.

Празни мисли… на изпразнен от чувственост човек…

Внимателно следвах извивките на лицето си. Погледът ми не се отделяше от снимката й. Продължавах да плъзгам острието на бръснача по шията си. Водата течеше по-тихо, падаше под такъв ъгъл върху дъното на мивката, че можех да чуя звука от всяко едно срязано косъмче. Беше ми както приятно, така и до болка познато и отегчително. Но нещо този път беше различно. И това беше нейното присъствие.

Не трябваше да взимам каквото и да било от онази папка, но след като до момента, това беше единствената ми явна следа към нея… не можех да си позволя някой прашен архиватор, небрежно да захвърли този фотос в гадното мазе на участъка. Изключения и компромиси. Светът е изтъкан от тях. За съжаление, и принципен тип като мен си позволява използването им. Мда… за какво са принципите, ако не бъдат никога нарушавани?

Наплисках лицето си с вода, измих го старателно. Стиснах зъби, изпънах врат нагоре и внимателно огледах дали съм свършил работата добре. Изглеждаше добре, само на 2 места се прокрадваха две малки кървави ранички. Отново стиснах зъби и отмих пурпурната течност от врата си. Прибрах бръснача, свалих снимката от огледалото и завъртях обратно кранчето на топлата вода. Излязох от банята.

Легнах на канапето, където предната вечер имах удоволствието да положа тялото на падналия ангел. Опитвах се да поема уханието й. Тук там долавях някакъв мирис, различен от моя. Но дали беше нейният - трудно за разпознаване. Да не говорим, че отвратително-натрапчивата катранена миризма доминираше в кантората ми. Изключено е да уловя най-приятния за мен мирис, от последните няколко години. Затова просто държах снимката пред лицето си и мечтаех за нея. Всъщност не мечтаех - разкъсвах се от подозрителни мисли. В главата си кроех планове. Злощастни! Желаех нито един от тях да не се изпълни, само и само да получа втора възможност да я докосна.

Небето се движеше по-бързо от обикновеното. Сменях познатите места за части от секундата. В началото бях объркан, но когато направих опит да бягам… разбрах… Това е сън. Бях задрямал. Разпервах ръце, в опит да докосна нещо материално. Нещо с физическа твърдост, нещо което да ме върне обратно на земята. Не се получаваше…
В следващия момент, бях пред една стена. Огледах я странно. Виждах тухлите, които я съставяха. Протегнах ръка със свит юмрук към нея и ударих няколко пъти. Звукът ме удиви. Тухлена стена, издаваща звук като от дърво? Още няколко удара с юмрук. Учестявах… увеличавах и силата.

Стреснах се и отворих рязко очи. Бумтенето продължаваше. Силното тряскане идваше от входната врата. Моменти на просъница. Сънуваш ли още или вече си в реалността… Не си сигурен, затова разтъркваш очи. Ококорваш се до болка. Премигваш бързо, за да създадеш някакъв ритъм. Като че правиш опит да поемеш глътка въздух, докато си надълбоко под водата, в отчаяни опити да изплуваш.

Нови мисли се стрелнаха към мозъка ми. Дали един сън трае през цялото време, докато спиш. Или е един единствен миг, точно преди да се събудиш?! Изглеждаше ми потенциално възможно и сещевременно напълно неясно за разбиране. Нима трябваше да търся логика и в сънищата? Каквото и да представляваха те всъщност…

Повдигнах тялото си. Тропането продължаваше, макар и на по-кратки интервали. Станах и тръгнах по посока събудилия ме шум. Продължавах да държа дланите върху очите си. Не знаех колко време ме е “нямало”. Потърсих с пръсти една от раничките върху шията ми. Беше там. Нямало ме е… но не задълго. Все още бях в същата вечер.

Отворих вратата, когато видях него. Оръфаното лице на старчето, което засякох на входа на сградата предната вечер. Той се хилеше насреща ми и кимаше одобрително. За какво точно - не разбирах. Може би защото още спех, или защото той е толкова възрастен, че тялото му е контролирано повече от тикове и нелогични действия, отколкото от разумни такива.

Той се наведе и вдигна един поднос, който стоеше в краката му. Все още гледах замаяно. Що за сън… така е, когато не спиш в продължение на няколко вечери, леко задрямване, вероятно за няколко минутки, е в състояние напълно да промени възприятията ти.
Старчето се самопокани. Не се възпротивих, продължавах да разсъждавам на ум. Когато той се разположи удобно на канапето и постави подноса на масата, аз огледах подозрително коридора. Все така тъмен, пуст и безшумен. Нямаше го дори онова досадно и плашещо поскръцване на стените, оплакващи се от товара на остарялата сграда, крепяща се върху плещите им.

Преди да затворя вратата, промуших ръката си под покривалото, което сложих върху зеещата дупка на вратата ми. Търсех връхче на счупено стъкло, за да се убедя, че вече съм буден и това наистина се случва. Реакцията не закъсня в мига, в който разрязах леко показалеца на дясната си ръка. Доволен от сигурността, която вкарах в паникьосаното ми съзнание, тръшнах вратата и отидох към бюрото си. Седнах в креслото и отправих многозначителен поглед към старчето, който с огромно старание, облизващ напукани устни, сипваше някаква течност в две чаени чашки.

- Не пия кафе - засякох го още преди да ми е предложил и глътка.

Той се ухили и въртеше глава. Не каза нищо и продължаваше да налива.

- Чай… точно сега, също не пия - предположих, че е донесъл чай. Сервизът беше чаен, доста изискан, навярно скъп, странно как се е сдобил с него.

Отново поклащаше глава, този път в комбинация с размахване на показалец. Не познах. Не е чай, не е кафе… какво по дяволите прави този човек тук, защо изобщо разговарям с него… И какво налива в тия чашки.

- Бечеровка! - най-сетне каза нещо той и вдигна една от чашките, приканващ ме да отида при него и да взема другата.

Това беше първото нещо, което чух от този старец. Разминавали сме се често във входа, но така и не сме говорили. Очарован съм от неговата любезност, да пийнем в този късен час, но и нещо не спираше да ме тревожи. Що за прямота? Каква изненада… Или просто ми е отредено, всички странни и побъркващи мозъка ми неща, да се случат в рамките на две вечери.
Придърпах канапето си близо до масата, където натрапилият се гост беше разположил подноса.

Вдигнах чашката, подуших течността, вдигнах поглед към него, отново засякох усмивката му, ново поклащане на глава от негова страна. Звънът от чашките отекна в тишината. Последва жадно отпиване на екс. Той просто остави чашката в подноса, а аз направих непозната гримаса. Така е, когато срещнеш нещо ново за организма си, изграждаш някаква реакция. Това беше ликът на новата такава. Бечеровка… Някакво подло вариво, напомнящо ми за ферментирали билки. Ужасяващ вкус, който се натрапва в устата ти. Приканващ те да запалиш цигара. Това и направих!

- Наричай ме Лебановиц! - представи се най-накрая той.

Странно защо, мислите ми тръгнаха в шеговита посока. “Лебановиц” - евреин от Ливан? Този път и аз се засмях. Бечеровката ме събуди или просто старчето срещу мен ми ставаше симпатичен?!

- Вероятно се чудиш… какво точно правя тук? - започна той, като правеше продължителни паузи между думите си.
- Разсъждавате в правилната посока - отвърнах му със същия тон и темпо.
- Доволен съм, че се запознах с вас - огледа кантората с едно завъртане на главата, след което прикова поглед върху моят и продължи - ако може да наречем това запознаване…
- Каква е причината да сте тук, г-н… Лебановиц? - отново се усмихнах.
- Възползвах се от възможността да разтопим съседските ледове - оръфан, мършав на пръв поглед, ходещ наоколо като клошар, а отвореше ли устата си, пред теб се моделира напълно различен образ.

Докато с присвит поглед дърпах от цигарата си, в отчаян опит да премахна гадния вкус от Бечеровката, моят гост продължи:
- Детектив Ейнджъл, бих желал да минем направо на “ти”. Мисля, че и за двама ни ще е по-лесно.
Просто кимнах, докато облак от дим се издигаше пред лицето ми.
- Благодаря! Нека ви разкажа нещо за себе си…

Облегнах се удобно назад, като че очаквах някаква пикантна история от този непознат. Вече го възприемах като старец пред умиране. Решил да се наговори за последно с някого, който и да е. За да не се чувства сам в последните си мигове. Какво да направя, освен да проявя малко учтивост и да го изслушам. Беше ми направил добро впечатление засега. Ако го бива и като разказвач, ще ме разсее поне малко в тази така или иначе объркана вечер.

- Името ми беше равно на смъртна присъда, преди малко повече от 65 години. Всъщност, за семейството ми - баща, майка и двете ми по-малки сестри, Лебановиц се оказа дума с летален характер. Загубих ги, когато бях на 19. Редом с лайната, които ядях по цял ден, в опит да оцелея, аз се променях психически. До момента, в който не получих уникалния шанс да залича миналото си. Рискувах да загубя честта и достойнството на фамилията ми, но щях да спася живота си. Лебановиц се превърна в Лейбних, а аз бях от другата страна на бодливата тел. Бях добър с немския още в училище, говорех го, а даже и в момента, без никакъв акцент. Все още с цвят, косата ми тогава беше арийски руса…

Той направи малка пауза, за да си налее още една чашка. Отпи само глътка от нея, държеше я в ръка и продължи разказа си:
- Предадох своя народ, влязох в редиците на агресора, за да отърва кожата си. Стъпка на герой или обикновен страхливец? Точно тогава, нямах представа защо го правя. Бях уплашен, въпреки че пред никого не показвах истинските си чувства. Нагледах се на ужасни картини през последвалите години. Репресиите срещу моя народ… а в много от случаите, самият аз отговарях за отнемането на невинни човешки животи…

Страхотно… точно от това имах нужда сега. Холокост история. Нямаше да ми понесе, без да опитам отново от тази погнусяваща ме Бечеровка. Налях си чашка и я изпих на екс. Гримасата на лицето ми вече беше оттренирана. Чувствах се по-спокойно с нея, като с всичко познато. Не спирах да слушам историята на старчето:
- … до момент, в който напълно спрях да се сравнявам с когото и да било. Нямах право да се оплаквам, определено нямаше връщане назад. Всъщност, нямаше с кого да разговарям. Получавах заповеди, изпълнявах ги, прибирах се, сгъвах униформата и заспивах. Ако можех да го нарека сън. Виждаш ме и сега, как заспивам… в компанията на непознат, разказвайки му своята история, в опит да дам покой на съвестта си. Не смятам, че и от нея е останало нещо. Нещо достойно - абсурд!
- Търсиш покаяние?! - понечих аз.
- Не смятам, че мога да го нарека така. Моята песен е отдавна изпята. В последните години, чувам само припева и то изпят от хора на моите жертви. Всеки път, когато затворя очи - пред мен е предателството. Една неясна подтискаща ме картина, която стяга сърцето ми в хватка, от която се моля то да не излезе никога… час по скоро да ме довърши. Уви, това ще е по-лесния вариант. Лишен съм от компромиси… вече съм лишен.

Звучеше някак тъжно. Но все още не разбирах, каква е причината да ми разказва толкова лични неща. Не вярвах толкова в искреността му и цялата тая бутафория около последните мигове. Не си позволявах, да ме манипулират по този начин.

- Превърнах се в безчувствена статуя още тогава. Разхождах се без гримаси, без емоция, без възможност да чувствам каквото и да било. Някакъв жив механизъм, с който продължавам да върша това, което се искаше от мен. Това, което ме пазеше жив. В плен… на коварния план…

Логично. Но и много познато. Защо ми се струваше, че чувах една и съща история, но с друга интонация и чувственост? Върнах се за секунда обратно в участъка, когато слушах нейния разказ. Имаше същия емоционален заряд, но доста по-различна тръпка от тази в момента.

- Дойдох при теб, детектив, защото единствен ти ме поздравяваш. С останалите се разминавам като призраци. И да, наясно съм, че винаги гледах в пода, не отвръщах… но усещах, че ти доставям удоволствие, да бъдеш така отзивчив - тук беше прав, нацели точно в десятката.
- Няма нищо, и без това имам проблеми със съня. Това което се случва в момента, е нещо ново и интересно за мен - кимнах му с усмивка.
- Но не беше само това причината, да блъскам на вратата ти в този късен час - двамата погледнахме към часовника на стената, стрелките на който показваха 2:45 след полунощ.

Тръпнех в очакване да разбера, защо е тук, когато изгасих поредната цигара. С ръка разбутах дима от очите си и загледах старчето.

- Нима мислиш, детектив, че нещо очевидно има просто обяснение?
- Не мисля, че те разбирам…
- Ако ти излезеш от стаята, върнеш се след минутка и видиш празна стъклена чаша пред себе си, какво ще си помислиш?! - преди да съм разсъдил над въпроса, старчето ми даде отговора - Че аз съм я оставил? Какво ще те накара да си сигурен в това твърдение? - прекрасно, главоблъсканица.
- Накратко?! - сбръчках вежди, не ми се мислеше точно сега.
- Стъклата, детектив, стъклата…

Станах нервен. Станах скептичен и агресията започваше да се инжектира във вените ми.

- Моля?! - извиках на висок тон.

Старчето се огледа, сякаш проследяваше ехото на последната ми дума.

- Счупените стъкла пред вратата ти, детектив! Хайде… ти си детектива - продължи със сарказъм в думите си - Нима не разбираш за какво ти говоря? Защо му е на някой да бяга от човек, който се е погрижил за него?!

Скочих право върху него, сграбчих го за врата и изкрещях в лицето му:

- КЪДЕ Е ТЯ?!

Последният замръзна с озъбена усмивка пред мен. Чуваше се лек задушен кикот. Опитваше се да каже нещо, но не отпусках захвата си. В мига, в който осъзнах че прекратяването на мъките му, няма да даде желаните отговори на въпросите ми, свалих ръцете си от врата му.

- Просто реших да отворя очите ти, детектив. Нямам общо с хората, които бяха тук.
- Видя ли ги? - нетърпеливо отправих нов въпрос.
- Не! А и да бях… нямаше да е от голяма полза.
- Защо мислиш така?
- Разговора между тях, който дочух… ми издаде, че те са просто изпълнители. Прости изпълнители. Сещаш се… пешките, наредени пред стойностните фигури. Бутат ги с два хода напред, с цел да поемат ударите. Поносимите жертви в такива ситуации.
- Мразя да играя шах… особено словесен! По-същество, какво чу?! - вече излизах от нерви.
- Не ти споменах проблема си. Случките от едно време, са ми от пресни по-пресни. Мога да ги разказвам в детайли. Но ако ме питаш, какво правих тази сутрин… ще ме вкараш в дълбоки размисли.

Великолепно! Просто феноменално!

- Мисля, че споменаха някакво име, докато вървяха по коридора. Вероятно на човека, изпратил ги тук. Нямам представа.
- Какво име?!
- Манти Флик… ах, наистина ми е трудно… дай ми време - замижа той и отпи от чашката си.

Станах и отидох до прозореца. Мислите ми се изчистиха. Сърцето ми бавно и сигурно изпомпи цялата агресия навън от вените ми. Чувствах се буден. На заден план все още чувах думите на Лебановиц. Отчаяните му опити да се сети за името, което беше чул предната вечер.

- Тръгвай си, Лебановиц! - продължих да гледам навън, докато дясната ми ръка посочваше входната врата.
- Марли Флик… Мани Фик… Манти… - опитите му се превръщаха в размазано петно, вече не го чувах.

Обърнах се към него и със спокоен тон казах:
- “La Magnifique”…

Последва широко отворена уста. Безмълвна. Последва усмивка от негова страна. След това одобрително кимване и ново поклащане показалеца на дясната му ръка. Проследих го с поглед, докато събираше чашките в подноса. Изпратих го със същото небрежно излъчване. Отново отидох до прозореца и загледах небето.

Следва продължение… » “Част VIII. Жертва vs Жертва”