Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Безцветно рандеву

« публикувано на 18-02-2011 @ 11:12 am »


фотография: Maurizio Polese
слушайки: независимостта на човешкият избор…

Марко Полов живееше в една не малка, разхлупена къщурка на три етажа, без да броим приземния, както и таванското помещение, където обичаше да прекарва по няколко часа вечер, залегнал на букварите.

Живееше сам, но не си търсеше другар(и). Имаше няколко такива, но не излизаше никъде с тях, не ги канеше вкъщи, не уважаваше рождените им дни, не приемаше пожелания за собствения си, когато те опитваха да го поздравят.

Марко Полов беше сантиментален и обичаше да гледа кърлинг. Нямаше телевизор, но затваряше очи и си представяше как отборите на Канада и Венецуела са стигнали до финала на световното първенство. В най-решителния момент обаче чайникът му винаги надаваше вой и Марко преустановяваше “гледането”. Все пропускаше да види кой е победителят… но силно вярваше, че Венецуела, с променената си външна политика, най-сетне са успели да се наложат в този крайно северен спорт.

Марко Полов разграничаваше доброто от злото. Веднъж една котка беше канцала на покрива му, а Марко опита да я свали оттам с маркуч. Беше пуснал вода по него. Твърде късно се усети, че котките не понасят водата. След това се наложи да я сваля от крушата, която стигаше да втория етаж на къщата му, без да броим приземния. Котенцето беше настръхнало и мокро. Марко реши да го прибере на топло, поне докато му изсъхне перушината. Не забрави да му даде мляко. От пилето, което снасяше на двора.

Странното в очите на другите, по отношение на Марко Полов, бе неговата асоциалност. Тревожеха се, че без приятели и без жена, която да го наглежда, Марко ще посегне на живота си или още по-лошо - животът нямаше да го пипне с пръст. Завиждаха, че той е душевно безсмъртен, но не желаеха да живеят по начинът, по който той го правеше.

Марко бе разпознал любовта в очите на едно 17 годишно момиче. Когато той беше на 13. Оттогава не търсеше погледа на друга. За негово огромно съжаление… не успяваше да се потопи във фантазиите на девойката разтапяща сърцето му, която хич и неподозираше за съществуването на галантния левент. Междувременно тя беше абсолютна господарка в неговите мечти.

Затова Марко спря да мечтае. Обичаше да чете.

Последната вечер той угаси увитата в безброй паяжини лампа на таванското помещение и се запъти към банята. Обичайният ритуал преди лягане. Но Марко се препъна. Търкули се надолу по витите стълби в продължение на цели три етажа, без да броим приземния. Когато тялото му тупна на пода, остана в покой, а Марко не дишаше. Сърцето му бе спряло.

Поне бе запазило спомените за нея. Макар, че тя нямаше никакви с него.

Котката се приближи и започна да ближе челото му. После се сви на топка върху него и остана да топли бавно изстиващото му тяло…

« подобни cynical speech, mindcrushing art,

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Nightwis El @ February 18, 2011

Елфе, днес ме развълнува и пак се олях с мляко…
Много ми се разтреперват ръцете когато чета за душевно безсмъртни… ;)
:)))

2. Svetly @ February 18, 2011

Много е хубаво :) мъчно ми е за котката, която винаги е сама (”ходи и броди където си ще и където и да иде, й е много добре”)…

3. sdawn @ February 18, 2011

много силен край!
а какво става после с котката? ;)

4. legrandelf @ February 18, 2011

Catz ‘n’ dogz…

Валят!

5. Блага @ February 18, 2011

Елфе, нямам глас за да пищя.
Колко ли е тъжно да те обича само котката, а не Тя.

6. Блага @ February 18, 2011

И моля те, пийни си пак от млякото на пилето. Аз го обожавам.

7. Дринов @ February 19, 2011

По-скоро е искала да изсмуче и последната му топлинка.
Какво? котките са си такива, не съм си го измислил аз.

8. Ikaria @ February 20, 2011

Дринов, съгласна съм, котките са топлинни вампири.
Инак разказът ми предизвика повишаване на влагата в очите, макар и не до там да предизвика сълзепоток.
Буди нещо познато и въпреки това непознато у въображението ми.
Обичайният завършек-… и пак има още нещо.
Точно като скръбта в очите на непознат.

« С вкус на путка рано сутрин… Това е праг, макар добре познат »