Преломни моменти: “В(л)ажен разкрач”

« публикувано на 14-01-2011 @ 8:47 am »

фотография: Фейшълбук
слушайки: шепот, идващ зад ъгъла, там където всички се окосмяват…

Сапфирите се разпиляха по улицата. Някъде там припяваха камбани. Но не сватбени. Обикновени, стряскащи, ненужни. Защото беше вечер. Полунощ минаваше, а от луната нямаше и следа. Прикрита в горестта си облачна, не смееше да покаже лицемерния си лик и остави Мишел сам, бродещ в прегръдката на своята тежка въздишка, ритмично подритвана от забързаната му походка.

— Аууууууууууууууу! - “леко” подпийнал, все пак успяваше да се клати в правилната посока, макар и с доста излишни крачки - бързаше, но напредваше бавно.

След почти час, финалът на 200-метровия маратон по правия булевард беше към края си. Журито обаче липсваше. Нямаше и лента, която да определи Мишел за победител. Прегръдки от щастливи усмихнати момичета - също не бяха предвидени в програмата. Какво нещастие! Сломен, пътешественикът се справи доста по-добре със стъпалата към апартамента и когато вторият час след полунощ протягаше схванатата си осанка, изтръпналата фигура на блудстващия из нощния град се озова вкъщи.

— Ти защо не спиш! - със строг тон Мишел се обърна към Пиер, който в полусън излизаше от банята.
— Щото сега се прибираш. А ти защо - тогава Пиер забеляза пурпурната течност, която изтичаше от ръката на Мишел, оформяйки малка локвичка в центъра на коридора - КЪРВИШ?!
— Пиер, кървиш ли? Не знаех, че си в цикъл. Затова ли напоследък си толкова неприятен на допир?
— Не аз, глупако! Ти кървиш - Пиер се приближи, сграбчи ръката на съквартиранта си и я навря пред очите му.
— О, колко е красиво.
— Толкова си пиян.
— И ти ли?

Липсваше смисъл в това да се води какъвто и да е разговор с “омаяната” глава на Мишел. Пиер избута клатушкащата се фигура към кухнята, постави я да седне, но така че да не падне от инерцията, извади всичкия лед от хладилника, положи го върху подутата ръка и след това затършува в аптечката.

— С пингвините ни е свършено, нали?
— Да, Мишел. Отдавна ги няма. Ще ми кажеш ли какво стана?
— Мхм, бях с Мона.
— Питам за ръката.
— А, това ли.
— Да, това.
— Мона е страхотна, разказвал ли съм ти за нея?
— Споменавал си. Още ли си влюбен.
— Никога не съм бил! - Мишел размаха ръката си като пръсна кървави капчици из цялото помещение.
— Тя не беше ли гадже с онзи, Леонардо?
— Мда. Копелето натрупа популярност заради усмивката й, а сега… отиде да строи самолети. Че какво разбира той от плавателни съдове?!
— Въздухоплавателни?
— Да, да, няма проблеми - отвори прозореца да влезе въздух.

Пиер откри бинта и се въоръжи с още търпение, тъй като в главата на Мишел се заформяха интересни мисли, с които колкото и да не искаше… щеше да се запознае съвсем скоро. И то в рамките на същата тази нощ.

— Кажи ми за раната, Мишел.
— О! Нищо особено. Сбих се с едно дърво. Което всъщност се опита да ме ограби, знаеш, нали?
— Нищо не знам.
— Ами, вървях си по улицата и нещо ме дръпна назад. И понеже не обичам никой да ме дърпа, при това назад, отвърнах на удара. Цап! Но като усетих, че лицето на нападателя е прекалено твърдо, че даже и не помръдна… назад… се зачудих.
— Това досега май не ти се беше случвало.
— Не му се беше случвало. Горкото дръвче. През живота си не съм засадил нито едно дръвче. Ти правил ли си го, Пиер? Знаеш ли, че Мона има страхотни крака.
— Пак за Мона. Какво ти става?
— Нищо, бяхме на вечеря.
— Нали не си?
— Не съм, обещах ти все пак. Никакво месо до десето число на следващия месец! Аз съм човек, който държи на думата си, моля те!
— Ох…

Пиер почисти раната и успя да спре кървенето. Ръката бе отекла и се нуждаеше от още лед, затова си даде време. Сложи чайника върху котлона.

— С нея стигнахме до извода, че жените, които ме заобикалят, са се променили драстично.
— Какво значи това?
— Физически! Кога за последно се прибрах с дългокрака?
— Тази седмица ли.
— Преувеличаваш. А нямаме никакво време! Очакваме куриер, всеки момент.
— Никой не очакваме.
— Дългокраките са на изчерпване. А аз ги откривам все по-трудно. Всеки ден, наблюдавам, защото отделям време за това, и виждам, че я няма онази извисена привлекателност.
— Проблемът идва от липсата на високи жени ли? Винаги си подбираш по-дребнички от теб, каква е тревогата?
— Не е важен ръста! Важна е порпорцията.
— Пропорцията…
— И тя!
— Какво за нея.
— Искам да потъвам в две-трети крака.
— О, мечтаната жена-чатал?
— Точно така.
— Не знам, Мишел. Не съм обръщал внимание на тези неща.
— Ако не се занимаваше с глупости, като това да ми превръзваш ръката - вероятно щеше да те интересува какво мислят по-малките жени за теб!
— Знам какво мислят.
— Нима?
— Мишел, интимният ми живот никога не те е касаел. Дори не полагам особени грижи, за да го прикривам от теб.
— Че то, има ли какво да криеш?
— Без коментар.

Пиер наложи компрес върху отока и уви ръката с още бинт.

— Закърпен! Заминавай в леглото, утре ще говорим.
— Не мога! Чакаме куриер, казах ти…
— Какъв куриер, Мишел, два през нощта е…

На вратата се позвъня. Очите на Пиер се превърнаха в пълнолуния близнаци. Мишел се усмихна и затвори очи. Използва контузената си ръка, за да направи жест към братовчед си.

— Ти отвори.

Смаяният Пиер отиде до входната врата. След по-малко от минута се върна при Мишел. Носеше кутия.

— Моля те, не мога с една ръка, би ли я разопаковал?

Речено-сторено. Пиер разкъса пакета, за да открие в него…

— О, ето къде съм го забравил.

… портфейлът на Мишел с всичките му документи вътре. Но това сякаш не бе достатъчно. Коженото изделие бе прилежно загърнато в черните бикини на анонимния подател. Анонимен за Пиер, навярно познат… е, поне интимно… за Мишел.

Пиер махна чайника от котлона и остави своя съквартирант насаме. С личните му вещи и тези, които бе придобил през изминалата вечер. Като трофей. За Пиер не остана много, освен да архивира дълбоко в сърцето си поредния шантав среднощен полет на бохемското превъплъщение, с което имаше честта да споделя роднинска връзка, апартамент и връх в човешките взаимоотношения. Хвърли последен поглед към черните бикини, които покриваха с аромати цялото лице на вдишващият от тях Мишел. След това се запъти към леглото. Въздъхвайки си помисли:

“А дали притежателката на тези, имаше убийствено дълги крака…”

——

Специален поздрав за si

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. si @ January 14, 2011

Едва сдържам бурния си смях, преминаващ в цвилене, тъй като тук вече се понапълни с хора и ще потвърдя възприятието ми, че съм мнооого лУда! А вчера си мислех за Мишел и как ли е той, не бях чувала отдавна за него ^^.
Извади ме от говната, в които не плувам, ами вече даже потъвам. Голямо благодаря и (М)Усмивка!

2. legrandelf @ January 14, 2011

Цвиленето е яко :) Нали преди все те изненадвах с чаша кафе в ръка и… ми се “оплакваше”, че си се уливала с горещата течност :))))

Пък ако си закусвала нещо, може спокойно бурния смях, преминал в цвилене, да премине в неконтролируемо оригване с елементи на хълцане :D

Ужасности разни ;)

Радвам се, че те е забавлявало ;) Следващия път - отново!

3. tante Di @ January 14, 2011

Сред тез чудатости, очаквах всичко : )
Чудесно среднощно писание, малко призрачно, но затова пък интересно.

4. Алис @ January 14, 2011

Ама трябваше картинката и текста в отделни постове, че не може човек и върху двете да се съсредоточи.

* А пък тази “поредица” я бях забравила. А е най-добрата.
** Добре, де - след “Образи”-те

5. legrandelf @ January 14, 2011

tante Di, правилно усещане ;) Среднощно писание, което се “прикрива” в омаята на призрачното ;)

Алис, то кога ли съм съумявал да разделям картинките и текста? :))))) Май никога. Да, аз също я бях “позабравил”, да не ползвам друга дума, но… реших да я ръгна с една голяма, конска доза спринцовка с адреналин. Право в сърцето. Баш “Криминале” ;)

А и “Образи”-те заслужават. Трябва им саундтрак, макар че често имам супер подходящ, но… потича в друга история :P

6. Omnia @ January 14, 2011

И аз харесвам Мишел и Пиер - радвам се, че пак писа за тях - тук, в тези ти постове пишеш красиво, нежно или леко по-грубо, прикрито откровено, но за мен е някак красива, без насилената обичайна бруталност :)

Поздрави, Елфи, красиво, красиво, драги ми Лебовски :)

7. Val @ January 14, 2011

Алоо?
“Jokes with friends” (?!)

8. angie @ January 15, 2011

като каза крака… she from Pandora…

9. legrandelf @ January 15, 2011

Omnia, отзивчивост! :) Благодаря ти! ;)))

Val, не съм сигурен, че те разбрах. Искаш да те избазикам по телефона? :P Че на мен инак са ми го прилагали тоя номер и беше доста интересен :)))

angie, мисля, че линкът ти не работи. Или не трябва да е линк? :) А дали дългите крака са на дама от Пандора - само Мишел (си) знае! ;)

10. angie @ January 16, 2011

работи, но не това ми беше идеята да го давам от “свежо”.
просто алюзия с буквичките отгоре… полепна по клавиатурата…
някак :))

11. gergana @ January 16, 2011

хаха, angie, мацката е супер!
;)

12. angie @ January 18, 2011

истинска На’Ви, Гери :))
а днешния разказ е разкошен :-)
радвам се случайно да намирам такива неща на Марти, много красив, много истински, много.

13. gergana @ January 18, 2011

мдаааа :)
“той не говори за образованието си” - защо ли?!?
“нито за себе си” - имаш ли думата? особено, когато така красноречиво се подразбира
lol

14. legrandelf @ January 18, 2011

angie, случайно… ами то има ли нещо случайно в нета :)) Рано или късно всеки стига до… всякъде :P

Жерминал, защото нямам :) Нямам. Не съм сигурен. (брой си изреченията, следи “отговорите”, макар и да се подразбира) lol

15. gergana @ January 19, 2011

не бой се, Елфе, аз имам. :) Имам. И съм сигурна! ;)
(не ги брой, дадох ги разбъркано, за да те объркам :Р)
lololol

16. angie @ January 19, 2011

Гери, сега образование… още един таралеж в гащите! :))
като си погледна в моите не е един, а няколко! а както е известно те, два, таралежа в едни гащи не стоят, камо ли няколко. така че – айде може и без образование, спестявате много гащи!!!

:)))

елфине… който търси – намира, нали :))
ама то ходя по такива дири, щото се образовам как се открива ‘ун аморе гранде’ то от пръв поглед, пък аз все не съумявам да си завъдя такова, а той начинът бил много елементарен - слагаш каската срещу втория поглед, зарязваш колата и се мяташ в градския транспорт! ей такъв си ти вдъхновител, подстрекател ти, шеметни… сега трябва да се откажа от всички удобства… ама като ми светнаха очичките за откриване на аморе то и всичко друго вече загуби тежест и смисъл ;))))
стискай ми палци!
а сега сериозно, разказът кърти, пожелавам си много такива вълшебства да чета още от теб :-)

17. gergana @ January 19, 2011

ахъм, розовата кредитна карта на fib е повече от… вдъхновяваща, но няма да е лошо и поне един таралеж в гащите, ей така да те подсеща, ако се застоиш дълго време на един стол… цял живот само на ритници и камшици… и туй не си е работа :)
(в интерас на истината, липсата на (признато и документирано) образование, амбицира страшно много хората, но ги и озлобява, което е гадна и неоправдана спирачка в социалния им живот)
;)

18. legrandelf @ January 19, 2011

Жерминал, мисля, че е трябвало да станеш психолог :)
Толкова по-розово щеше да ти е и на теб сега, ама ти… пуста математика! :)

19. gergana @ January 19, 2011

мислиш ли, щот’ не е късно, колко му е да си сложа един психо(лого)таралеж в гащите… има място ;)
… и (из)рисуване :))) да те допълня
а ако си мислиш, че има по-добри психолози от архитектите… давай ги
:)
знаеш ли какви ‘пациенти’ само минават през ръцете ни (очите и… задните части)
бедна им е фантазията на психиатрите ;)

20. legrandelf @ January 19, 2011

Никак не е късно ;)
Не е късно и за блог, що не и книга. Бе научни трудове да има, другото - майната му :)

21. angie @ January 20, 2011

кхъ, в крайна сметка всичко минава през ръцете на финансистите, тъй че ми се предавайте един по един. и с паника, моля :))))

Марти, абсолютно си прав - никога не е късно за книга… замислял ли си се за това? :)