» § « Cynical Speech™ » Маца очень хорошо IV

Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Маца очень хорошо IV

« публикувано на 29-12-2010 @ 10:47 pm »

cat-о-графия: Déesse déchue
слушайки: мръчкаво пиано, мъркащо на трезво…

Опашката ми стоеше под въпрос. Чудех се. Колко още калпави рибени остатъци трябва да изям, за да заприличам на тях. Не продължих да се чудя още дълго. От един прозорец метнаха комат хляб, напоен с мазнината на неотдавна препечена сланина. Кой би хвърлил подобно нещо?

Когато стомахът се укроти и вече не задаваше (излишни) въпроси, в слабините ми се зароди желание за (б)лизане. Гимнастическата ми натура позволяваше всякакви форми на самостоятелен кунилингус, автофелацио и какво ли още не. Зависи от половия нрав, с който се представях тази вечер. А последната не ми бе ясна… никога не бе ясна!

Опашката ми продължаваше да стои под въпрос. Сигурно защото тежкотоварния камион мина през нея преди не повече от час. Не почувствах слабост, нито желание, огорчението ми бе чуждо, а ноктите - все така подострени.

Върху леда се чувствах жив и на място. Дори, когато пред чатала ми се редуваха различни маци-мръсници. Не подбирах, а и те не правеха разлика кой ги обладава. Животът бе скучен, палаво космат и предимно ненаситен.

Може би това бе въпросът, който не ми даваше мира?

Не знаех. Отново почувствах глад и се присетих за няколкото миризливи рибени гръбнака, които оставих в безвремието тленно насред мръсната боклукчийска кофа. Цял контейнер. Едва ли ще ги намеря. Най-много да заваря някой кибритлия, пословичен клошар, който хърка доволно след като е изконсумирал МОЯТА плячка.

Нямах нерви за подобни емоции. На всичко отгоре опашката ми продължаваше да стои под въпрос.

Когато под лапите си почувствах стомана, разбрах! Бях се отдалечил прекалено много. Тук не растеше никаква трева, даже през лятото. Дърветата отдавна бяха изкоренени, а по металните мрежи течеше ток. Не бях далеч от среднощното кулинарно приготовление. Сцена от любимата ви готварска книга, в която черният лебед съм аз! Не ядете [дебели] лебеди?!

Ах! Колко много изпускате…

Когато по-гладното и от мен куче-пазач ме подгони (мръсникът, не издаде нито звук, добре че хрупкавия сняг съпровождаше всяка негова стъпка) не остана много за мислене. Побягнах към струпаните недалеч празни варели. Един върху друг композираха идеалната кула за моето бяство. А на върха - през един от многото строшени прозорци светеше крушка. Стар завод? Без значение - това бе символ. Крепост. Свобода и… живот, колкото и мизерен да бе той всъщност!

Но опашката ми продължаваше да стои под въпрос. Когато се шмугнах под телената мрежа разбрах защо рунтавата въпросителна човъркаше [в] съзнанието ми през цялата студена вечер. “Кукичката” й се закачи за миг. Електричеството ме трясна (като) за цяла вечност.

Кучето остана при оградата. Аз ближех доволно раните си на върха на кулата. Опашката ми намери своя отговор и вече стърчеше доволна, съзирайки луната. А аз… аз поставих началото на нова глава в историята на своя ~~все/~~още по-кратък живот…