Хърбърт Стюарт: Пичът с половин “chelsea smile”

« публикувано на 13-11-2010 @ 8:05 pm »

фотография: Why so serious?

Във вестниците не пишеше нищо. По улиците не се говореше за нищо. В съзнанията на хората не витаеха дори тревожни мисли.

Единственото, което ги различаваше от маймуните, самозадоволяващи се насред “своите” клетки в зоологическата градина, беше зародишът на интерес свързан с новината за Хърбърт Стюарт. Дознание. Любопитство. Свобода. Свободомислие по-скоро.

Кой беше Хърбърт Стюарт?

— Хърбърт Стюарт беше алкохолната зависимост…

Разливаше се в душите на хората, търсещи милостиня, състрадание и емоционално развлечение. Намираше съратници във всеки един модерен клуб, лютивоподправен (изцяло мъжки) бар, фетишизиран хаос от различия, рамкиран между “четирите стени” на егоистична зала за коктейлни приеми, придаваше солиден, сюблимен и не особено сладострастен горчив вкус от запарваща мъка в покоите на кварталната кръчма.

— Хърбърт Стюарт беше полепващия цигарен дим…

Хванал на кукичката си милиони, вечер превръщащи се в милиарди. Омайваше ги в приказната мараня на безразличието, погасявайки трудността и ипотеката по всеки един псих(олог)ически заем, който са правили някога. Държеше ги изкъсо, понякога ги облизваше примамливо, като ги подсещаше за своя вкус. Раздаваше се на всички, предаваше на[п/в]ред се чрез всичките тези “всички”. Подобно на пощенска марка, грижливо залепена върху бял, правоъгълен плик. Със задавящи, често прорязващи белите дробове ръбове.

— Хърбърт Стюарт беше прогресивния глад за сексуално (пре)насищане…

Смрадлив и смъртен. Чаровен и отблъскващ. Вещ и проникващ. Не изпускаше от око флирта, беше се вкопчил в стоманата на здравото чукане, галеше с поглед възможността за приятно-скандален секс на две педи от тоалетната чиния, позволяваше си визуален пожар, когато затваряше очи, за да почувства горещината от парата на гръмката, смотолевена от вълнение любов.

— Хърбърт Стюарт беше с кройка на скандалджия…

Агресивен. Раздаващ ритници, юмруци и псувни. Клетвите не изповядваше, макар да ги чувстваше по-близки до себе си. Казват, че Дявола бяга от тамян, но не знаеха защо… А той облагородяваше с отговора си всеки, дръзнал да погледне през рамо към изгарящите клади: защото божественото у Дявола се крие в пазвата на прогореното му от изконно спазваните ценности сърце.

— Хърбърт Стюарт беше всестранно развита хазартна личност…

Поемаше рискове, които егото му не съумяваше да покрие [навреме]. Не и във всеки един момент. Животът му бе забързан, а белезите които оставяше върху тялото му се множаха със скоростта на порочната зависимост.

Хърбърт Стюарт бе човек на порока. Криеше се зад обаятелната си усмивка. Разчиташе на хорската ненавист и преждевременния катарзис, до който биха могли да достигнат, ако потърсят проблема в себе си.

Хърбърт Стюарт често осъзнаваше в каква грешна посока се развиват мислите му. Надеждите. Имаше такива, въпреки че беше човек на порока. Не вярваше в честта, а славата беше джънк фууд за душата му. Преглъщаше я бързо, трудно/почти не я смилаше, а след това бъркаше с пръсти, дълбоко в гърлото, за да я “прикани доброволно” да напусне съществуванието му.

Хърбърт Стюарт кървеше в средата на улицата. Слабо осветената, тази която имаше затворен изход - три метра височинно окончание от бетонни блокчета. До него се търкаляше празна бутилка от евтин алкохол, а в далечината отекваха стъпките на бягащ човек.

Последният не смееше да изхвърли ножа, но не можеше и да го прибере в джоба си. Плашеше се от вида му, защото с всяка стъпка, която го отдалечаваше от Хърбърт Стюарт, все повече осъзнаваше какво е сторил.

Но макар и плуващ в локва от хемоглобин собствено производство, Хърбърт Стюарт се усмихваше. Дори повече от преди. Мразеше Челси, но обожаваше порока. Заради удоволствието, което всяка брънка от него му доставяше…

… си заслужаваше да живее!