7едем(стотин) смъртни гряха

« публикувано на 04-11-2010 @ 9:15 pm »

фотография: pic-for-me
слушайки: Se7en OST - Howard Shore - Envy & Wrath

Содом и Гомор напомняха за себе си. Лукавостта на протагониста надминаваше допустимите граници. Затова те решиха да му дадат добър урок. Заключиха библиотеката от вътрешната страна. Угасиха осветлението и оставиха единствено книгите като буден свидетел. Последните щяха да попиват миризмата на страха, който Данте предстоеше да изпита в продължение на плеядата завъртания около греховната ос.

До главната порта бе застанал Белфегор. Ползваше сянката на нощта, за да прикрие белезите по лицето си. Лумналия пожар две вечери назад го маркира за цял послесмъртен живот. Тогава не успя да помръдне, дори когато надуши пушека със собствения си нос. Не желаеше да мърда и сега…

Луцифер бе прекалено горд, за да помогне на съмишлениците си. Стоеше на няколко крачки от тях, като във всеки един момент бе готов да се отрече от злодеянието. Не осъзнаваше колко лицемерно постъпва. Не осъзнаваше, преди да погледне в огледалото и да види… стената зад гърба си. Нямаше отражение, бе прокълнат и това го вбесяваше.

Но не бе толкова разгневен и раздразнителен като Сатана. Ира блещукаше с прозрачно-кървавите си очни ябълки. Развяваше косата си наоколо, [уж не]умишлено търсеща да покоси плътта греховна. Да си вземе малко от нея, нещо като спомен. Там, където нощуваше бе твърде студено. Топлина се крадеше, за чувства - само се говореше.

Левиатан бе първи, давайки свобода на слабостта си. Неговото проклятие бе свързано с физически трансформации. Мощната енергия, която пренасяше завистта от човек на човек, го превърна в разгонена смъртница, девствена, но пулсираща от желание и ранимо истинска.

Насилван отвътре, Мамон също избухна. Нахвърли се жадно върху девойката, опитвайки да я [пре]вземе изцяло за себе си. Одра я с ноктите си, опита от плътта й… изгори я с поглед. Маркира я, а тя не издаде нито звук.

В мига, в който Велзевул забеляза кръвта върху зъбите и ноктите на Мамон, върна прашното четиво обратно на рафта и се присъедини към своя съратник. Кратката борба между тях завърши в полза на Велзевул. Беше по-силен, но въпреки всичко не постъпи крайно демонично и все пак остави Мамон в своята ненаситна чревоугодническа компания.

Върха на проклятието обаче достигна Асмодий. През цялото време наблюдаваше другите шестима, изпитвайки неприязън към същестуванието им. Събираше огромно количество гняв, което знаеше, че в точния момент щеше да изригне, оставяйки огромна пропаст от липсваща страст редом до тази от отдавна погубената му душа. Можеше да засити похотливия си глад, макар и малко, като строшеше рогата на угощаващия се тандем.

Беше безкомпромисен. Нахвърли им се с цялата си злоба, издираше лицата и гризеше крайниците им. Бранеше плътта човешка с цената на своя отвъден живот.

Данте остана сам. На няколко лавици северно от случката. Перото му не спираше да рисува вербални символи върху пергамента. Последните, извезани с галантност, сякаш го предпазваха от демоните. Светлината липсваше, но емоцията витаеше във въздуха. С всяко следващо вдишване, Данте получаваше мисловен оргазъм. Гърлените звуци, писъците и скръбта адска превзеха библиотеката. Всяка една редица, покрита с древни писания, изгаряше от похотливостта, алчното присъствие и леностния завършек на прелюбодеянието. Сред тях намираше място и яростта - избухливо, подобно на чревоугодническа алчност. И въпреки, че осъзнаваха ситуацията… всички те бяха прекалено горд[елив]и, за да признаят слабостите си.

Продължиха да го правят, докато плътта не се превърна в кръв, а кръвта не бе попита жадно от мълчаливите страници библиотечно присъствие…

—

Искам да ви благодаря, че стигнахте дотук. Сигурен съм, че има какво да кажете. Аз също имам още да драскотя, но спирам засега.
Та, искам да ви благодаря и затова, че вече 700 статии прочетохте и все още смятате, че пиша интересно!

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. lilia @ November 4, 2010

Добре ли стана

2. legrandelf @ November 4, 2010

Баницата ли? Или “шев и кройка”-та?

3. Елида @ November 4, 2010

Много ми хареса. Наистина. Браво.

4. angie @ November 5, 2010

толкова е красиво, че чак ти става мъчно… красотата има такава граница, да - когато си на ръба и всичко се слее в едно общо усещане за особена болка :)
честит повод :-)

5. legrandelf @ November 5, 2010

Елида & angie, мерсажно! ;)

6. Таня @ November 5, 2010

Много демонично, много титанично съзидание през гибелта. Ако ми кажеш, че си прочел половината от романите, маркирани тук, ще ти сваля шапка. А освен всичко друго и приятно за четене.

7. Таня @ November 5, 2010

барабар с Библията!

8. legrandelf @ November 5, 2010

Шапки долу! :P

(не)Барабар с Библията!

9. lammoth @ November 5, 2010

There is only one Stivie G! :)

Nice cave there! :”)

10. Къди @ November 6, 2010

Образи и страст в движение - много завладяващо :) И да - интересно е! Поздрав!

11. silvia tencheva @ November 6, 2010

Безспорно имаш талант, продължавай в същия дух :)