Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Нацистка кучка

« публикувано на 03-11-2010 @ 12:17 am »


фотография: Facebook.com
слушайки: Medal of Honor: Allied Assault OST - Mystery 17-A

« Вкусът на смелостта: Част II »

Събудих се в кал. Смес от влага и тиня, малко мърша и разсипан барут. Дори да можех, не биваше да паля цигара. Рискувах да вдигна във въздуха цялото помещение. Всъщност, пукаше ли ми за това място? Къде се намирах? Опитвах да дойда на себе си, но тътена от бомбардировките над мен допълнително влошаваше ситуацията. Сетивата ми бяха станали на пух и прах след поредния смилащ цикъл на немската разпитваща машина.

Бях минал през всякакви карцери, мъчения, физически и психически тормоз. Но последния от тях… о, последния! Не можеше да се сравнява с никой от предшестващите го. Срещнах се очи в очи с най-големия ужас за Съюзниците. СС комендант от службите на Гестапо Фрида Клаус Дагууд. Безпощадно зло, обитаващо Земята от близо 30 години. Събрало в себе си най-големия садизъм познат на човечеството. Хитлер и Гьоринг, повдигнати на квадрат(ния им арийски пиедестал) не струваха нищо пред това същество.

Фрида ме обгрижваше в продължение на два дни и половина. Как знаех колко точно ли? Секундите в нейно присъствие се превръщат в часове, а часовете в години… по-добре е да насочиш съзнанието си в тази преброителна посока, за да не полудееш още на първата минута. Помагаше за концентрацията…

Нов, по-мощен тътен разтресе висящите от тавана, мъждукащи в недоимъка си лампи. Върху и навсякъде около мен се посипа пепел. В близост до краката ми се стовариха няколко парчета бетон. Сградата нямаше да удържи още дълго бясната атака на англичаните. От няколко месеца имахме превъзходство, като най-агресивен беше британския отпор. Момчетата на Чърчил сипеха огън и жупел над нацистката столица. Берлин - най-великата от всички оси.

Откъм вратата идваше някакъв шум, не приличаше на суматоха. Направих опит да фокусирам влизащото тяло. Не успях. Обонянието ми обаче я позна. Фрида се приближи, коленичи до мен и се втренчи в очите ми. Видя, че съм в съзнание, макар и в невъзможност да измина повече от три крачки преди отново да целуна мършавата тиня, в която тънех през изминалите часове…

Изправи ме и ме поведе към изхода.

След като изкачихме стъпалата от подземието до горната част на къщата се насочихме към банята. Нямаше как да запазя равновесие, а и здравата й хватка помогна да се озова по лице в пълната с ледена вода вана. Почувствах се като котка. Буйствах в продължение на няколко секунди, нагълтах почти литър вода, изблещих очи и със сетни усилия все пак се измъкнах от водната клопка. Дишах учестено, вторачих се в осанката на моята инквизиторка. Последната хвърли няколко кърпи върху мен, приближи се и започна да ме подсушава.

Остави ме без дрехи. Все още не осъзнавах ситуацията, но усещах че идвам на себе си. Можех да се задържа на собствените си крака без опасността да рухна във всеки един момент. Фрида ми помогна да се облека. Когато приключи… в огледалото разпознавах себе си, но застанал от вражеската страна на барикадата. Изпълвах униформата на генерал-адмирал, гордостта на Вермахта.

Навън стана по-тихо. Освен зенитните картечници и воят на дузина противовъздушни сирени, не се чуваше нищо друго. Британската авиация беше приключила. Поне засега. Фрида ме бутна към изхода на сградата. Напуснахме я.

Придвижвахме се в сянката на срутените постройки. След още няколкостотин метра надолу по улицата започнах да се ориентирам. Разпознах мястото. Съвсем скоро се озовахме на доковете. В далечината имаше U-подводница. Подготвяше се да тръгва. Наоколо не се виждаше гарнизон, освен един часовой, водещ пред себе си две овчарки. Без наморници.

Фрида ми даде знак да продължим. Изчакахме часовоя да тръгне в обратна на нашата посока. Намиращ се от другата страна на дока, всяка следваща крачка, която правихме, все повече ни приближаваше до подводницата, а повелителят на свирепите кучета оставаше зад гърба ни.

Следвах я с неохота. След всичко, което ми причини през изминалите 60 часа, а и всичко, което знаех за нея от докладите на разузнаването, се чувствах странно в прегръдката на това сляпо доверие, скептично издиращо с нокти обърканото ми съзнание.

Но дали наистина бе сляпо… или интуицията ми си знаеше работата… Въпроси, за които нито беше удобен момента, нито имах желанието да отговарям.

Бяхме съвсем близо до мостика, по който щяхме да се качим на подводницата. Съвсем близо… в този миг на вълнение и предвкусвана победа целият пристан се превърна в артистична сцена, осветен от десетки любопитни прожектори. Включиха се няколко аларми, по високоговорителите забучаха неприятни за съдбите ни заповеди. Кучетата се разлаяха. Виждах часовоят, когото до преди малко смятах че сме надхитрили, да пуска каишката на своя смъртоносен животински антураж. Последните, изплезили езици, с капеща от тях пяна, тичаха право към нас.

Всичко това беше клопка? Игра с надеждата ми?

Сигурно щеше да бъде така… ако не бях срещнал погледа на Фрида. Не вярвах, че има нещо, което може да изплаши тази жена.

Подводницата включи двигателите си. Шмайзери от няколко страни пуснаха оловните си рояци срещу плавателния съд. От далечината бе изстрелян панцершрек, който успя да повреди зенитната установка. За наше щастие, не засегна входния люк. Фрида се обърна към мен, блъсна ме в гърдите и изкрещя:

— Качвай се! Не стой така! Качвай се!

Тялото ми тръгна, но очите ми останаха…

Тичах към изнизващата се от клопката подводница, а зад гърба си чувах потерята. Погледнах през рамо, Фрида не помръдваше. Препънах се и с глух стон се озовах на земята. Фрида разстреля няколко от тичащите към нея кучета. Но валтерът й не разполагаше с безконечни муниции. Успя да извади ножа, който държеше между краката си, когато едно от кучетата захапа ръката й, а друго я повали на пода.

Няколко куршума изсвистяха покрай главата ми. Стреляха по мен. Когато подводницата се удари в стената, в опит да се приближи по-близо, дойдох на себе си. Не биваше да губя повече време. След нова, по-плавна маневра, U-22 се задържа стабилно. Успях да скоча.

В далечината виждах Фрида, която все още се бореше за живота си. Чуваха се виковете на войниците, воят на сирените, предсмъртната агония на зверовете, които намираха смъртта си в безпощадната хватка на великолепно обучения СС офицер.

Откриха зенитен огън по нас. Не можехме да останем повече на повърхността. Последното нещо, което ясно разпознах, миг преди люка да хлопне над главата ми, бе картечния откос, последван от гробната тишина, приютила доковете в безмълвните си обятия.

“Личен дневник на Мишел Авени”, 3 ноември 1944 година

Следва продължение…

« подобни cynical speech, novel: the taste of bravery,

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. legrandelf @ November 3, 2010

Зеленчукова, само военното положение не си закачила с енциоклопедичните си (по)знания, но имайки предвид, че тук там се появяват кучета, авиатори, самолети, жени (пък били те и пилоти), да не говорим, че се ползва за пример (макар и в послеписите) главната (?!) героиня - Фрида, мисля че нещата са в ред.

Забравих си мисълта…

… а, намерих си друга!

Клубът [няма да е] на подводничарите, спокойно може да се нарича: Клуб на марианците. Идва от Марианската падина, не от фъфлещо пропуснат буквен знак в името на планетата Марс. Любо Дилов-Син, где та кат’ те нема?! :)))

В клуба на марианците не знаят що е то G, щото ускорение няма (много). Но за сметка на това налягането им е добре познато. Ако кажа дори до болка познато, няма да сгреша. Момента на декомпресия е още по-мощен (често пагубен) за най-висшите (с)експериментаторите в клуба.

Може и още да се разпростря, в запознаването ви около Клуба на марианците, членските критерии, вноски, задължения, привилегии и т.н. Ама няма да е сега, хахахаха :)))

П.П. Мацката няма шоколад по себе си. Освен този, който след 2 до 4 часа ще се появи на изхода на… изхода! ;)) Определено е неразположена. Кучетата със салам и кръв не можеш да ги уплашиш…

П.П. П.П. Фрида е нацистка, безспорно. А и със порно! ;) Но дълбочината на характера й ще бъде разкрита в един по-късен етап ;)

П.П. П.П. П.П. от предното П.П. се разбира защо искате и защо трябва да четете по-нататък, за да научите повече за Фрида :D Той и Val да помогне, пак няма да е всичко, но ще е един благодатен плюс към особата на… мацката! :))

2. gergana @ November 3, 2010

а, да бе
а си пуснал продължение, а си ме разстрелял публично и подводничарски
но ще се преродя, да знаеш
в lilia на квадрат
и ще се върна да си отмъстя
(бълбук)
пп: вервайте ми
(bubbles)

3. gergana @ November 3, 2010

ПП: ааа, Зеленчукова, не подвеждайте моля автора, че и без т’ва не знае сам какво пост(ву)ва, кучетата най-таман се ориентират в ситуацията и надушват възбудата и овулацията

4. gergana @ November 3, 2010

все пак нацистката е Фрида, а не Фригида
(хайде, гонете ме вечеее)

« Телефункен: “The Walking Dead” Те ни лъжат с обещанията си, ние ги лъжeм с доверието си »