Това ли беше всичко ?!

« публикувано на 13-10-2010 @ 12:13 am »

фотография: Markus Richter @ “Roesje”
слушайки: Clint Mansell - Death is the Road to Awe

— ‘Айде де, кажи ми - въпросът е елементарен!
— Какво точно искаш да знаеш?
— Дали това беше всичко?
— Всичко за кое? И според кого!
— За мен, според теб…

Стаята беше позната, нищо че тънеше в тишина и от тъмнината, кротко сгушила се в обятията й, не се виждаше нищо.

— Според мен значи…
— Не! За мен, според теб!
— Объркваш ме.
— Ти сама се объркваш.
— Нима може да бъдеш сигурен в женския глас, който чуваш от Нищото?!

Освен, че бе тихо и непрогледно, миришеше на тютюн. Много. Изгорял. Благоуханен, но само според някои ноздри и нечии други ноздрени настроения.

— Гласът е женски.
— Гласът. Толкова било лесно. От всички сетива - звукът е най-лесно симулирания. А ти, претендиращия за духовно знание, да се (из)дъниш така пошло. Гласът!

Смехът на последния отекна в малката стая. Липсваха мебели, които да погълнат звуковите вълни. Миризмата на тютюн се разстилаше все по-убедително с всяко непринудено вдишване на обитателите.

— Тогава какво си? Минотавър?
— Пушиш ли?
— Не, но ти пушиш за двама ни!
— Пушиш ли хашиш?
— Не употребявам такива опиати.
— Там ти е грешката - щеше да разбереш колко вредни са [за] сетивата и неправилното им ползване.
— Кое е правилно и неправилно - аз сам преценявам! Обясни ми, това ли беше всичко!

Негодуващия се държеше бурно и непристойно, заради липсващата логика в обстоятелствата, поставили го в текущата ситуация. Последното, което си спомняше бе, че напусна дома си, запътил се към зъболекаря. Регулярен преглед, веднъж на шест месеца. Колкото да отчете дейност по здравната книжка, да похарчи малко ДДС и… да се почувства сигурен в захапката си. Уви, пътищата не бяха това, за което спомените мълвяха.

— Как стигна до тук?
— Не помня! Там е проблема. Свърших ли с теб или не?
— Та ти дори не си започвал…
— Значи все пак си жена. Мъж не би могъл да отчете, нито да направи каквато и да е разлика между започване и свършване!
— Сексът няма да ти помогне. И без друго - кимна към скута му - това вече няма да го бъде.
— Млад съм.
— О, да! Безспорно, млад си. Но и мъртъв.

Редом с обърканата физиономия се появи и една усимвка на недоверие.

— А ти какво си? Изкуплението? Будната съвест, която дреме в пазвата ми?
— Познаваше ме. Преди много години се запознахме.
— Какво? Чуках те и след това не ти се обадих?
— По-лошо…
— Какво по-лошо за теб от това? Или е лошо за мен?

Той усети болка върху ръката си. Инстинктивно издърпа ръкава, за да провери състоянието й. В миг се появиха няколко рани, като одрано от нокти. Не се мина много преди от тях обилно да шурне кръв. Притеснен, опита да покрие раната, притискаше с длан, но кръвта намираше излаз… капките оцветиха пода. Образуваха форми на прегрешение.

— Това по-лошо ли е?
— Какво е това, мамка му? Ще го спреш ли?
— Не мога - против волята ми е. Знам, че не трябва да ти го причинявам, но… не мога да спра, прекрасно е!
— Кажи ми! Коя си ти?!

Тютюневия дим превъзмогна тъмнината. Разпиля тишината. Различни форми в черно-бяло се редуваха пред очите му. Понякога имаше спирали, дръг път падания през димно-контурни тунели - право надолу. И след това нови изкачвания, понякога на подскоци. Върху сцената на финалното действие видя ранено женско тяло. Около последното имаше гилдия хоплити. С окървавени копия. Жертвата стенеше без глас, докато оръдията на изправените все още пулсираха подир спомена на събитието.

Съзря себе си сред тях. Опита да види й нея… но момичето нямаше образ, непрекъснато се размазваше в различни форми. Погледа й обаче пареше - зловещ, като мистиката на Роршах, пронизваше го с всяко премигване, всеки трепет от устните, болезнен допир до окървавената й плът.

— Това ли беше всичко…

След което издъхна. Не издържа на адреналина и уплахата. На вълнението и болката. На ужаса… и удоволствието!

Той бе последния. Прибра й него. При тях, събраните в комплект. За да пребъдат заедно във вечността, рамо до рамо с апогея на страховете й…

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. melpomenalounge @ October 13, 2010

Остро… като пронизващо копие… тежко… като тютюнев дим.
Улучва по всички слаби и уязвими места.
А страховете потреперват.

2. legrandelf @ October 13, 2010

Тишината обаче се оказа най-страшна :)))
Всичките тези говорещи, не мога да им затворя устите :P

lol

3. Omnia @ October 13, 2010

Да умреш с участието на адреналин… освен, ако не е въведен венозно в здрав индивид, опасявам се, другото е невъзможно. Наскоро ми се случи толкова адреналин да изръся, че чак се разтреперах от наплива на медиаторните вълни в артериите ми, но… освен мобилизация, друго не последва като последействие. В крайна сметка - за това е адреналина :)

4. Социална мрежа за новини и статии @ October 17, 2010

Доста интересна! Браво.

5. legrandelf @ October 17, 2010

Cheers! ;)

6. angie @ October 17, 2010

не може да бъде… докато ти си писал за цигарите и евентуалния пожар, аз пък наблюдавах една Котка с жилетка, обикаля изтерзана из махалата - с озадачен поглед - като на евреин, на когото току-що са му обрали кибритчетата…
носи си жилетката, синя на цвят, а отгоре на жилетката - две джобчета с цип…
та от пет дена се питам - как ли си бърка в джобчетата?
а? :)))

7. Емsи @ October 21, 2010

зaрибяващо. поемащо те от първия ред до последния (уви имаше такъв). малко тъжно но по-скоро опияняващо красиво. въздишах на всяка втора дума може би от уплахата може би от шока който вкарваш под кожата със своя mindcrush. interesting…