Филхармонична парализа

« публикувано на 16-09-2010 @ 12:42 am »

фотография: Dior Homme - Un Rendez Vous
слушайки: Muse - Exogenesis Symphony Part I: Overture

— през останалите няколко минути те не дишаха…

Нощта покриваше бреговете на безграничната мисъл. Както в маковите полета от далечните спомени, бликащи из полузабравения дневник на пътешественика. Лампите приглушено таяха в прегръдките си малкото боязливи писъци на бродещи в мрака бездомници. Тътенът отекваше в прозорците на потъналите в крехка мъгла сгради, стожерно извисяващи се над слабо осветените пресечки около централния булевард.

Оперетата привърши бързо, коментарите бяха кратки, прошепнати от ухо на ухо, докато палтата се подаваха от ръка на ръка. Напускаха сградата, оставяйки внушително разочарование след себе си. Скачаха от безплодна тема на друга такава, единствено за да забравят случилото се в залата. Нямаше обидени, не бе пролята кръв, нито някой беше ощетен. Или точно обратното. Всички онези интелектуално извисени, претенциозно погълнати и мисловно претруфени образи, гонещи се помежду си в една неспирна битка на престижно надмощие, сега кретаха самотно в тишината.

— когато капките дъжд попиха в последните нуждаещи се от прохлада керемиди, те тръгнаха…

На стотина метра след това телефонът звънна. Той почувства силна болка в гърдите си. Задъха се леко. Последва задавяща го кашлица.

— Стой при мен! Не си отивай!

Още преди гласът й да замлъкне в безизразното му решение да отговори на телефонното повикване, той вече стискаше черната слушалка в ръка, осуетявайки дъха си да предаде емоцията от забързаната тръпка на любопитство към мистериозният звън.

— Ало?!

Никой не отговори. Той не се смути, а запази самообладание. Сбърчи вежди и повдигна леко шапката си. Повтори:

— Ало?!

Но отсрещният отговор бе същият. Празен. Той се извъртя към потреперващата дама зад гърба му, която бе изоставил преди не повече от минута, за да отдаде чест и почитания на скръбно мъркащото в пазвата му любопиство. Върна се при нея.

— Кой беше? - недоверчиво попита тя.
— Никой не отговори…

Погледите им се кръстосаха, същото направиха и пръстите на ръцете им. Продължиха по улицата, напред към все по-тъмния завършек на вечерта. Телефонът отново звънна. Не пожелаха да се обърнат.

— малко преди да стане нетърпимо влажно, въпреки трепетния късноесенен полъх…

Погледът му обикаляше по сградите наоколо. Беше замечтан. Не търсеше нещо конкретно, освен спокойствието. Отпускаше се все повече и повече. Половинката му усещаше изострящата се непринуденост и нежелание тя да броди в този късен час заедно с него. И неговите мисли. Сграбчи ръката му с всичка сила и се притисна към топлината му. Той не реагира. Продължи да шари наоколо с очи, бляскаво отразяващи задрямалата някъде там горе горчива луна.

Долови нов телефонен звън. Този път по-тих. Спря на място и се фокусира върху щорите на едиственият светещ прозорец от близката постройка. Входът й бе закърпен с угниващи дъски. Някъде там върху тях се клатеше табела с недружелюбното: “Разкарай се!”. Това му подейства възбуждащо. Отново пусна ръката й. Съпроводен от нова поредица болка в гърдите, задъхване и белодробна буря, той се шмугна между загражденията. Водеше го телефонният звън. Главата му пулсираше, а гръдния кош - бумтеше!

Дали сърцето му долавяше някакъв забравен аромат, дали го водеше към мечтан сън, или просто… респираторния проблем го дразнеше?

Нямаше отговор… Продължи нагоре по стълбите. Толкова много етажи. Едва ли някога бе попадал на стълбище от такъв калибър. Предизвикателставата го караха да се чувства жив. От телефонния звън го делеше обикновена дървена врата. С изгнила каса, ръждива брава и корозирали панти. Едва допрял ухо до преградата, последната се сгромоляса, елиминирайки препятствието.

Телефонът мълчеше.

Но от единствения прозорец в стаята, навътре в помещението проникваше мощна светлина. Той се приближи към нея с ръка пред очите си. След като свикна с илюминатната сила, погледна навън, търсейки нещо познато, което да го успокои. Тогава видя нея. Видя и сградата на операта. Не подозираше, че се е качил толкова високо. Виждаше няколко преки надолу по улицата.

Но половинката му не бе сама. Коленичила над човек, лежащ върху паважа. Вдигна прозореца, като че щеше да види по-надалеч. Но единствено успя да улови с ушите си нейния безропотен плач. Но над кого…

Болката в гърдите му се засили, задавянето бе по-силно от предходните… кашлицата бе неудържима. Обикновено, когато се чувстваше така запалваше цигара, която по някакъв необясним начин приглушаваше всички онези побъркващи психиката му канцерогенни елементи. Докато търсеше цигарите във вътрешния си джоб усети влагата по пръстите си.

Разтвори своето палто, за да види кървавата премяна. Пет, може би шест прострелни рани. Цяло чудо бе, че все още се крепи на краката си. Притеснен, на границата на (п)объркването, отново погледна към улицата. Последната сякаш се бе приближила. Виждаше Нея, коленичила над Него. Сълзите й се ронеха бавно, но падаха с безбожна тежест право върху раните му.

Паважът ставаше тегобно черен. Изгуби се в тъмното. Сенките на двамата също.

Убиецът се притаи в съблазнително леката мъгла, застилаща всичко наоколо. Никой не видя лицето му…

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. gergana @ September 16, 2010

мда, да, да
имаш брат близнак, чуваш ли
не е възможно да нямаш
не съм толкова луда, но ми беше приятно да се почувствам неловко в другото измерение - олекнах, изпразних се мисловно и се издигнах над обозримото, бях в другия свят, и макар и да не го разбирах, не се страхувах; ами ако бях видяла някой враг - ей затуй нямам врагове - просто нямаше да повярвам, както и сега не вярвам…
ти лъжеш (себе си)
:)

2. legrandelf @ September 16, 2010

Имам, разбира се! Но никой не го е виждал или поне не е виждал лицето му :)
Крие се в сянката. След като стреля по мен пет или шест пъти…

Но пък поне е (много) точен - трябва да му се признае!

:)

Ти, аз, той, тя, ние, вие, те… всички се лъжем (и сами, и другите) :)

3. gergana @ September 16, 2010

глупчо, на кого му е нужно да го е виждал, той е същият … като теб, същото лице, същият глас, същите думи и мисли
и същият къс лед
толкова е шантав и щастлив, личи си, че не знае за теб
влизахме заедно в морето
:))))))

4. deni4ero @ September 17, 2010

страшен си, Елф!

5. legrandelf @ September 17, 2010

^^

:)

6. vili @ September 18, 2010

много вълнуваща и шеметна история! Браво :)

7. gergana @ September 20, 2010

аз пък залепнах за тази статия (кой ден стана вече) и нещо не ми се мърда… може и (до) тук да си остана - доста прилично за приятен край на изживяванията
:)

(прекалено високо си литнал, нормално е, всяко следващо произведение да прилича на стъпка назад)

вплита и разплита… историйка без край :)))))))