В хватката на желанието

« публикувано на 05-10-2008 @ 7:33 pm »

“В търсене на феноменалното… обикновен начин, да докажеш на себе си, че нищо не струваш. Ти си най-обикновен субект, тръпнещ от самота. Безпричинно викащ насред тълпата - объркан, когато някой се спре и ти подаде ръка…”

Част VI. » “Част V. Привлекателна самота”

Патрулът спря точно до мен. Шофьорът излезе от колата и ми помаха. Надигнах глава, посочвайки запалената цигара. Онзи помаха още по-дръзко. Направих физиономия, при което нервите му вече не издържаха и той тръгна към мен.

- Детектив Ейнджъл, случаят е спешен. Имам нареждането да ви отведа в участъка по най-бързия начин! - звучеше уплашено.

Знаех защо! Глупавият началник режеше такива като него още в първия месец от пребиваването им в участъка. Кофти тръпка, но може би единствения метод да направи мъже от тях. Нещо, което рутинната подготовка не е способна да постигне… с години.
Нямаше смисъл да се опъвам, току виж ме напъхали в багажника. Облизах дланта си, изгасих горящата цигара в нея и я подадох на сержанта срещу мен. Последният се ухили, взе я и с два пръста понечи да я метне на пътя. Хванах ръката му, усмивката му изчезна от лицето. Без да отлепям поглед от него, с другата ръка набутах фаса в шепата му и с двете заедно стиснах юмрука му. Кимнах и тръгнах към колата.

Няколко стъписани въздишки по-късно, вече пътувахме към участъка. В главата ми миксерът не спираше да върти. Ново двайсет, а не бях приключил със старото. Напомня ми за времето, когато работих заедно с Клара. Страхотен тандем, нямаше тъмно място в града, което да не познаваме. Случаите приключваха един след друг, но с двойно по-голямо темпо се трупаха нови. Тогава мислех по-свободно. Нещо се промени. Не разбрах точно кога се случи.

Загледах се през прозореца. Пред мен се редеше монотонен пейзаж. Улиците ми бяха познати. Дори със затворени очи, можех да преценя къде точно се намирам. Отворих прозореца отляво и подадох лицето си леко навън. Вдишах.
Не беше приятно. Разбира се големия началник ще изпрати патрул със стара машина, за да ме вземе. Смрадта на изгоряло гориво и двигател, кихащ масло не ми беше по-вкуса. Наложи се, за да възстановя ритъма на носа си като приближа показалеца на дясната си ръка до ноздрите ми. Предпочитах убийствената сила на смърдящия катран, наслоил се по кожата ми… Аромат, така приятен и гладък за сетивата ми. Поне за онази част от тях, която все още функционираше нормално.

Патрулът спря колата на входа на участъка. Клара беше там. Началника нервно тропаше с крак зад нея. Учестен ритъм, без специално поведение, но много суров поглед. Разпънах ръце в жест: “Тук съм вече, къде е карнавала…”, при което тесногръдия тип, наричащ себе си шеф, мина като буря през входната врата и се загуби във вътрешността на сградата.

Клара побърза да ме запознае с обстановката. Теглеше ме напред с едната си ръка, а с другата навираше в лицето ми “фактите”. Грабнах тлъстата папка и вперих поглед в жената до мен. Тя не спираше да говори. Наливаше информация без изобщо да се замисли слушам ли я, или не.
Какво по дяволите се случваше? Що за паника? Знам, че случаят беше огромен и сериозен, но чак пък толкова. Или може би безразличието ми се е превърнало в неизмерима величина…

- Вътре е всичко, което ти трябва! Ясно?! - изкрещя последното право в ухото ми.
- Клара, за Бога!
- Не го споменавай, а и знам че не вярваш в него…
- А трябва ли?!
- Може би ще ти се прииска - извъртя гласът си в последния момент, като че флиртуваше с мен.

Това ми подейства, и аз приближих с усмивка тълпата събрали се зяпачи в коридора, до стаите за разпит. Всички гледаха тъпо, трезво, препотено, объркано, изплашено. Мда, за днес мисля че видях достатъчно подобни физиономии. Приближих до стъклото, което ми даваше възможност да видя арестуваната. В мига, в който застанах до него въпросната ме погледна. Разпъна скули в усмивка и показа перфектната подредба от бели зъби. Започнах да се озъртам. Това ново съвпадение ли е? Тя не ме чуваше, не ме виждаше… как по дяволите осъществяваше този пронизващ ме визуален контакт всеки път?

Сложих ръка на лицето си. Стиснах папката в другата. Разтърках очи и задържах дланта си върху устните ми. Прехапах малко езика си, за да се уверя че това не е някакво дежа ву от миналите случаи, особено след замайването ми в моргата. Оказа се, че бях тук и сега. О, да! Стоях прав, онази вътре стрелкаше кинжали към мозъка ми, а аз не знаех какво да правя.

Разбутах стърчащите униформени и влязох с бърза стъпка в стаята за разпити. Избягвах погледа на арестуваната. Хлопнах вратата зад себе си, след което я заключих! Застанах до стъклото, разделящо ме от зяпачите от другата страна. Залепих лицето си върху него. Определено нищо не се е променило. А тя стоеше зад мен, проследяваше всяко мое движение и ме побъркваше допълнително. Разкърших врат наляво-надясно. Обърнах се, грабнах стола и седнах срещу нея.

- Радвам се да ви видя, детектив Ейнджъл - започна тя.
- Моля, отговаряйте само когато ви задам въпрос! - страхотно, все още си спомням как се правеше.
- Официалности, детектив Ейнджъл. Или да те наричам, Мàртин?! - начинът, по който завършваше всяка дума ми действаше по особен начин.

Почти галеше ухото ми, но същевременно ме стягаше за врата. Каква клопка! Имам чувството, че съм на психологически изпит. А това срещу мен е манипулатор от класа, който ме сдъвква с всяка изречена дума. Когато това се случва, мозъкът ти не мисли нормално и праща все по-сухи импулси към задавящото ти се гърло. Не съм се чувствал така от първия път, когато видях разчленено от електрически трион човешко тяло.

Погледнах я остро, сякаш можех да й сторя нещо. И тогава видях очите й отблизо. Пъстър поглед. Спокоен. Тя определено контролираше положението. Клара ми каза, че профилът им се бил изчистил… С две разлиствания на папката, дебелото досие архивиращо случая, разбрах подробностите около залавянето на тази… дама.
Профилът се е изчистил, след всичките признания, които е направила часове преди да бъде заловена. Тогава защо аз трябваше да съм тук? Нима разпита не е бил официален?!

- Искаш ли да разбереш какво направих с последният…

Това беше подвеждащ въпрос. Честно казано не изгарях от любопитство, но какво друго можех да направя? А и… това е част от… признанието й?
В миг тя стана по-груба - хвана с две ръце масата и наклони главата си над нея. Изпъна врат и ме прониза с поглед… отново!
Започна с по-голямо старание да извива думите си. Звучеше като… някакво особено създание. Наясно, че силата на говора й е способна да движи нещата. Това не беше случайност. Нито тази среща, нито залавянето й, нито признанията довели до този ни разговор.

- Знаеш ли… Той не пищеше! Всъщност, задавяше се всеки път, когато се опитваше. Болката му, беше неописуема. Това го виждах в очите му. Научих се да се храня с болката им.

Отпусна леко ръце и облегна тялото си назад, продължавайки своя разказ.

- Ароматът му беше същият скучен. Очите му, същите не достатъчно потайни. А плътта му - същата извънредно неподходяща за моята похотлива натура.
- Последната ти жертва - вмъквам аз, проявявайки заинтересованост и продължавайки да разлиствам папката в опита си да намеря снимки от местопрестъплението.

На една от фотографиите, последиците от последното й удоволствие бяха най-добре забележими. Върху пода на някакво мръсно помещение, вероятно запустяла къща или апартамент, лежеше безжизнения труп на жертвата. Какво беше останало от него? Не много… Всъщност, все още приличаше на човек. Ако човек значи да не притежаваш чувства. Без устни, без език, без очи, без уши… без пръсти… без нос…

- ЖЕРТВА?! - изсмя се тя гръмко - Не говори за тях, сякаш ги познаваш, Мàртин! Те не са нищо за теб! Не са нищо и за мен. Аз бях, конникът на апокалипсиса! Не си си представял, че този конник в черни доспехи, ще крие под тях невинно женско тяло, нали? И аз не вярвах в много неща, Мàртин! Не вярвах… Но когато усетиш душата на този срещу теб, как преминава през тялото ти, с всяка хапка от органите на сетивата му… се изпълваш със задоволство!
- … - успях само да въздъхна и да сбръчкам вежди в очакване за още, тя пое дъх и продължи.
- Никога през живота си, не успях да почувствам! Когато бях малка, изгорих пръстите си върху нагорещена плоскост. Кожата ми залепна за нея. Но аз не усещах нищо. Гледах как хората се паникьосват около мен, а аз не разбирах какво точно се случва! Години по-късно, разбих физиономията си, при една катастрофа. Отново нищо. По време на операцията бях в състояние на полусън. Отново нищо. Докторите не осъзнаваха, че кърпят лицето на един буден човек. Отново нищо!
- Липса на сетивност?
- Грамотен мъж! Обожавам такива като теб… ти можеше да си следващия, знаеш ли?! - закачливо подметна тя - Когато твоята приятелка Клара те изпиваше с поглед преди няколко часа, разбрах че това си ти!
- Аз? - питах от учтивост, внимавах в разговора, но не се поддавах на манипулацията й.
- Ти, разбира се! Ти, Мàртин… Търсиш я, нали?
- Не разбрах - наистина не разбирах за какво говори.
- Нея! Търсиш я, нали…
- Ще ви помоля да бъдете по-конкретна!
- КАЗАХ БЕЗ ОФИЦИАЛНОСТИ, ДЕТЕКТИВ! - ревът огласи цялата стая, усетих как стъклото потрепери.

- Бъди по-конкретна - продължих със спокоен тон, като отново зарових поглед в папката.
- Познавам я! - продължаваше да изсъсква думите така, че да нанася белези върху мозъчната ми кора.
- За кого говориш, коя е тя? - прелистих нова страница.

Главата ми започна да бучи… Клепачите ми затрепериха. Тикът в дясната ми ръка се пробуди, успокоих го като стиснах здраво края на масата. Лявата ми ръка се размаза върху папката, а аз вдигнах поглед към арестуваната. Ококорен! Неразбиращ… изумен и задоволен!
Тя се надигна леко, погледна снимката, която ме стресира толкова, и се усмихна.

- Тя! Нека ти представя…
- Сестра?! - беззвучно промълвиха устните ми.

Точно така. Съществото, което търсех беше нейна сестра. В съставеното досие имаше по-стара нейна снимка. Текстът до нея я описваше като потенциалната й роднина.

- Не разбирам - сега вече контролът й върху мен беше пълен.
- Няма нищо за разбиране, Мàртин. Когато си лишен от нормални чувства, очакваш нещо в замяна, нали? Компенсация. Ах - въздъхна тя - колко ли добре щях да се развия, ако използвах мисълта си за полезни начинания. Вместо това, изпивах живия сок на всеки един мъж, до когото се докоснех. Привличането беше фатално. Особено за тях. Аз угасвах с всяко следващо погълнато сетиво. Не се изпълвах за постоянно. А дупката, зееща в мен - растеше все повече! Затова реших… да спра!

Все още зашеметен от научената вест и попиващ жадно снимката на тайнственото момиче, не забелязах когато жената срещу мен повдигна стола си и го хвърли по посока на стъклото. Последното не се счупи напълно, но в него зейна една дупка достатъчна, за да се провре човек.
Инстинкта ми се задейства веднага, протегнах ръка в опит да я сграбча и поваля на земята. А тя просто се надвеси над острите стъкла, усмихна се към мен за последно с думите:

- Намери я! - и отпусна главата си надолу.

Кръвта обагри стената. Спусна се на бързи вадички по пода. Тялото й висеше безжизнено, като приковано за стената. Чувах объркването от другата страна. Всичко се разви изключително бързо. А аз… коленичил на пода, стиснал юмруци проследявах как кръвта й наближаваше коленете ми.

Вратата беше все още заключена. Клара крещеше името ми отвън. Блъскаше се. С хипнотизирано движение се приближих и отворих. Тя се хвърли около врата ми и започна да ми шепти:

- Мàртин… Мàртин… - галеше ме с ръката си, сякаш имах нужда от успокоение.

Тя обаче беше по-изплашена. Аз бях объркан. За пореден път. Без да казвам нищо, свалих ръцете й от раменете си. Отидох до досието и изтръгнах страницата със снимката и данните за моето момиче. На излизане от стаята, вдигнах парчето хартия пред лицето на Клара. Кимнах й и напуснах участъка.

Продължавах да стискам страницата, като че от него зависеше живота ми. Коленете ми бяха в кръв. Не знаех какво да правя. Просто стоях и чаках инстинкта ми отново сам да се задейства и да ми покаже посока. Седнах на стълбите пред управлението и загледах снимката. Това беше тя. Не почувствах случая на сестра й, но това беше тя. Не разбрах за каква сетивност ми говореше вече покойната виновна, но срещата ни не беше случайна. Това беше предупреждение или? Как е възможно онзи ангел, който открих предната вечер да е в кръвна връзка с гладната за мъжки сетива жена? Какви противоположности? Надявах се да е така… силно се надявах…

Следва продължение… » “Част VII. Нима сънувам ?”

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. legrandelf @ October 6, 2008

Ах, Германов… :))

2. вили @ October 6, 2008

ммммм, да, да, да! Стана каквато стана. Мъчението все още продължава. Мартин продължава все така пестеливо да работи по случая. Колко серии ще продължи този сериал?

3. legrandelf @ October 7, 2008

@Светла:
http://www.youtube.com/watch?v=sDV-JB-HqQU

@вили:
Хааааа… Вили била страшно нетърпелива бе, хаха :P

4. legrandelf @ October 7, 2008

@Светла:
Радвам се, че ви забавлявам!
Занапред частите ще са още по-забавни :)))

5. Така ми екеф @ October 7, 2008

Предложението/обещанието се приема. Моля без повече пера.

6. legrandelf @ October 7, 2008

О, перушината е задължителна :))
Хубаво, че приехте предложението/обещанието без много бой :P
Макар че от там перцата щяха да са повечко, ама нейсе, хаха :))

7. deni4ero @ October 8, 2008

Мартин? Малко грандоманско, а ;) Ама, ме стресна с тази липса на сетивност и възкървав край на епизода. Дано никога не го филмират …

8. legrandelf @ October 15, 2008

:)