Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Циганска любов

« публикувано на 10-08-2010 @ 11:21 pm »


фотография: www.1x.com
слушайки: Basement Jaxx - Take Me Back To Your House

— Cogito ergo sum!
— Мислиш ли?!
— Добре де, едва ли е повече от его sum.
— Добреее…

Така завършваше разговора им. Не със същите думи, но предимно. А отвъд течението на нихилизма стоеше една романтична комедия с продължителност 5 минути. Сладострастно галене, един подир друг, след което бързо свършване - комедия!

Но това въобще не ги притесняваше. Дори не ги притискаше. Имаха си свои демони, кои след кои по-зловещи от другите. Не ги обменяха, дори не споменаваха за присъствието им. Само мълчаха (за тях).

Кулата беше бродирана в червено. Светеше нощем, а през деня се ползваше като кръчма. Наричаха я “Курсивната вагина”. Предлагаше алкохол, тютюн, леблебия и лезбийки. Мъжете не се навъртаха там след полунощ - обикновено тогава свършваше тютюна и алкохола.

В една мразовита нощ уви, на 120 метра под връх Нова Година, кръчмонавтичната дестинация бе посетена от Зюмбюл. Еснафски циганин, трето поколение мавруджия. В джоба си имаше солета, монета от 10 стотинки и щипка за простиране на въргаляни в реката парцали. Последното бе най-ценното.

Зюмбюл ненавиждаше самотата, но непрекъснато отблъскваше всеки един електрон, материализирал се като човек, опитващ проникновено, с разбиране, да пробие вселената му.

Зюмбюл цъфтеше, въпреки че венците му, лилави, знатни, без унция злато в тях, бяха пред разпад.

Във същата тази нощ, мрачно мразовита, с вкус на спукан водопровод, Хесмералда дишаше дълбоко, почти тежко, докато пренасяше бурето с мастика от избата към тезгяха на бирника собственически.

— Ар’ч манди, сокерес?
— Картаджас!

Зюмбюл балансираше някъде между втората и третата ферменто-реликва, когато в съседния улей на (дее)причастието мисловно се яви Хесмералда.

Бюст като бюст. Грива като грива. Зъби като зъби. “Сносна булка”, избълбука си Зюмбюл. Не бе за изпускане. Нямаше и да я изпусне!

Към края на работните задължения, Хесмералда се озова с мухлясал тензух в ръка, бършеща пода. Лекетата по него нямаха изкореняване, но… старанието заслужаваше аплодисменти. Роклята й, макар и мръсна, не биваше да се валя в кал и прах по начин, по който тя постъпваше с нея. Но кой би могъл да я съди?

Зюмбюл лежеше на плота, а езика му, набъбнал, лижеше останките от разтопен лед, цинк и барут (отлежаващи с годините върху пиянския тезгях на кръчмата).

— Оти бе, бегай от тук!
— Ма?!

Хесмералда се опита да събуди пияния странник, но след като видя че кукувицата отдавна е изпила здравия разум от главата на посетителя, спря да се интересува от съдбата му, още по-малко от моментната.

Миризмата на сухи лайна обаче върна Хесмералда в орбитата на Зюмбюл.

— Абе, насра се тука! Махай са ти казвам… курец му леден! Махай са! Ше дойде сега, мене ще бие, проклетник!

Зюмбюл пръдна. Това бе всичко, което имаше да каже по въпроса. Каиша обаче плющеше в мисълта на Хесмералда. Не можеше да остане безучастна, колкото и да споделяше философията на непукизма. Грабна Зюмбюл под ръка и го завлече с прегърбен кръст извън кръчмата. Метна го до коритото, откъдето лочеха конете и се прибра вътре да довърши.

След около половин час Зюмбюл вече беше на крака. Кораво лайно се оказа. Трето поколение! И той… и онова в гащите му. Мира не му даде къртицата - пробуди го! Видя “девицата” да говори с хайманата зад плота, приближи се до нея, награби я. Гневеше я като буреносен облак. Главата й се размъти, очите й изпръхнаха. Устата - напълни се с пръждосна воня и ръждива емоция. Тенекията бумтеше из цялата й глава! Мозък не остана - мисълта се тръшна като от чума повалена!

Зюмбюл я пусна, тя залитна. Героя направи решителна крачка назад.

— Та!

След това излезе. Остави жаркия й поглед да го съпроводи до изхода на кръчмата, залепяйки му въздушна целувка подир гъзните бузи.

Той грееше, засенчвайки напъните на Луната да отрази слънчевата светлина, идваща от другата страна на Земята. Той грееше…

——

После вдигнаха циганска сватба!

— Рррр, че’ки бе! Мамка ти! Какви тез’ хепи-енди?! Туй да не ти е “Ц’рна маца, белий макор”?! Еби се! - врещеше потайната скръб, покрила се в булото на будната съвест; ама кой да я чуе.

А дядо му, нещо като херувимче на лявото рамо, отново се яви в съня на Зюмбюл с думите:

“Не си ли èбал циганка, нема мож’ огин да си нàкладеш!”

Някой от гостите на сватбата пръдна. Отново!

« подобни cynical speech, , ,

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. angie @ August 11, 2010

хахахахаа, много е готино :-)))
мра си от възторг и подрипвам*
секаш яла боб!

2. legrandelf @ August 11, 2010

Боба е мно’о ‘убаво нящу! :)))

3. angie @ August 11, 2010

ти го каза :)))

Хахахахаххахахахха :D

5. legrandelf @ August 11, 2010

На Зюмбюл едва ли му е било яко :))))) Или май му е било яко? :) lol

« Вдишай, София - издишай, Москва ! Бласт фром дъ паст: “Worms Armageddon” »