Привлекателна самота

« публикувано на 03-10-2008 @ 10:17 am »

“Отваряш очи и поглеждаш. Протягаш ръка, за да докоснеш. Вдишваш дълбоко, за да подушиш. Наостряш уши, за да чуеш. Разстилаш език по повърхността, за да вкусиш…
Уви, оставаш празен - съзнанието ти не възприема така както би желало…”

Част V. » “Част IV. Флирт срещу стената”

Превъртах в мислите си част от последните думи на Филип към мен. Въртях ги, въртях ги, обърквах се все повече, докато в крайна сметка не стигнах до участъка. Колкото и да се радвах на миксера в главата си, трябваше да го спра.
На входа беше пълно с униформени. Всичките със сериозни физиономии. Дори не разговаряха помежду си. Изглеждаха като надрусани. Или по скоро, като група хора, видяли месията… или изплашени от някакво “друго” свръхестествено събитие. Загледах ги, покатерих стъпалата и влязох вътре с лек присмех. Пазители на реда - така стреснати?!

Кимнах на дежурния, който набираше някакви неща в компютъра си. Беше изпотен, отдалечe си личаха капките пот, спускащи се по лицето му. А определено не беше горещо! Усещах, че избилата течност е студена, породена от страх. Но от какво?
Това ми повлия и на мен. Станах сериозен, изчезна мнимата усмивка от лицето ми и попитах за Клара. Пратиха ме към бюрото й, а за да стигна до там знаех какво ще последва.

- Ейнджъл! - започна един от “следователите”.
- Хей…
- Знаеш, че не бива да идваш тук!
- Виж, търся Клара, а с теб дори не желая да говоря - спрях се до него, тъй като ме блокираше с тялото си - може ли? - понечих да го заобиколя, а той сложи ръка на рамото ми.
- Последния път имахме проблеми с малките ти авантюри - върна ме към спомените от един случай, по който работих заедно с нея - по-добре е да си тръгваш. Веднага!

Бутнах рамото му и понечих да заобиколя, когато зад мен се появи още един от онези-които-не-ме-харесват. Сграбчи ме в хватка под мишниците, от която ръцете ми висяха на страни и не можех да се браня. Точно, когато усетих юмрука на първия в стомаха си, тя се появи:

- Ей, ей, ЕЙ! Какво правите, мамка му? - изкряска се Клара от дъното на стаята.
Забърза крачката си и продължаваше да намила двамата “охраняващи” я.
- Кога ще спрете с глупостите?! - бутна втория, освободи ме от захвата му - Спрете да се грижите за мен.
- Но, Клара… - измрънка първия следовател.
Аз й се усмихнах, а тя ме хвана под ръка и продължихме към бюрото й.

Коя беше Клара?! Бивше гадже? Потенциална любов? Партньор? Приятелка…
Клара беше всичко това. Жената, която безвъзвратно се влюби в мен още при първата ни среща. А каква среща беше само…
Бяха ме изпратили на едно местопрестъпление. Имаха нужда от зрящото ми око. Апартамент, почти непрогледен мрак. Не знаех, че вътре има някой. Бавно пристъпвах и оглеждах наоколо. Чух някакъв шум в съседната стая и се приближих към вратата, погледнах внимателно и тогава почувствах Клара за първи път.
Добра беше. Халоса ме стабилно. През следващите няколко седмици, във всеки един ден, тя не спираше да ми се извинява. Гледаше право в сините ми очи, опитваше се да не забелязва виолетовата краска около тях. Имаше една такава сладка виновност в очите й.
Заради малка пропусната информация, такъв беше начина по който се запознах с вече бившата си партньорка.
Когато напуснах и се отдадох на частните разследвания, разбих сърцето й. В опита си да не ме загуби, тя ми призна всичко. Не успях да й отвърна, но силата на любовта й беше невероятна. Нещата помежду ни се запазиха. Не се случи стандартното “признание-разбиване на отношенията” нещо. А аз продължавах да се връщам при нея, всеки път когато завиех в погрешната посока. Сега отново ми трябваше. Този път информативно…

- Затова имам нужда да ми се обадиш ако изскочи нещо за това момиче… тази жена!
- Разбира се - отвърна с усмивка и нотка на ревност.
- Смятам да посетя болницата и след това… моргата - обърнах се назад, раздразнен от засилващия се шум, идващ от входа на участъка.
Глъчката се усилваше, полицаите водеха малка схватка с журналистите. Какво се случва? Изобщо, кого чакаха всички онези сериозно изстинали мъже на стълбите…

- Клара, каква е цялата тая навалица? - обърнах се към нея, а тя беше вперила поглед в същата посока, в която допреди малко аз гледах навъсено.
- Ами - започна несигурно тя - сигурно си чул за серията брутални убийства, които разследваме от години…
- Този случай не го ли замръзихте?
- Наложи се да го постоплим малко през последните 48 часа!
- Ново убийство?
- Не… профила ни се изчисти - открихме извършителката, сега я водят!
- Извършителката - сега вече се удивих, неочаквах че зад тези кървави актове на агресия (а може би не) стои женско съзнание.

Двамата продължихме да гледаме в очакване да въведат арестуваната. Въпросния момент не закъсня. С много шум, наобиколена от униформени, последната влезе при нас. Погледна право към мен. Усмихна се, продължи да ме гледа още няколко секунди, накрая бавно замижа и извърна главата си. Заведоха я към килиите… през това време капчици студена пот се спуснаха по бакенбардите ми. Преглътнах сухо…

- КЛАРА! - изрева звучно началникът й.

- Трябва да тръгвам - тя грабна дебелата папка от бюрото си и се затича по посока на зовящия я глас - Ще ти се обадя при първа възможност или веднага щом разбера нещо по твоя случай!

Гласът й отекна в празното помещение. Стоях сам, наоколо пусти бюра. Телефоните не звъняха… пустош. Сериозен случай, беше на път да бъде разрешен. Виновника - жена. Това не го очаквах. Не си дадох много време за размисъл по въпроса, тъй като не бях стигнал до никъде в разрешаването на моя проблем. Непознатият ангел, с когото имах досег предната вечер човъркаше в мозъка ми всеки път щом останех сам.

Извадих една цигара, сложих я между устните си като преди това леко я гризнах със зъби. Загледах се върху бюрото на Клара, имаше някакви драсканици върху самотен лист. Разсъждения или опит да писателства. Усмихнах се след като прочетох “Така и не спря да пуши…”. Свалих цигарата от лицето си и я оставих върху листа. Извадих нова, запалих я и излязох от участъка.

Пътят ми до болницата беше доста колоритен. Станах свидетел на две катастрофи на последователни кръстовища. Успях да се закашлям само три пъти от опита на повредените ми бели дробове да се справят с новите лайна, които продължавах да поглъщам с всяка следваща цигара. Последният пристъп беше толкова силен, жесток и разкъсващ, че ми се наложи да падна на колене - отново. А когато влязох в сградата, дежурната се затича към мен с притеснен поглед. Явно колкото и да се боря мислено със себе си, тялото ми не успява да скрие изтощението. Така или иначе имах нужда да говоря с нея по моя въпрос, възползвах се от любезността й да ми помогне.

- Разбира се! Момент, сега ще проверя - продължи учтивото момиче.

Успя да ме разведри. Такива лъчезарни души ме пълнят с позитивизъм и понякога наистина забравям къде живея. Нещо като вливане на енергия и надежда. Опиянявам се, защото това е малка искрица живот насред целия мрак. Не е редно да го правя, но… понякога нещата ми убягват от контрол. Омаяно проследяващ старанието й, станах сериозен в мига, в който ме погледна. От небрежна поза “подпрял се”, която бях заел се изправих и изпъчих гърди. Бях готов да поема информацията.

- За съжаление не сме приемали никого с такова описание - беше разочарована, че не е успяла да ми помогне.
- Няма проблем! Благодаря ви, все пак има още едно място, където ще я потърся… преди да предприема нестандартни мерки - успокоих я аз.

Кимнах й благодарствено, тя ме проследи с поглед до изхода на лечебното заведение. Успях да се измъкна от ноктите на лекаря ми. В този момент той беше последния човек, когото очите ми искаха да видят.
Разходката до сградата на съдебна медицина не беше толкова интересна като тази до болницата. Според мен, такова място е лишено от каквато и да е интригуваща емоция. Самото име ме подтиска, да не говорим как изглежда това място. А мазетата на моргата са… ах, любимите ми. Там времето спира и имам чувството, че никога няма да напусна този континиум на безчувственост, смърт и посинели тела. Времеви капан - така го описвам.

Черно бялото гали окото ми, но когато нещо, което е предвидено да бъде цветно, а е ощетено откъм багри, когато стените са мръсни, мазилката стара, захабена и белеща се на повечето места, дори внушителната архитектура не може да промени тягостното чувство. Ако продължавам да обикалям такива места, не мисля че Филип ще ме издържи още дълго. Филип… накара ме да се усмихна. Едно от трите побутващи ме изречения, които каза преди да си тръгна беше: “И престани да закусваш в моргата, ясно ?!”

Когато все още закусвах, по стечение на обстоятелствата го правех в тази сграда. Все чаках някакви резултати, експертизи… Защо спрях да пия кафе? Защото го свързвам с това място. Може би една чаша щеше да ми дойде добре сега, само и само да не обръщам внимание на обстановката. Зловещо - може би не. Но определено ме стяга за шията.

Със съдебния медик слязохме долу при телата. Опита се да ме разведри с малко “шеги” от неговия бранш, но… бях прекалено скован, за да се закачам. Присвил устни в очакване, проследявам движенията му, докато с отработен замах издърпва от камерите новопостъпилите. А защо просто не ми каза, че няма да я намеря тук, при положение че му я описах. Сякаш се радваше да ме гледа такъв. Извратен тип… Винаги съм го мразел, с шантавия си характер. Но няма как - нуждаех се от съдействието му.

Отново неуспех. Но тук имах повод за радост. Въпреки, че продължаваше да е в неизвестност… тя не беше мъртва. Или поне - не още. Радост, забравено чувство. Още преди да е върнал труповете по местата им, аз бях няколко стъпала по-близо до чистия въздух. Каква смрад е там долу - чувстваш се жив и знаеш, че адът ври под краката ти. Напомня ти, че си смъртен и съвсем скоро пламъка на т.нар. ти живот ще угасне.

Съдебния медик ме покани на кратък разговор и чаша чай. Опитах се да откажа, но бях все още зашеметен от кофти гледката. Едно от телата, които ми показа ме шокира с вида си, а смятах че нищо не може да ме притесни. Обичам да бъркам по такъв начин. Отново, усещане че съм жив.
Още с влизането в кабинета, звънът на телефона му разкъса тишината. Той вдигна, представи се, направи учудена гримаса, свали слушалката и ме погледна:

- Теб търсят - изпъна ръка и ме приканваше да се приема обаждането.

С още по-голямо учудване се приближих, вдигнах слушалката и я поставих до ухото си. През това време погледите ни се пресичаха с неразбиране и неяснота.

- Мàртин! - беше Клара.
- Клара?!
- Не отговаряш на мобилния… а щом не отговаряш, предположих че не си в болницата, а… знаеш къде!
- Ясно, трябва да станеш следовател, имаш нюх към това да откриваш хората - разсмях се.
- Стига глупости. Началникът те вика.
- Какво?!
- Да! Идвай веднага, началникът те вика.
- Припомни ми кога беше последния път, когато загасих лампата на бюрото си?
- Не е време за шеги, Ейнджъл - изкрещя се началникът - идвай тук, веднага!

Отдръпнах слушалката от ухото си в мига, в който силната звукова вълна раздразни мозъчната ми кора. Телефоните… никога не знаеш с кого точно разговаряш, нито колко човека те слушат.

- Трябваш ни - продължи той със сериозен тон - арестуваната пожела да говори с теб. Повтарям с теб… само с теб! Изпращам човек да те вземе! - това беше последното преди да затвори.

Свободния сигнал звуча няколко секунди, преди да сваля слушалката и да затворя. Безмълвно се разделих със съдебния медик и излязох от кабинета му. Преглъщах все така сухо, а мислите ми не спираха да се пресичат. Скачаха неспирно. Постоянно се състезаваха…
Излязох навън. Чакайки патрулът, изпратен да ме вземе, се загледах в небето. Коя беше тя? Защо се усмихна, когато се спогледахме? Познаваше ли ме? Откъде знае името ми… защо искаше да говори точно с мен? Нови въпроси…
Благодаря ти, съзнание!
Патрулът приближаваше от долната страна на улицата. Затворих очи и отново вдишах.

Следва продължение… » “Част VI. В хватката на желанието”

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. marmalad shipkofff @ October 4, 2008

Ееее ама това е тъжноо!

2. legrandelf @ October 4, 2008

Но е привлекателно, нали?! :))

3. marmalad shipkofff @ October 4, 2008

Къде е привлекателното… тъжно си е

4. legrandelf @ October 4, 2008

:)

Хайде, четете сега :)

Официален рилийз на Част V на вашето очакващо внимание!

П.П. Г-н Шипкоффф, добре дошли в Този ми свят :))
За да не се дивите какво толкова привлекателно намираме в самотата и началния цитат, моля, прочетете предните части от историята! :)

5. вили @ October 5, 2008

И сега какво, непознатата серийна убийца. Наистина е тъжно и много самотно занимание. Този разказ ще е май с много неочакван край. А, ти, Елф, знаеш ли вече края или сега оформяш?

6. legrandelf @ October 5, 2008

Вили, няма да те пусна в кухнята - забрави :))
А не желаете ли да е с неочакван край историята, мисля че ще ви е по-интересно.

А мога и да го убия героя :P

7. вили @ October 5, 2008

Аз знам, че ще е с неочакван край, но какъв … Предполагам, че ще останем с пръст в уста или ще зяпнем от почуда…

8. legrandelf @ October 5, 2008

Старая се, да ви държа под напрежение :))
За да се връщате, любопитни, жадни за още и още, хаха :))

9. taka mi e kef @ October 5, 2008

haresvam geroi, koito sa obiknoveni hora. neka situaciqta e neobiknovena, no ne obi4am da mi kazvat, 4e 1) izvanrednite ne6ta se slu4vat samo na supergeroite ili 4e 2) obiknoven 4ovek ne moje da se spravi sas svrahsituaciq.i 6te me izvinqvate za latinicata, no na moqta sekretna rabota lipsva kirilica, kakto i razre6enie da 4eta blogove.
po-dobre ubii geroq. taka bih ti razre6ila da pi6e6 pogoloto mi tqlo. haresva mi stila ti. zasega.

10. legrandelf @ October 5, 2008

@taka mi e kef:
Теб нали на рожден ден те пратих, какво стана? Извинена си за латиницата! Ще си помисля дали да убивам героя, тъй като не съм сигурен още по чие голо тяло искам да пиша. Засега.

@Светла:
Опитах да я достигна - не успях.
Мисля си единствено за нея - все още съм пленен.
Сънувам я всяка вечер - не мога да я вкуся.
Изгубил съм всички усещания, които ме караха да летя, докато съм около нея.

В момента е само картина, запечатана в мозъка ми.
В сърцето ми не живее тя, а тлее безмълвна останка на отминалото ни щастие.
Връщам я към себе си по необикновен начин.
Нестандартен, изискващ много усилия.
А накрая - пак съм сам…

И продължавам да съм сам, докато гоня една сянка.
Един спомен, едно бъдещо явление.
Нищо сигурно, колкото и да ми се повтаря, че логиката дава отговор на всичко!

11. Така ми е кеф @ October 5, 2008

Бау :)
Че аз спах на рождения ден, но това е от една друга приказка…
Иначе избери моето тяло - по него има място за цял роман. От дългите.
По другата тема… логиката предимно задава въпроси, отговорите са друго нещо :) Аз съм сънувала решение на задача по геометрия, така че… понякога подсъзнанието, понякога чувството за хумор, понякога шефът… различни неща раждат отговорите :)

12. legrandelf @ October 5, 2008

Ще късам глави скоро, така ми се струва :))
Задачи по геометрия - явно действаме на различни нива…

13. вили @ October 5, 2008

Има един лаф: “Де го чукаш, де се пука”. Явно на всеки по различен начин му действат криминалните ти писания.Ето, че някои искат да решават задачки по геометрия. Да ги чуе преподавателят им щяха(ще) имат само 6!!!А други стихотворения прописаха!!

14. legrandelf @ October 5, 2008

Ами… така е, Вили :)
Тъкмо разискваме темата за гледните точки, времето като понятие и за какво изобщо се будим сутрин :) Накратко цел! Все още не мога да й хвана мярката на тая дето й е кеф еди как си, но… ще се науча!

15. deni4ero @ October 6, 2008

браво!

16. taka mi e kef @ October 6, 2008

D cup

17. legrandelf @ October 6, 2008

@момичетата:
Благодаря ви за отзивите! А, да, препоръчвам ви да си лягате по-рано :)

18. вили @ October 6, 2008

О, не! Аз не си лягам рано, защото ставам късно.
@ Светле, поезията си е баш на място.Продължавай в този дух и ще издадем стихотбирка “Непозната Светла Ненова - днес, утре и вдругиден”
И от мен браво!

19. legrandelf @ October 15, 2008

Всеки път като стане въпрос за Малкия принц и ми иде да си пусна нещо на Моби! Не просто нещо на Моби, а точно Why Does My Heart Feels So Bad…

Ще почака привлекателната самота, ще почака още малко. Още съвсем малко…