Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Подметка с малки лайняни петънца

« публикувано на 01-08-2010 @ 8:49 pm »


фотография: Nach einer regen **
слушайки: Светльо & The Legends - Боли ме гъза

Гас, Ангъс и О’Гъст бяха другари. Споделяли бяха радост, нищета, смях, печал, огретен и зелева чорба. Бяха акали заедно, изпитвайки крайна нужда за оксижениране на белите дробове при себична газова атака. Идваща изпод задниците им. Само този на Ангъс беше дебел, другите два(ма) спортуваха. И не им се лепяха мазнините.

“Въпрос на физика”, казваше Ангъс, след което изгаряше поредния кандидат-студентски сборник със задачи по физкултура.

В една приветлива вечер тримата бродеха сколописани. Носеха къси гащи, подчертаващи тонуса на тяхната ректална зараза - любовта към внезапно облекчаване по голяма нужда насред… улицата! Само О’Гъст си носеше тоалетна хартия, останалите обичаха да търчат със смъкнати гащи в търсене на шума, от която да забършат вече изцапаните си пръстчета.

“С какво ли…”, мълвеше Гас всеки път щом под ноктите му се натрисаше фекалната маса на преработеното гастрономическо удоволствие от изминалия ден.

Утехата на лайняните улици им даваше сила, не само физическа, но и философска. Душите на тримата друзя се пълнеха, след което през задния вход (направо изход) се изпразваха. От съдържание. Не че имаше нещо повече от “магмена” инертна маса. Красотата се криеше във формите. Там се раждаше вдъхновението и игривата зависимост от… повторение!

“Виж рекичката, като приток на древния Ганг… сякаш Тигър и Ефрат извират от тази свободомислеща, преработена храна… плюс остатъчен стомашен материал - невалиден!”, крещеше радостно О’Гъст в моментите на изящество. Такива бяха рядкост, особено когато акаше… рядко. Като спластеност на изразходваното количество материя. Досещате се, че игривите рекички бяха нелеп примес на първична отходна нужда… от ходенето по малка нужда.

Малко трудно им беше в дъждовни дни, тъй като колите наоколо бързаха (повече от обикновено), а изплисканата вода разваляше всеки един напън на независимост. Екстра бяха през горещите дни, особено леко запотените, тъй като нужното количество материал просто се (при)плъзваше между бузките - тези творци на неръкоделието, ваещи форми така приятни и невероятни, че един Гоген, Пикасо или Леблебù би им завидял.

Ежедневието беше лесно, дори когато трудно им идваше идея за нещо ново. А нещата се промениха в един също толкова дъждовен ден, колкото и досадно проблемен. Намериха обувка. Но с ток. Женска. Поне се надяваха да е такава. Със скъсана лентичка, приличаше на сандал. А токът беше зацапан. Имаше петна, познати на тримата друзя.

“Близни го, Гас! Близни го, моля те!”, бърбореше трепетно Ангъс, прикотквайки приятеля си да стори сетивно-опознавателно действие.

О’Гъст иззе обувката от Гас и я близна.

“Хм, яйца, кориандър и… не съм сигурен, чесън?!”, О’Гъст сбръчка вежди и подаде към Ангъс.

Последния леко докосна езика си, след което го остави за секунда изплезен. Под ветровитото погалване. Преглътна с финес и заяви: “Абсолютно, чесън е! А можеше да бъде нечесан, нали така…”

Тримата се разсмяха. Внезапно, хилежното им удоволствие бе прекратено от нежния глас, идващ зад гърбовете им.

“Обувката е моя… момчета!”

Само Ангъс се престраши да погледне, другите втрещено си пробутваха един на друг току що дегустирания изгубено-намерен сандал. Красиво момиче, на възраст не повече от 24-25 се бе приближило до тримата друзя. Не чувстваше страх, нито неприязън. Явно не чувстваше нищо, след като не долавяше миризмата, идваща от “работните площадки” на братята по Ексцентрично творчество.

“Е, ами… заповядай!”, Ангъс побутна О’Гъст, който към момента балансираше като неопитен жонгльор с обувката в ръцете си.

“Благодаря!”, каза непознатата, взе своя сандал, усмихна се и тръгна.

“Невероятна е!”, О’Гъст.

“Страхотна!”, Гас.

“Та вие дори не я видяхте!”, Ангъс.

За известно време помълчаха. Гас се опита да каже нещо, но преди дори да въздъхне успя да (въз)произведе едно недоволно попръцкване. Леко шумно, което изкара О’Гъст от вербувани сексуални фантазии. Пубертет! Непознат формат на съжителство с околните - и тримата го споделяха. Редовно.

Но факт беше, че главите им се напълниха с идеи и мисли, чийто адресат не само бе от противоположния пол, а разполагаше с вълшебен и неустоимо изкушаващ ги чар. Стояха объркани, не смееха да говорят помежду си. Чувстваха се неловко. Защо ли?

Забравиха всяка една философия, която споделяха. А единствения обект, който обхващаше мислите им… не можеха да разделят. Нима искаха? Но след този върховен спад на самоличност, пойде интригуващата фаза на вдъхновението. И те започнаха… изплискаха водата от локвата, където намериха обувката, застанаха един към друг с гръб, свалиха си гащите и зачакаха с усмивка.

Облаците се разсеяха, небето се изясни. Съзнанията им… също!

“Ако те боли гъза - не ти трябва глава… само ще го мисли!” - Фекал Дьо Леблебù

« подобни cynical speech, ,

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. gergana @ August 2, 2010

изтънчени дупета акат в изящни форми - ей на туй му се вика талант/или карма?! :)

2. silvia tencheva @ August 2, 2010

Имената на тримата герои са еднакво близки до задните части :)))
Освен, че е въпрос на физика, бих казала, че е и въпрос на метаболизъм, не знаех, че има задачи по физкулутра :)))
Какво ще рече “сколописани”?

3. legrandelf @ August 3, 2010

gergana, че акат в изящни форми - така е, ама чак пък изтънчени :))) Карма ще да е. Не виждам талант :P

silvia tencheva, хаха, дам :) От Август тръгна всичко. Огъст на английски, превърнах го малко в… О’Гъст (шкотиш ли айриш ли, не си спомням кой си правеше имената така, по-вероятно айришите, щото скотишите са на МаК-нещо си) и станаха нещата. Гас си е реално име, Ангъс - също, lol :)))
“сколописан” - ошашавен, не на място, стреснат;

А задачи по физкултура… айде де :D

« Ревю: “The Ghost Writer” Венест пенис и plug-in вагина »