» § « Cynical Speech™ » Време и памет

Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Време и памет

« публикувано на 12-07-2010 @ 1:24 pm »

фотография: Олег Панфилов

По пода имаше отломки от кожа, плат и малко маракуя. Във въздуха се носеше аромат на тамян, грес и мокра вълча кожа. В устите си, повечето от присъстващите пазеха вкуса на хартия, в комплект със ситни трошици камък и ножица. Свишите елементали отдавна бяха напуснали игралното поле, а мазута в ушите на идеалистите бавно се разстилаше върху мозъчните им кори.

Кристално ясното блюдо отлежаваше под капака на тоалетната чиния, а водата, която бе забравила да отмие съдържанието на супника, разнасяше (не)благоприятни ухания из целия апартамент. Мивката бе посредствена, а бидето - напукано, почти строшено. До него лежеше безименна глава - напукана, почти строшена. От бутилката до нея сълзеше вино с отдавна бракуван етикет и дорисувана лозева градина.

Пепелниците бяха празни, макар сифона на ваната да си играеше на водна топка с няколко тюленчета, приели формата на фасове. Последните не пискаха, нито ц(в)ъркаха. Мяучиха, когато никой не лаеше, а когато лампата пресипваше - комарите засвистяваха навред. Като нощна авиационна атака над “спящия”, метро(по)лизиран Лондон.

Силното чувство за пробуждащи се сифилис, хламидо-коки и покъсани брошури на “24/7 Pizza Delivery” изпълваха помещенията, дори онези, в които по земята не се намираха будни, полуразумни спесимени.

Активността на актуалния полов акт бе размито понятие, а статута на закалената стомана, ползвана като обков на единствения (в)носител на осветление към стаите (рамкираните с плътни щори прозорци) бе променен до изгаси-фас-овски. А те предпочитаха летните почивки на планина. Без ски, с повече кърска любов и малки твърди тревички, забили се до розово в оголените дупета на флуидо консумиращите създания.

Грациозността не липсваше на никого. Никой не я търсеше. Тя не се обаждаше, а номерът на входната врата пълзеше на забавен каданс в другата посока. Ритуалните одежди се въртяха в пералнята, а върху нея точеше лига словесен бабаит. PVC-то от 2 литра се стопляше в ръката му, а под брадичката - умираха неотдавна обменени срамни въшки.

Вагината от другата страна на балкона се провикваше силно, нещо като дежа ву от последните 12 часа. Но нямаше ехо, което да я удостои с внимание. Затова млъкна, след припадъка й.

Входната врата тежеше, а обувалника подпираше. Две тела - свършили, но без съзнателен завършек. Прегръдката ги превръщаше в едно, а модните кецове на едната пазва бяха изцапани до жълто. Шикозни.

Единствения невидим в цялата ситуация, беше черния фрак. Черния фрак, който стоеше сгънат, положен върху единственото неизмачкано легло в апартамента. Там нямаше мръсотия по пода, нито физическа, нито душевна. Омаята на стаята излизаше с всяко невидимо вдишване и последвалото го издишване. Вратата бе отворена. Но той никога нямаше да се върне.

Паметта му боксуваше из адските мъки на лежащите наоколо, умиращи мозъчни клетки…

—

Специален поздрав за Триножника